— Закрепи твоя край на стълбата за клемите срещу седалката. Спусни надолу края с тежестите. След това спусни с въже една рудна мрежа, после спасително въже. Всичко трябва да влезе през тази врата. Разбра ли?

Нъп естествено бе разбрал, но нима в бомбардировача имаше руда? Не му бе напълно ясно…

— Горивни капсули! Ще ти изпратя горивни капсули.

— О, добре. Това е чудесно! Стават ли за този самолет?

Зът не си направи труда да отговори. Разбира се, че стават. Всички самолетни горивни капсули са взаимно заменяеми. Капсулите на танковете не стават за самолетите. Какъв глупак!

Краят на стълбата с прикрепени тежести с камшичено свистене се спусна надолу. Опря от другата страна на опашката на самолета, която стърчеше през вратата.

Зът доста смело се протегна към самолета, изчака бомбардировачът да се заклати в противоположна посока, освободи магнитната спирачка и с мощно движение, което бе по възможностите само на един психло, помръдна самолета и отново натисна спирачката. Добре, сега вече може да премести стълбата там, където трябва. Освободи се място между нея и ръба на вратата. Той засили долния край на стълбата и го прикрепи към една греда на пода.

Спускащото се спасително въже му създаде неприятности, защото вятърът постоянно го отнасяше. Зът се обади на Нъп да го изтегли нагоре. Да върви по дяволите, можеше и без него. Зът се протегна в бойния самолет и извади оттам навито на геврек спасително въже. Но не можеше да реши как да го използва. Завърза го за един пръстен на самолета, но идеята не му се стори добра. Ако самолетът се помести или нещо от този род? Остави въжето на пода. Да върви по дяволите.

— Кошница за руда! — предаде на Нъп.

Той я спусна. Бе достатъчно тежка, за да не я отвява въздушното течение със скорост триста мили в час. Докато завързваше в нея чантата с капсули, Зът се сети, че не бе проверил дали капсулите са пълни. В чантата сигурно имаше и капсули с амуниции. Кой знае, можеха пък да им потрябват и двата вида капсули.

В момента, когато трябваше да бъдат изтеглени нагоре, Зът възнамеряваше да стреля в бомбардировача и да пръсне на парчета бойния самолет за по-сигурно. Проклето животно. Проклет Търл.

Но му хрумна нещо друго. Чакаше ги дълъг път. По-добре да вземе резервната екипировка от самолета. Много внимателно се протегна към кабината и я напипа. Бяха две. Извади и двете. Облече едната, а другата хвърли през вратата. Животното вече няма какво да облече. Но естествено то бе мъртво. Добре се отърва от него. Проклет Търл!

— Готов ли си? — попита по предавателя.

Нъп потвърди, но попита къде е горивото. Зът приготви за изтегляне мрежата за руда.

— Хвана ли я? — попита Зът.

— Да, опитвам се да проверя… изчакай само да отстраня използваните капсули и да се уверя, че размерите…

— Да пукнеш дано, идиот такъв! Заеми се със стълбата — трябва да я стабилизираш. Повдига ми се вече от този скапан, тъп бомбардировач! Като се кача горе, ще се погрижа за горивото. Да не поставиш капсула с амуниции в горивните ръкави! Тръгвам веднага!

Но той не тръгна „веднага“. Погледът му се спря на радиото, извади гаечния ключ от ботуша си и го разби на парчета. Вярно, че само след минута ще вдигне във въздуха целия самолет, но предпазливостта преди всичко.

Зът се вкопчи за въжената стълба и пое нагоре. Вдигна глава. Имаше доста да се катери. Марк 32 спираше до голяма степен течението на вятъра, но все пак духаше силно. Спря, провери да не се откачи дихателната му маска и продължи да се катери по стълбата.

Джони лежеше в склада за газови бутилки, здраво стиснат в лапите на кошмар. Отново бе в клетката с каишка около врата и някакъв демон се впиваше отзад в черепа му. Непрекъснато се опитваше да каже на демона, че ако не престане, ще го застреля, но думите не излизаха от устата му.

С усилия успя да се откопчи от кошмара. Ревът на огромните двигатели се набиваше в мозъка му. Осъзна къде се намира. Около врата му се бе увила не каишката, а ремъкът на автомата; тежкото оръжие висеше между гредите. С болезнено усилие успя да го изтегли. Като отвори цилиндъра, вътре влезе малко светлина.

Оставаше му само един патрон.

Посегна към колана си да види дали има резервен пълнител. Нямаше. Лъчевият пистолет бе изчезнал някъде.

Преди да изгуби съзнание, бе успял да отвори чантичката за първа помощ и бе превързал главата си под лентите на маската. Само това си спомняше от момента, когато бе избил от ръцете огледалото и фенера на Зът. Фенерът продължаваше да блещука, хванат за една кръстоска. Не, това не бе фенерчето. Бе на около четири фута, но изглеждаше поне на четирисет. Какво ли беше?

Огледало за механици. Значи ето с какво го е наблюдавал Зът.

Какво го бе събудило? Колко време прекара в безсъзнание? Секунди? Минути? Сякаш черепът му отзад липсваше, а като пипнеше, бе меко. Дали нямаше фрактура на черепа? Или удареното просто се е подуло и косата му се е сплъстила от кръвта?

Чу нещо подобно на дрънчене. Ето какво го е събудило — някакъв шум около самолета.

Внезапно нещо го подтикна да бърза и той с усилие се добра до огледалото. Плъзна се към гредата и провря огледалото през дупката.

Зът.

Първото му желание бе да изскочи навън и да използва последния си куршум. След това забеляза долния край на стълбата. Видя и как кошницата за руда бе изтеглена нагоре. Зареждаха с гориво Марк 32!

Мигновено помисли какво можеше да направи Марк 32, ако се върне в лагера и шокът напълно го отрезви. Знаеше какво трябва да направи. Веднага. ЧАКАЙ!

Това бе най-трудното. Продължаваше да се бори с черното море на безсъзнанието. Може да се мобилизира за известно време, но вълната пак ще да го събори.

Зът говореше по предавателя. Не, той счупи предавателя с гаечния ключ.

Джони събра сили и се напрегна да излезе през отвора на кошера. Внимателно следеше всичко с огледалото. Зът се приближи до стълбата. Започна да се катери. Спря. Виждаха се само краката му.

Пронизан от болка, Джони успя да се измъкне през отвора. На пода имаше спасително въже. Сграбчи го и го дръпна. Бе завързано за самолета. В това състояние никак не му се искаше да изпадне в безсъзнание и да падне през вратата. Метна въжето около кръста си и набързо направи възел.

Краката на Зът бяха изчезнали.

Джони провери револвера да се увери, че единственият патрон ще бъде изстрелян при натискане на спусъка.

Успя да се добере до стълбата. Вятърът духаше от бомбардировача навън. Долният край на стълбата бе закрепен за вътрешната страна на вратата, но Зът в момента бе във въздуха, а опашката на бойния самолет го предпазваше от вятъра. Качи се още няколко стъпала нагоре.

Джони добре виждаше Марк 32. Светлините му бяха запалени; Нъп бе подпрял с крак вратата и я държеше отворена. Зът бе изминал една трета от дължината на стълбата.

За момент Джони помисли, че прекалено е закъснял. Реши, че Нъп е изтеглил догоре горивните капсули и ги е прибрал. Но не. Нъп ги държеше и се взираше в тях. Номерата им ли гледаше? Цялата кошница бе в скута му!

Зът крещеше на Нъп да отвори вратата по-широко и да стабилизира стълбата. Продължаваше да се катери. Стълбата бе защитена заради ъгъла, под който бе кацнал Марк 32, но все пак вятърът бе разкъсващ. Якето на Зът плющеше. Той пак изкрещя нещо за вратата, но думите се изгубиха в рева на бомбардировача и писъка на вятъра.

Джони зареди пистолета. Маската предпазваше очите му. Можеше да уцели или Зът, или Нъп. Не го направи веднага. Внимателно преценяше колко би се отклонил изстрела в следствие на вятъра и скоростта. Автоматът Смит и Уесън 457 имаше голяма скорост на изстрела, но от поставените взривни главички върху патроните ставаше още по-бърз. Трябва много да внимава. Един единствен изстрел.

Нъп отвори вратата повече, кошницата за руда ясно се виждаше в скута му. В този момент Нъп забеляза Джони, извика и посочи надолу, при което Зът се обърна и го видя.