— Сложихме — каза Стормълонг. — Всичко работи — екрани, апаратура. Имаше резервни.

— Най-добре провери дали лети, но гледай да имаш под ръка парашут — каза Джони.

— Изпробвах го — отвърна Стормълонг. — Вчера. Копчетата на пулта за управление са малко старички, но лети страхотно.

— В такъв случай недей да летиш горе до онези неща! — каза Джони.

— А, не съм летял. Само ги снимах.

Показа му снимките. Единият бе голям космически кораб с мост във формата на диамант и с много стърчащи оръдия. Другият бе цилиндър с управляваща палуба отпред и плосък отзад. Третият приличаше на звезда с пет върха, на всеки от които имаше нещо подобно на оръдие. А последният бе сфера с нещо, подобно на пръстен около нея.

— Хей, — каза Джони — този последният отговаря на описанието, онзи с малкия сив човек. Дето уж си се блъснал в него, пък не си се блъснал.

— Точно така — каза Стормълонг. — Под наблюдение сме.

Джони знаеше, че са под наблюдение. Никой враг не можеше да има монопол върху това. Бяха преместили основната самолетна база и командването в Корнуол. Част от въоръжението им беше тук. Дванайсет самолета обикаляха земното кълбо и на всеки няколко часа прелитаха над мината в Америка. Регистрираха и предметите в орбита, макар не толкова добре, защото разузнавателните самолети бяха предназначени предимно за наблюдение по повърхността на земята. Не, никой от потенциалните им врагове не можеше да има монопол. Сухопътните защитни сили също бяха нащрек. Но Джони прекрасно знаеше, че защитата им е крайно недостатъчна.

Тази нощ изобщо не можа да заспи. Данълдин закъсняваше с първите записи на дейността на Търл и Джони дори не знаеше ще станат ли изобщо записи. Изключено бе да си разменят информация по радиото. Тъй че Джони бе в пълно затъмнение.

Най-после не издържа да лежи, стана и започна да крачи из стаята. След това реши да излезе от лагера. Горещо, влажно. Долу от езерото се чуваше рев на лъв. Небето бе захлупило земята. Внезапно го обхвана желание да вдъхне малко студен въздух и да погледа звездите.

Наблизо имаше два бойни самолета, готови да излетят, ако е необходимо, но те бяха нужни за защита. Старата находка на Стормълонг също бе под ръка, тъмнозелена на светлината от лампите в лагера. Импулсивно, искайки да се откъсне от непрестанните си мисли, Джони отиде до дежурния офицер, съобщи му къде отива и взе маска и летателен костюм.

Наистина пултът за управление бе малко стар. Копчетата за летателен баланс бяха по-големи и на друго място. Имаше и други разлики, но какво толкова? Облече защитна жилетка, завърза се и затвори плътно прозорците. Издигна нагоре старата трошка.

Мина през облаците и звездите се показаха. Джони винаги летеше с огромно удоволствие. Още от първия ден, когато се издигна във въздуха, до ден днешен продължаваше да изпитва радост и очарование. Черно небе и ярки звезди, половин луна, покрити със сняг върхове, подаващи се над завесата от облаци. Джони усети как част от напрежението му изчезва.

Просто се наслаждаваше на полета. Определено тук бе по-хладно.

По навик включи екраните. Чу се сигнал! Погледна екрана, за да види какво става. В орбита трябваше да има четири обекта. Само че бяха ПЕТ! Нов обект се приближаваше до първите четири, които бяха по-ярки и по-стабилни от звездите. На около четиристотин мили отгоре.

Последното нещо, което му минаваше през ума, бе да се качи горе да ги „посети“. Не познаваше корабите им, нито пък познаваше достатъчно своя. Нямаше подкрепа. Пък дори тази находка от древността да можеше да долети до Луната и обратно, не, благодаря, нямаше нужда от подобни експерименти.

Но може би поне ще успее да направи по-добри снимки. Снимките на Сторми бяха правени през деня и не бяха много ясни заради ултравиолетовите лъчи. Издигна самолета на височина двеста мили и се зае да приготви записващите устройства.

Какво беше това? Лъч от новия, петия кораб? Да. Още един? Да не би да стреляха по него?

Приготви се за отбрана, но изведнъж видя как върху петия кораб се изсипа буря от лъчи, изстреляни от един от четирите кораба. Хей! Петият кораб обстрелва един от първите четири и той отвръща на огъня!

Бързо натисна няколко копчета и скъси разстоянието до около сто и петдесет мили. Бе толкова съсредоточен върху записващите устройства, че не разбра как бе започнал да стреля по корабите с максимална свръхзвукова скорост.

Невероятно! Петият кораб и един от другите четири бяха улучени. Изскочиха синьо зелени потоци светлина с червено по средата. От ударите се появиха оранжеви отблясъци.

Изведнъж осъзна, че стават заплашително големи на екраните му. На едно психлоско цифрово устройство цифрите се сменяха с шеметна бързина в съответствие със скъсяващата се дистанция. Седемдесет и пет мили.

Натисна копчето за смяна на посоката и стрелбата спря отведнъж.

Джони поведе съборетината в пълен ход надолу и се измъкна оттам. Не такава война искаше. Дори не знаеше, че има работещи оръдия.

На около сто мили над земята намали скоростта. Като падна до петдесет мили, продължи да лети хоризонтално.

Погледна назад. Вече не стреляха. Просто си седяха горе. Петият явно се бе примирил с присъствието на другите.

Джони поклати глава. Никак не му бе времето да върши щури и безразсъдни неща. Беше направил точно това, което забрани на Сторми — беше отишъл на посещение.

Самолетът се бе загрял от триенето с въздуха. По принцип това не би трябвало да му влияе, но се загря, а Джони бе излязъл за глътка студен въздух. Ако бе възнамерявал наистина да ходи горе, щеше просто да се качи на обикновен боен самолет и да провери дали уплътнителите му са здрави. И щеше непременно да провери дали оръдията му са заредени и работят. Сър Робърт не би се гордял с него.

Отново се чу сигнал. Отдолу, на около сто хиляди фута височина. Дали идваше от Шотландия? Или от Америка?

Горещо или не, спусна се надолу, за да установи кой идва. Включи локалния предавател и още преди да заговори, от близкия самолет се чу глас:

— Не стреляй! Ще се оженя за дъщеря ти! — Беше Данълдин.

Джони се засмя. За пръв път откак се върна от Америка.

Смени курса на стария самолет и тръгна след Данълдин надолу към мината.

Малкият сив човек търпеливо въздишаше в малката си сива кабина. Е, не чак толкова търпеливо. Храносмилането му бе все тъй зле, а сега и това.

Нещата бяха достатъчно объркани и без военните нации да влизат в бой помежду си. Но това бе военен въпрос — не политически, не икономически, не стратегически, следователно той не трябваше да се намесва. Беше само наблюдател.

На отделните екрани вече се появяваха четири лица. И ако продължаваше така, трябваше да помоли офицера по инсталациите да постави още екрани. Кабинетът му щеше да се препълни.

Полу-капитанът толнеп изглеждаше доста ядосан и постоянно нагласяше очилата си.

— Не ме интересува дали си изненадан, че ме виждаш. Нямам никаква информация, че нациите ни воюват.

Лицето на ховина беше светло лилаво. Ставаха такива, когато някой силно ги провокираше. Квадратният му шлем бе наведен напред върху овалната му глава и притискаше антените на ушите му. Беззъбата му уста бе изкривена, сякаш искаше да захапе някого.

— Не можеш да знаеш кой воюва и кой не! Излетял си от базата най-малко преди пет месеца!

Супер-лейтенантът хокнер, който командваше звездообразния кораб изглеждаше малко смешен със своя монокъл и голямото количество сърма в плитката си. Удълженото лице, върху което нямаше нос, изразяваше презрение — така биха го определили неговите сънародници от Системата Дюралеб.

Болбодът беше просто грозен, както всички болбоди. Бяха по-големи от психлосите, но някак безформени. Интересно бе как изобщо се справят с „ръцете“ си — винаги бяха свити в юмруци. Високата яка на пуловера му стигаше почти до големия му каскет. За болбодите бе унижение да носят табелки за самоличност, но малкият сив човек знаеше, че това е лидер Паундън, командващ цилиндричния космически кораб. Несъмнено той имаше лошо мнение за всички останали дегенерати.