Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Къде отиват? Аха, към онзи голям навес, пред който бе забито знаме от подобна на леопардова кожа. Бити си даде сметка, че вървят след затворниците, които все още бяха под стража и навярно ги водеха при командира им.

Ужасни бяха тези хора. Като искаха да се облекчат, просто спираха и го правеха дори по средата на пътеката. Ужасно. Ей там някакъв младеж бе съборил на земята момиче и правеха… да, наистина го правеха! Разврат на обществени места!

Бити извърна глава и се опита да пречисти мислите си. Но в посоката, накъдето се бе обърнал, се натъкна на мъж, който караше едно дете да прави нещо нечувано!

Почувства се малко зле и се приближи по-плътно до сър Джони. Тези същества бяха по-лоши от животните. Много по-лоши.

Бити последва сър Джони в навеса. Как само вонеше! Някакъв мъж седеше на отсечен пън, над който бе опънат навес. Беше ужасно дебел и жълтеникав. Доктор Маккендрик казваше, че такъв цвят имат болните от малария. В гънките на тялото му се бе събрал дебел слой мръсотия. Носеше смешна шапка, която сигурно бе направена от кожа; отпред имаше връх, на който бе поставено нещо — брошка… или някакъв камък… може би диамант?

Съществото, което бяха пленили, Арф, застана пред дебелия мъж. Биейки се с юмрук по гърдите той му докладва за станалото. Как наричаше дебелака? Генерал Снит? Не беше ли Снит широко разпространено психлоско име? Нали Смит бе често срещаното английско име? Много трудно бе да се каже с този кашест акцент. Генералът дъвчеше един кокал и не изглеждаше особено впечатлен.

Най-накрая каза:

— Зехти л’зпаси? Сярта?

— Ам’не — каза Арф и се опита да обясни всичко отначало.

— Зехти л’убратно тилата?

Тилата, тилата? О, телата!

„Каптан“ Арф изглежда се уплаши и започна да отстъпва.

Генералът запрати кокала по него и го улучи право в лицето.

— Кво тгава ш’ядим, ъ! — изкрещя генералът.

Да ядат? Трупове? Да ядат? Собствените си мъртви?

Бити погледна към хвърления „кокал“, който бе рикуширал към него. Беше човешка ръка!

Бити побърза да се махне от навеса. Гадеше му се.

Сър Джони го намери почти веднага, хвана го през раменете и избърса устата му с носна кърпа. Опита се да го върне в самолета заедно с един руснак, но Бити отказа. Мястото на оръженосеца бе при своя рицар, пък и на Джони можеше да му потрябва лъчевата пушка сред тези УЖАСНИ същества. И тъй, разрешиха му да остане.

Сър Джони погледна към навеса от прикритието на дърветата. Изглеждаше много заинтригуван. Бити отправи поглед в същата посока и видя една много стара и очукана машина-самоучител като тези, на които пилотите се учеха да говорят психлоски. Това явно означаваше нещо за сър Джони.

Кого търсят сега? Дъждът си валеше, а те много бързаха и пушката започваше да тежи, много да тежи. О, Координаторите!

Намериха ги под друг навес, двама млади шотландци. Не беше ли единият от рода Маккендлис от Инвърнис? Да, май го позна. Седяха под навеса и въпреки това бяха съвсем мокри, баретите им приличаха на парцали. Бяха доста бледи.

Сър Джони се опита да разбере как са попаднали тук и те посочиха към купчина въжета — бяха ги спуснали от самолет.

И тъй, сър Джони им каза, че е най-добре да тръгнат с тях, но те отказаха, защото Съветът бе разпоредил да заведат тези хора в лагера в Америка и макар че самолетът закъсняваше, според тях проблемът бе в недостатъчните пилоти.

След дълъг спор за дълга и безопасността най-после успяха да ги убедят поне да дойдат до самолета, за да получат храна и евентуално оръжия. И така, всички поеха обратно през тълпата към зоната, която заемаха руснаците и се качиха в самолета.

Сър Робърт бе там. Настани двамата Координатори в една от огромните психлоски седалки.

— Имаше ли трети човек с вас? — попита сър Робърт.

— Ами имаше — каза Маккендлис. — Алисън. Но преди два дни падна в една река и един люспест звяр го изяде.

— С очите си ли видяхте това? — поиска да знае сър Робърт.

Ами не, не бяха го ВИДЕЛИ. Генералът им го каза, а реки и люспести зверове наистина имаше много.

Сър Джони се намеси:

— Алисън говореше ли психлоски?

— Той бе обучаван за пилот — каза Маккендлис. — федерацията понякога има нужда от собствени пилоти. Мисля, че говореше.

— Да, говореше — каза другият шотландец. — Бе научил малко психлоски. Измъкнаха го от часове, за да дойде тук. Съветът издаде доста неочаквано заповед да доведем тези хора и нямахме достатъчно…

Сър Робърт каза:

— Спомняте ли си дали сте го чували да говори на психлоски с тези грубияни тук?

Помислиха малко. Дъждът барабанеше по покрива на бойния самолет и бе ужасно горещо.

— А, — най-после каза Маккендлис, — чух го да говори с един от офицерите, който каза, че това било забележително. Доста дълго си приказваха на психлоски. Аз не говоря…

— Това е всичко, което ни интересуваше — каза сър Робърт. Многозначително погледна сър Джони. — За разпит! Трябвал им е за разпит!

Сър Джони кимна.

Тогава сър Робърт извади нещо, което Бити виждаше за първи път. Барета, оцапана с кръв. Подаде я на двамата Координатори.

Откриха някакви избродирани инициали. Да, беше на Алисън. Откъде я е взел сър Робърт?

Сър Робърт сякаш ги заля с гореща вода. Каза им откъде и Бити бе шокиран да научи, че бригантите са продали Алисън на психлосите! Сигурно са го искали, за да го разпитат и бог да е на помощ на Алисън. Продали са Алисън? Човешко същество? На чудовищата? Нито на Бити, нито на Координаторите можеше да им го побере ума.

След това стана ужасна кавга. Сър Робърт заповяда на Координаторите да тръгнат с тях. Те казаха, че техен дълг е да качат на самолети до Америка тези хора. Това бе заповед на Съвета! Сър Робърт се разгневи и им кресна, че той е главнокомандващ на Шотландия и няма да им позволи да останат тук. Двамата Координатори понечиха да слязат, но сър Робърт и сър Джони просто ги завързаха с товарните въжета, които Бити набързо намери. Сложиха ги да седнат върху запасите отзад в самолета.

Изтеглиха войниците от защитната зона и потеглиха. Бити не се учуди, като чу един от пилотите да иска разрешение от сър Робърт да обстрелва съществата от въздуха. Сър Робърт отказа. Можеха просто да се скрият под дърветата.

— Засега не сме подходящо екипирани да се справим с тях, освен това имаме друга работа. Но ако наистина са сторили това, за което се съмняваме, непременно ще си изпатят.

Всички бяха притеснени за Алисън.

Като излетяха и се насочиха към лагера, мислите на Бити се върнаха към онези хора долу.

Той се наведе към сър Джони и каза:

— Сър Джони, как е възможно да са толкова МРЪСНИ при всичкия този дъжд?

2

Големият нападателен самолет се приземи в нощта близо до мината-клон. Все още бе пуста. Дъждът продължаваше да вали. Чуваха се само враждебните викове на животните, събрали се около мястото на неотдавнашната битка. Гневно ръмжаха леопарди, чуваше се рев на други зверове, отекваше зловещият смях на хищни птици. Бореха се за телата на мъртвите.

Камионът с летящата платформа и минохвъргачката си седеше точно пред вратата на хангара. По нищо не личеше другият камион да се е върнал в отстъпление. Явно продължаваше да следи конвоя.

Джони отново се огледа около пустия лагер. Лампите все още светеха. Далечните миньорски помпи продължаваха да работят. Ако не се намеси някой, всички машини сигурно ще продължат да работят още десетки години.

Принтерът за планетарен трафик продължаваше да бълва хартия, на която бе изписана информация за всички полети в момента. Джони й хвърли поглед. „Макивър, би ли изпратил допълнително гориво в Моска?“ „Тук е диспечерът в Йоханесбург. Има ли самолети, идващи насам? Ако няма, мога да затворя за през нощта.“ „Исак, обади се, Исак. Слушай, Исак, останаха ли в мината в Гронзи годни товарни самолети? И мислиш ли, че могат да се пригодят за пътнически? Моля те, докладвай ми до сутринта. Доста ни е трудно с превозването в момента.“ „Ланди, няма да заминаваш за Тибет. Трябваш ни като помощник пилот тук, ще заминеш с един пътнически полет. Потвърди ми, момче.“ Преобладаващата част от тези разговори бяха на пилотския жаргон на психлоски.

37
{"b":"284422","o":1}