Изведнъж психлосите слязоха от машините, въоръжени с лъчеви пушки. Подредиха се в редица по продължение на подножието на хълма. Всички бяха с дихателни маски.

Последваха още психлоски команди.

Психлоската редица се разгърна по цялото подножие на хълма. До върха имаше около четиристотин ярда и бе доста стръмно. Щяха да щурмуват скалите!

Но засега нямаше страшно. Данълдин чакаше горе в небето. Очевидно трябваше само да изчака психлосите да стигнат до половината на хълма, да нагласи оръдията на зашеметяване и да ги повали на земята в безсъзнание.

Пак се обади гласът на Бити:

— Руснаците не разбират! Втурнали са се нагоре по скалите!

Джони се издигна още малко с платформата, за да вижда. Самият Бити изглеждаше объркан. Нямаше нищо лошо руснаците да покрият дългите скали от ляво на клисурата. Така дори беше по-добре.

Да, резервната група на руснаците от около трийсет човека тичаше нагоре откъм обратната страна на скалата със заредени автомати. Прииждащите психлоси бяха се изкачили на около сто ярда и им оставаха още триста. Беше доста стръмно.

Само след няколко минути, като се отдалечат достатъчно от машините си, Данълдин може с един откос да ги зашемети.

Гласът на Бити:

— Тези руснаци са полудели заради полковник Иван. Мислят, че е мъртъв. Изобщо не искат и дума да чуят!

Джони полетя надолу с платформата зад руснаците и скочи. Насочи се към канарата. Руснаците вече бяха там. Няколко от тях стреляха по психлосите.

— Спрете! — Кресна Джони. — Самолетът ще се справи!

Нито един руснак не се обърна да го погледне. Джони отчаяно се оглеждаше да зърне някой от офицерите им. Забеляза един. Но той крещеше нещо на психлосите долу на хълма и стреляше по тях с лъчев пистолет.

Офицерът изрева нещо на войниците. Изправиха се. Господи, щяха да стрелят!

Преди Данълдин да успее да пусне откоса, хълмът се напълни с руснаци, които крещяха и стреляха. Бяха разгневени, направо бесни. Тичаха, спираха за момент, стреляха, пак хукваха!

Хълмът се покри в пелена от пламъци, стреляше се и от двете посоки.

Психлосите се опитваха да спрат тази вълна от свирепост. Автомати и лъчеви пушки стреляха едновременно в оглушителен рев.

Данълдин висеше отчаяно отгоре. Не можеше да стреля, без да улучи и някой от руснаците. А само един откос можеше да повали в безсъзнание всички психлоси.

Руснаците се бяха вклинили сред психлосите и не преставаха да стрелят.

Все още живите психлоси се опитаха да избягат към машините, но руснаците бяха по петите им.

Огромни тела се търкулваха надолу по хълма. Изолирани групи се опитваха да се защитават. Ясно се чуваха откосите на автоматите. Последният психлос почти успя да се качи в кабината на един камион. Един от руснаците коленичи, прицели се и го разкъса на две.

Руснаците нададоха радостен вик.

На хълма всичко утихна.

Джони огледа какво бе останало.

Повече от сто психлоски трупове. Трима мъртви руснаци.

Някои от дрехите горяха и се издигаше дим.

Пълен провал. Бяха дошли тук, за да заловят живи психлоси.

Джони се спусна надолу край хълма. Откри руския офицер, който бе застанал и се оглеждаше с намерението да застреля всеки психло, който мръднеше.

— Намери няколко живи! — изкрещя му Джони. — Не доубивай ранените. Намери ми живи!

Руснакът го погледна с опиянени от битката очи. Като видя, че това е Джони, малко се поуспокои. Напъна се да каже нещо на английски:

— Тези психлоси! Те уби полковник!

Джони най-после успя да му обясни, че му са нужни живи психлоси. Нито офицерът, нито останалите руснаци смятаха това за разумно. Но в крайна сметка разбраха. Тръгнаха сред лежащите психлоси и проверяваха кой още диша по лекото издуване и спадане на дихателните маски.

Най-после откриха четирима, които бяха ранени, но живи. Не успяха да повдигнат тежащите над хиляда фунта тела, но ги завлякоха надолу.

Появи се Маккендрик, който почти се плъзгаше надолу по хълма. Погледна четиримата и поклати глава:

— Може би. Не разбирам кой знае колко от анатомията на психлосите, но ще мога да спра зелената им кръв.

Наметалото на един от психлосите се различаваше от това на останалите. Може би беше инженер.

— Направи всичко, което е по силите ти — каза Джони на Маккендрик и закуцука по хълма към мястото, където бяха устроили засадата.

Бити му махаше от върха на една скала, след това изчезна.

Джони слезе и огледа района. За команден пост бяха избрали една пещера в скалите и тя се бе срутила. Танкът бе улучил точно скалите над входа й. Оборудването им бе премазано. Радиопредавателят бе разбит на парчета.

Бити бе коленичил до сър Робърт и повдигна главата му. Старият ветеран премигна с очи. Свестяваше се.

Ударната вълна ги бе зашеметила и бяха изпаднали в безсъзнание. От ушите и носа на повечето течеше кръв. Джони се приближи. Сигурно имаха счупени пръсти и други наранявания, но нищо сериозно.

Опита се да ги свести с водата от манерката, която висеше на колана му. Бяха Робърт Лисицата, полковник Иван, двама Координатори и един шотландец, който отговаряше за радиосвръзката.

Джони се покачи на една скала и огледа дефилето. Целият конвой бе там. Нищо не се бе взривило, значи руснаците са използвали обикновени, не радиационни куршуми. Но целта им не бяха амунициите и горивото, трябваха им живи психлоси.

Ангъс заедно с трима руснаци се мъчеше да отвори първия танк. Не беше много лесно, защото бе обърнат и люковете се опираха в земята. Ангъс отвори един от страничните отвори. Руснаците осветиха вътрешността с фенерче и надникнаха. Джони извика с ръце като фуния:

— Има ли вътре живи?

Ангъс погледна в танка и поклати отрицателно глава. Извика:

— Премазани и задушени!

Сър Робърт се приближи до Джони. Трепереше и лицето му бе бяло като платно. Джони го погледна.

Сър Робърт понечи да каже нещо, но Джони също заговори, тъй че в един глас казаха:

— Най-добре организираното нападение в историята!

Нужни им бяха цели три дни упорита работа, за да почистят бъркотията и да се нанесат в мината край Лейк Виктория.

Рудната жилка минаваше на юг в покрайнините на планинската верига и завиваше на север към самата мина.

Когато облаците се разкъсаха, на северозапад от мината се показаха Лунните Планини в цялото си величие. Беше дълга планинска верига и имаше поне седем върха с височина над шестнайсет хиляди фута. Точно в центъра на екватора, сред цялата тази жега и влажност човек не очакваше да види сняг и лед. Но върховете бяха бели. Там горе имаше дори ледници. От време на време върховете се показваха за кратко в ослепителната си белота.

На времето тази верига е служила като граница между няколко страни. В периода на психлоското нашествие, може би дори по-рано, проходите са били минирани с ядрено тактическо оръжие. От само себе си се разбираше, че макар да бяха близо до мините, психлосите никога не са ходили в планините. В Лунните планини имаше няколко малки племена, с кафяв и черен цвят на кожата, дори няколко белокожи. Често гладували, въпреки че горите и прериите гъмжаха от дивеч. И макар че сега вече можеха да слизат, продължителната традиция ги спираше да приближават мините.

Старият язовир, който в картите бе отбелязан като „Оуенс фолз“, осигуряваше енергия за минния комплекс и то толкова много, че психлосите бяха оставили целия лагер потопен в светлина.

В комплекса имеше седем подземни нива и значително количество шахти, в които копаеха волфрам и кобалт. Навсякъде изобилстваше от машини и съоръжения. Но по време на първото нападение Макардъл бе вдигнал във въздуха завода им за гориво и амуниции, а също и всичките им резервоари.

Отделиха четиримата ранени психлоси в една част от спалните помещения, които захраниха с дихателен газ. Маккендрик не хранеше кой знае какви надежди за оцеляването им, но работеше по въпроса.