Успя да отвори касите. В тях имаше абсолютно всичко, което някога можеше да потрябва на един шеф на сигурността. Имаше документи и записи, които Търл смяташе за жизнено важни.

Джони потърси дали няма някакви суперповерителни записки, отнасящи се до телепортирането и математиката на телепортирането. Не намери нищо освен обичайните тестове. Все пак попадна на нещо интересно.

Намери списък на всички минерални залежи, останали на земята. Компанията не бе правила такива проучвания векове наред, доволна от първоначално откритите залежи. Но Търл се бе постарал.

Джони се усмихна. На планетата имаше ШЕСТНАЙСЕТ златни залежи, богати почти колкото жилата, която те копаха. В Андите и Хималаите — само че не бяха толкова близо и ако тръгнеше да ги обработва, щеше да се разчуе. А, да. Всички останали находища бяха в близост до уран.

Имаше дебели папки със съществуващите на земята рудни находища. Стотици години наред началниците на сигурността бяха водили дневници от данните на разузнавателните самолети, които се използваха за целите на сигурността, но бяха преди всичко пригодени за откриване на залежи.

Компанията използваше „полусърцевинния“ миньорски метод, който позволяваше да се стигне почти до течната сърцевина на планетата, до самото дъно на кората, без то да се пробива. Затова се задоволяваха с намереното, а необработените залежи оставяха за бъдещето.

Търл просто бе укривал данните от компанията, за да ги използва за собствени цели.

Руди, метали! Планетата все още имаше голямо богатство от залежи.

Джони бързо засне всяка страница поотделно. Не за това бе тук, но никак не бе лошо да се знае, че на планетата им все още има много залежи. Някога щяха да им потрябват.

Ангъс намери това, което най-много ги интересуваше в момента. Уредът, с който Търл проверяваше за подслушващи устройства. Продълговата кутия, от която стърчеше антена и на върха й имаше малък диск. Имаше бутони за различни честоти, светлинни и звукови индикатори.

Джони добре се справяше с електрониката. Знаеше, че никоя от вълните, които този уред отчита, не може да мине през олово или оловна сплав. По принцип това не бе от голямо значение, тъй като подслушващите устройства също не можеха да функционират при наличието на олово. Следователно, нямаше смисъл уредът да прониква през оловото, тъй като подслушвателите или миникамерите не можеха да действат като такива при наличието на оловно покритие.

Първо трябваше повредят бутоните.

Джони отиде до складовете за електроника и си набави необходимото, като се върна, Кер бе успял да провери всички стаи за подслушвателни устройства и камери и не намери нищо.

За работилница на Търл се спряха на бившата приемна на Чърк. Бе достатъчно голяма, за да работи спокойно в нея, освен това размерите на вратата позволяваха да се внася и изнася през нея контролния пулт на телепортационното съоръжение.

Докато Джони се занимаваше на бюрото с уреда за откриване на подслушвателни устройства, Ангъс и Кер пригодиха една метална плоча за работна маса, завариха краката й за пода и след това бронираха заварките, тъй че да бъде почти невъзможно масата да се премести. Дори пригодиха стол и го поставиха пред масата. Стана идеално и Джони се премести да работи там.

Работата му напредваше. Като използва микробутонни трансмитери, които обикновено намираха приложение в дистанционните управления, той пригоди всеки бутон на апарата така, че когато се включи, да изпраща импулс от дистанционното реле. Релетата бяха толкова малки, че можеха да се забележат само под микроскоп. Закрепи ги вътре в уреда с малък молекулярен спрей. Най-трудно бе да ги задържи на нужното място, докато ги напръска със спрей. Но в природата нямаше око, което да ги забележи без помощта на апаратура.

Постави един апарат за вълнов обхват на разстояние от уреда и започна един по един да превключва бутоните, при което всеки път показателят на апарата отскачаше под различен ъгъл.

Следващият етап бе доста труден, защото трябваше да приспособи ирисови пластинки, извадени от електронните лампи на самолетните визьори. Това бяха миниатюрни устройства, които автоматично регулираха обема на светлинния поток. Концентричните пластинки можеха да се движат от широко отворени до напълно затворени.

Трябваше да изолират тези мънички части и да ги напръскат с тънък слой олово, после пак да ги съберат, тъй че не просто да работят, а и да не изгубят способността си да се затварят и отварят. Ангъс бе ненадминат в подобна работа.

След това поставиха свиващи се пръстени около напръсканите с олово ирисови пластинки и инсталираха в тях микробутони, за да могат да се задействат.

Като направиха около петнайсет такива устройства, подложиха ги на цялостен тест. Когато детекторът за подслушвателни устройства се включеше, оловните ириси веднага се затваряха. Когато детекторът се изключеше, моментално се отваряха.

С други думи, оловните ириси се затваряха всеки път, когато детекторът се включваше и пред подслушвателните устройства и камери падаше оловен екран, който им пречеше за момента да „виждат“ и „чуват“. Но веднага щом детекторът се изключеше, всичко възобновяваше работа.

До тук добре. След това тръгнаха по складовете — срещнаха Ларс и му обясниха, че търсят „шпингел-буфери“ — и извзеха не само всички налични подслушвателни устройства, но и всеки ключов компонент, който правеше възможно откриването им с детектора. Поставиха ги в кутия и я прибраха в колата, за да я отнесат извън страната.

Сега разполагаха с детектор, който не откриваше нищо, макар че очевидно работеше и с петнайсет оловни ириса, които можеха да поставят пред подслушвателните устройства.

Ларс пак се появи, за да отбележи, че са доста тихи и му казаха да се разкара. Но междувременно Кер направи запис на чукане, тракане и звук от бормашина и го пуснаха да се върти.

Заличиха следите от досегашната си работа и скриха плодовете на труда си.

Изведнъж осъзнаха, че са работили много дълго. Имаха още много неща да правят, но единодушно се съгласиха, че за днес стигаше.

Джони и Ангъс не искаха да предизвикват съдбата и да ходят в Академията, където щяха да ги срещнат много кадети и легнаха в бившия офис на Чар. Кер трябваше да иде в Академията да им донесе нещо за ядене и работни дрехи. Данълдин вече трябваше да е пристигнал и Джони му прати съобщение относно психлосите. Напечата го на печатната машина на Чърк:

Кер обеща да я предаде и бързо излезе.

Джони и Ангъс се протегнаха да се отпуснат. До тук всичко вървеше добре. Предстоеше им още много работа.

Някак си изгубен в дългото дванайсет фута легло на Чар и малко напрегнат в празния лагер, където всеки звук отекваше, Джони чакаше Кер да се върне. Стана доста късно и вече се чудеше защо се бави. Четеше, за да минава по-бързо времето.

Като си е стягал багажа, Чар бе оставил доста неща, които явно не е искал да връща на Психло. Едно от тях бе детска книжка „Историята на Психло“, може би негов учебник, тъй като отвътре на корицата бе написано със ситен, необработен почерк: „Учебник на Чар. Откраднал си го, затова го върни!“, а отдолу: „Или ще те фрасна!“. Е, Чар вече не можеше да фрасне никого. Беше мъртъв, Търл се бе погрижил за това преди доста време.

Търл бе споменал за подземни шахти и на Джони му стана интересно като прочете, че под целия Имперски град на Психло и околните области има лабиринт от дълбоки изоставени шахти и канали. Преди около триста хиляди години всички повърхностни залежи на Психло били изчерпани и те разработили полусърцевинните методи. Някои от шахтите стигали до дълбочина осемдесет и три мили, а в някои случаи това е на половин миля над течната сърцевина. Каква ли горещина е било в тези шахти! Там са копали само машини, не и живи същества. Лабиринтът така се разпрострял, че от време на време някои сгради потъвали по малко.