Джони стреля!

Опита се веднага след изстрела да се отдръпне назад в бомбардировача. Не бе достатъчно бърз.

Във въздуха полетяха гориво и амуниции, достатъчни за двайсет бойни самолета. Паднаха надолу право върху отворените вместилища за амуниции и гориво.

Взривната вълна от почти мигновения сблъсък удари Джони като огромен чук. Той изхвърча в черната бездна.

Спасителното въже се опъна и го запрати обратно вътре.

В бъркотията, сякаш в забавен кадър Джони видя как Зът пламва и се изстрелва в пространството. Видя как целия Марк 32 подскача нагоре като огнена топка.

Джони се удари в пода точно където плочите липсваха, тъй че нямаше опасност да се плъзне и да падне.

Сътресението дойде прекалено за главата му и той отново изпадна в безсъзнание.

Една идиотска фраза мина през главата му точно преди изцяло да се потопи в тъмнината: „Старият Стафър греши. Не съм прекалено умен. Току що унищожих единствената мишена, по която можеха да засекат координатите на бомбардировача.“

Облекчен от тежестта си, бомбардировачът вече не се клатеше.

Тялото, което лежеше на ледения под точно до вратата не помръдваше.

Смъртоносният товар продължи напред към Шотландия и останалата част от света с цел окончателно да унищожи остатъка от човешката раса, тези, които бе пропуснал преди хиляда и повече години.

Краката на малкото момче почти не докосваха земята в подземните коридори на кулите на замъка. Бе мокър до кости от дъжда навън. Шапката му се бе накривила. Очите му блестяха. Бе тичал цели две мили в утринния здрач, за да донесе важната вест.

Позна стаята пред себе си и се втурна в нея.

— Принц Данълдин! Принц Данълдин! Събуди се! Събуди се! — извика момчето.

Данълдин току що се бе настанил в собствената си стая и се бе завил в собственото си карирано одеяло. Налегна го сладка дрямка — за първи път от доста време насам.

Момчето с треперещи от вълнение ръце се бореше да запали свещ с кремъка.

Значи стана „принц“ Данълдин! Така го наричаха само по време на пиршества и когато от него искаха услуга. Чичо му, вождът на клана Фергус, бе последният от коронованите лордове и на него се падаше титлата „крал“, но той така и не стана крал.

Свещта гореше. Светлината хвърляше отблясъци върху малкото мебели в стаята от каменни стени и осветяваше прогизналото от дъжда развълнувано чернооко момче, Бити Маклиъд.

— Твоят оръженосец Дуайт, твоят оръженосец Дуайт каза веднага да тръгнеш. Много било спешно!

А, това ли било. Данълдин стана и взе дрехите си. „Оръженосец“ Дуайт. Сигурно Дуайт бе казал така, защото детето не знаеше какво значи помощник-пилот.

— Твоите слуги оседлават коня. Оръженосецът ти каза, че е много спешно!

Данълдин погледна часовника си. Дванайсетчасовата забрана за свръзка бе изтекла, ето за какво е цялата работа. Сигурно радиото е избълвало куп новини. Данълдин нямаше представа как са се справили в другите мини, нито какво е станало в лагера. Навлече пилотския екип. Не бързаше особено. Едва ли бе нужно.

Каква нощ бяха прекарали. Планът им с Дуайт бе да съберат вождовете и да отпразнуват победата. Бяха приземили самолетите на една поляна на около две мили, за да шашнат хората и Данълдин бе взел назаем кон от един уплашен фермер. С него доязди до селището.

Бе измъкнал от леглото чичо си, вожда на клан Фергус. Слугите веднага се разтичаха и запалиха огньове по хълмовете, за да се сберат всички и чуят новините. В Корнуол вече нямаше минен лагер. Можеха свободно да пътуват из цяла Англия!

Вождът много обичаше своя племенник Данълдин, който всъщност бе и негов наследник. Харесваше му как действа Данълдин — като истински шотландец. В захлас слушаше стихийния му разказ за всичко, което бяха направили. Вождът не одобри съвсем непредпазливите му действия, но не го показа, за да не потуши ентусиазма и въодушевлението му. Заповяда да запалят огньовете. Бе изпаднал в предпазлив възторг.

След това Данълдин отиде да види една девойка и й предложи да стане негова жена. Тя с радост каза:

— О, да! О, да! О, да, Данълдин!

След като се бе погрижил за това, той се прибра у дома хубаво да се наспи.

Бити сякаш се опитваше да си спомни още нещо. Пристъпяше от един бос крак на друг, присвиваше очи и търкаше нос. След това сякаш се отказа от усилието. Данълдин бе почти облечен.

Очите на момчето се спряха на меча, който висеше на стената. Използваха го при битки и официални церемонии. Беше истински древношотландски меч, дълъг цели пет фута. Бити го посочи с ръка и искаше да подскаже на Данълдин, че като принц трябва да го сложи. Данълдин поклати отрицателно глава. Не, този път няма да го вземе със себе си.

Но като забеляза как пламъкът в очите на Бити угасна, той се разкая. Свали го и му го подаде:

— Добре, но ти ще го носиш!

Мечът бе един фут по-висок от момчето. У него отново бликнаха радост, благоговение, боготворене и то го преметна около врата си.

Данълдин се огледа да не е забравил нещо и излезе. По тунелите и залите на замъка гъмжеше от шотландци. Всички бяха със затъкнати брадви в коланите си и се суетяха в подготовката на голямото пиршество на всички кланове. Данълдин наистина бе вдигнал много шум. Никой освен чичо му не знаеше новините. Не разбираха какво ще става. Бяха им дадени заповеди. Някой спомена, че психлоската мина вече не съществувала. Трябваше да свършат страшно много работа.

Не бяха побутнали през вековете древната развалина над земята, за да не привлича вниманието на самолетите, които от векове прелитаха отгоре. Казваха, че на времето на това място е било седалището на шотландските крале. Многобройните кули образуваха здрава крепост.

Двама слуги бяха оседлали собствения кон на Данълдин и той нетърпеливо тъпчеше с крака. Слугите посрещнаха Данълдин с широки усмивки.

Той възседна коня и им даде знак да качат зад него момчето, което здраво стискаше меча.

Валеше. Явно ги бе връхлетяла буря. Когато приземиха самолетите, небето бе чисто, но сега тегнеше от облаци.

В този момент Бити Маклиъд си спомни какво още трябваше да предаде на Данълдин.

— Твоят оръженосец — обади се той иззад гърба му — каза още „да залепваш“.

Момчето имаше силен акцент, за разлика от образованите шотландци.

— Да какво? — попита Данълдин.

— Не мога точно да се сетя, не мога да си спомня думата — извинително каза момчето. — Но наистина звучеше като „да залепваш“.

— Да не би да е „зацепваш“? — попита Данълдин. Думата означаваше незабавно излитане.

— Точно така, точно така!

Данълдин се изстреля като куршум. Никой кон не бе изяждал две мили по-бързо от неговия кон сега.

Рязко спряха на плосковърхия хълм. Данълдин диво се огледа. Останал бе само пътническият самолет. Скочи от коня и хвърли поводите на момчето. Отвори вратата и се метна в самолета. Мигновено включи радиото.

В този момент Дуайт се приземи до него и подплаши коня. Той лудо заподскача и при всеки подскок момчето и сабята политаха във въздуха.

Данълдин се втурна към Дуайт.

— Вече няма сигнал — каза Дуайт.

От лагера по радиото не бяха дошли никакви съобщения. Дуайт, както се бяха уговорили, бе останал да дежури. Трябваше да следи дали ще бъде нарушена забраната за радиосвръзка и да чака изтичането й. Времето бе свършило, но понеже пилотите нямаха връзка с лагера и с Робърт Лисицата, самите те също мълчаха.

Но стана нещо друго, нещо много странно. Дуайт бе засякъл по планетарния вълнови обхват психлоски разговор. Чу се ясно и отчетливо. От височината съдеше, че бе на не по-далеч от хиляда мили оттук, а може би малко повече, трудно бе да се определи.

— Какво казаха? — попита Данълдин.

— Записах всичко на диск.

Той пусна записа.

„Нъп, идиот такъв, събуди се!“

Дуайт каза, че веднага пратил момчето да повика Данълдин и да му каже незабавно да излита, после самият той се вдигнал във въздуха. Действително внезапният рев на двигателите се бе записал на диска. Записът продължаваше.