— Трите черти на отрицанието — каза той. — С тях белязват криминалните престъпници. Предполагам ти е известно, че съм бил престъпник. Това бе едно от нещата, с които ме държеше Търл. Затова знаеше, че може да ми се довери да ходя насам-натам и да те обучавам. Ако ме бяха върнали на Психло заради фалшивите документи, щяха да ме изпарят. Ако психлосите завладеят отново това място, ще заподозрат оцелелите в предателство и като ни проверяват един по един, ще разберат какъв съм. Няма да ти казвам истинското си име — така няма да могат да те обвинят в съучастничество. Разбираш ли?

Джони никак не разбираше. А най-малко му бе ясно как след като застрелят Кер на място, ще тръгнат да се занимават с някакви „съучастници“. Но той кимна. Така до никъде нямаше да стигнат. Къде ли беше сложила Криси лентите, които откриха?

— А ако освен това намерят в мен два билиона галактически кредита, ще ме изпарят БАВНО! — каза Кер.

— Два билиона?

Кер му разказа, че явно старият Нъф е мамил компанията през всичките трийсет години, докато е заемал длъжността си тук. Неща, до които дори Търл не се е докопал — например комисионни за жените-администраторки, които са водили сметките, двойни цени на кербангото, може би дори е продавал руда на чужденци, които са я изнасяли с космически кораби, кой знае какво още. Нъф спял на четири дюшека и Кер усетил, че шумолят по странен начин. И понеже той обичал да спи само върху един дюшек, разпорил един ден най-горния и какво да види!

— Къде са? — попита Джони.

— Отвън в приемната — каза Кер.

Дребният психлос закопча наметалото си и Джони повика през малкото прозорче на вратата един от часовоите. Кер излезе, влачейки подир себе си свободните краища на веригите и се върна с голям сандък, който тежко стовари на земята. После пак излезе и се върна с друг такъв сандък. Макар че бе дребен — само малко по-висок от Джони — Кер бе доста силен. Преди някой да успее да го спре и въпреки влачещите се вериги, той за кратко време напълни цялата стая със стари съндъци от кербанго и всички бяха претъпкани с галактически кредити!

— Има още в банковата му сметка на Психло — каза Кер, — но тях не можем да ги вземем. — Седеше задъхан и широко се усмихваше. — Сега можеш да плащаш на предатели като братята Чамко в брой!

Капитан Макдаф се опитваше от известно време да каже на Джони, че са проверили сандъците за експлозиви и настоятелно питаше какви са тези неща в тях. Освен това любопитстваше как е успял Джони да прати вест до лагера, без никой от часовоите да знае за това и дали са постъпили правилно, като са му довели Кер? Беше съвсем объркан. Някакъв психло тичаше насам натам и потракваше с вериги, а Джони се смееше.

— И ти искаш…? — попита Джони Кер.

— Искам да изляза от този затвор! — примоли се Кер. — Мразят ме, защото бях над тях. Те и преди това ме мразеха, Джони. Аз познавам машините. Нима не те научих да управляваш всички машини, с които разполагаме тук? Чух, че на онова място, което наричате „Академията“, сте имали машинно училище. Те не могат да знаят колкото мен и теб! Нека да ида и да ги уча, както на времето учих теб!

Кер бе толкова трогателен, така горещо се молеше, убеден, че постъпва възможно най-правилно, че Джони не можеше да сдържа смеха си, докато накрая и челюстта на Кер се разтегна в усмивка.

— Мисля, че идеята е страхотна, Кер — каза Джони. В този момент вдигна очи и видя на вратата намръщеното лице на Робърт Лисицата.

— Сър Робърт, — каза Джони на английски — мисля, че си имаме нов машинен инструктор. Мога да гарантирам, че познава отлично всички машини.

Джони се усмихна на Кер и каза на психлоски:

— Наемаме те на работа при следните условия: четвърт кербанго на ден, пълна заплата плюс премии, стандартен договор, само няма да влиза точката за погребение на Психло. Съгласен ли си?

Отлично знаеше, че Кер е скрил някъде няколкостотин хиляди кредита за себе си.

Кер многозначително закима с глава. Беше скътал няколкостотин хиляди за черни дни. Протегна лапа към Джони. След като най-важната работа бе свършена, Кер се обърна към Джони, приближи се и с психлоския еквивалент на шепот каза:

— Имам още нещо за теб, Джони. Сложили са Търл в клетка. Внимавай, Джони! Търл е намислил нещо!

След като дребният психло бе излязъл, Робърт Лисицата погледна към купчините пари.

— Подкуп за работа — каза Джони. — Доста скъпичко излиза в последно време. Предай ги на Съвета. — той се смееше.

— Това са галактически пари, нали? — каза Робърт Лисицата. — Ще се свържа с един шотландец, Макадам, в университета в Хайландс. Той разбира от пари.

Но Робърт се чудеше защо ли Джони е облечен. Радваше се да го види в радостно настроение, макар да му се струваше безразсъдно момчето да пуска един психло толкова близо до себе си — само едно посягане с ноктите и можеше да смъкне половината от кожата на лицето му. След това осъзна, че Джони всъщност се готви да излиза. Погледна го въпросително.

— Не мога да подпирам небето да не се срути върху нас, но пък и не мога да чакам със скръстени ръце. Отивам в лагера.

Искаше да говори с братята Чамко. Бе чул, че поправянето на зоната за телепортиране не е мръднало и с крачка напред, а без нея нямаше как да разберат какво е станало на Психло.

Летището не бе близо, особено ако трябваше да се придвижваш дотам на един крак и с тояжка. Асансьорите не работеха и веротно никога нямаше да заработят. Докато куцукаше напред, Джони си даде сметка каква огромна работа е била нужна за почистването на това място. Изведнъж чу зад себе си стъпки и рязка заповед на руски. Отнякъде изникнаха двама мъже, застанаха от двете му страни и сключиха ръцете си в столче. Повдигнаха го и го понесоха надолу към летището.

Очевидно някой бе предупредил дежурния пилот, защото той го чакаше в един пътнически самолет с отворена врата.

— Не! — остро каза Джони и посочи със здравата си ръка пилотското място. За какво го взимаха — за безпомощен инвалид?

Разбира се, че беше инвалид. Но полковник Иван отиде до пилотската врата и я отвори. Двамата руснаци буквално хвърлиха Джони на седалката.

Объркан, дежурният пилот понечи да затвори вратата за пътници, но бе избутай от трима руснаци, останали без дъх от лудото спускане надолу по стълбите. Скочиха в самолета и автоматите им изтракаха.

Полковник Иван за миг се оказа от другата страна на самолета и след като помогна на Робърт Лисицата и на двама шотландци с полички да се качат, сам влезе вътре и затвори вратата.

Пилотът бе швед. Настани се на мястото на помощник пилота и каза нещо на език, непознат за Джони. Да не би да беше южноафриканец от Лунните планини? Едва ли, сравнително от скоро бяха установили контакт с шепата бели сред населението на Банту и не бе възможно за толкова кратко някой да бъде напълно обучен. Джони си даде сметка, че всъщност дежурният пилот е още кадет и лети само на къси разтояния из околността.

Преметна колана, като под него остана относително неизползваемата ръка и се обърна назад към пътниците. Руснаците бяха облечени в широки червени панталони и сиви туники. Полковник Иван свали от главата на Джони кепето му и му нахлузи собствената си кожена шапка. Джони я свали, за да я нагласи по-добре и забеляза червена звездичка, поставена върху златна плочка отпред на шапката.

— Тръгваме ли? — каза полковник Иван. Явно доста бе работил над английския си.

Джони се засмя. Несъмнено бяха събрали международен контингент.

Широките врати останаха отворени и слънчевата светлина нахлуваше вътре. Джони издигна самолета във въздуха в красивия летен ден.

Ах, какви планини, бели планини, величествени и спокойни на фона на тъмносиньото небе! Долините бяха потопени в сенки, а дърветата се открояваха с мекото си тъмно зелено. Видяха мечка. Спускаше се от хълма, очевидно тръгнала по някаква важна работа. Имаше цяло стадо овни с големи рога, обърнали глави нагоре към самолета, който вече представляваше съвсем обикновена гледка за всички обитатели на местността.