Едно по едно, повтаряше си Джони. Не трябва да се бърза, всяко нещо с времето си. Бе прочел това в една книга от библиотеката на хората. Ровеше се да намери има ли начин за лечение срещу облъчване с радиация и действително откри. Попадна и на една книга със съвети как да се действа при паника. Човек се паникьосва, когато много неща се струпат наведнъж. Точно такава бе сегашната ситуация: бомбардировачът, възможността за контраатака на психлосите, все още неясния изход от битката в лагера. Досега нямаше никаква информация дали са успели нападенията над другите мини. Човек лесно можеше да се обърка, да сгреши, дори да изпадне в паника. Спокойно, едно по едно.

Дансър лудо препускаше на юг. Грешка — така лесно може да се изтощи. Започна да редува галоп с тръс. Дишането му се подобри. Свечеряваше се, а едно глупаво препъване можеше да прати всичко по дяволите. Галоп, тръс, галоп, тръс. Двайсет мили. Ще успеят.

В джоба си носеше миньорско радио, малко за психлоските стандарти. Като изминаха десет мили, направи опит да се свърже с Гленканън, пилота на Тор. Говореше в микрофона, без да спира да язди.

На единайсетата миля се чу гласът на Гленканън:

— Ти ли си, Мактайлър? — звучеше отпаднало.

— Виждаш ли препускащ кон? — попита Джони.

След дълга пауза се чу:

— Да, намираш се на около три мили североизточно от мен. Хвана ли Търл?

— Да, в момента е здраво завързан.

Последва мълчание и кратък, насечен смях. Гленканън определено вече не звучеше толкова напрегнат:

— Какви планове е кроял?

Дълга история. Сега нямаше време. Трябва да запази спокойствие. Каза само:

— Момичетата са в безопасност. Тор е ранен, но ще се оправи.

Отсреща се чу въздишка на облекчение.

— Можеш ли да пилотираш? — попита Джони.

Пауза.

— Ребрата ми малко са хлътнали и глезенът ми е изкълчен, затова още не съм стигнал до лагера. Но разбира се, мога да пилотирам.

— Продължавай към лагера. Имай готовност да дадеш светлинен сигнал. Ще ти изпратя кола. Ще им трябва въздушно прикритие.

— Имам с какво да светна. Съжалявам за станалото.

— Вината е моя — каза Джони. — Успех.

Дансър ту галопираше, ту яздеше в тръс. Спокойно, положението не е тъй безнадеждно. Имаха шанс да спечелят битката, планът им бе добър. Бяха се разбрали да не вдигат във въздуха цялата мина. Историкът държеше да бъде запазена библиотеката, а на Ангъс му бе нужна работилницата. Явно не бяха стреляли с радиоактивни куршуми по куполите. Като се изключат бомбардировача и придружаващия го самолет, все още контролираха въздушното пространство. Джони приближи на пет мили и половина и опита да се свърже по предавателя с Робърт Лисицата. Надяваше се, че някой поддържа връзка на тези честоти. За негова изненада му отговори учителят, който заедно с историка, свещеника и възрастните жени трябваше да стои настрана от битката. След малко се обади Робърт Лисицата, явно облекчен:

— Момичетата са в безопасност — каза Джони.

Настъпи пауза — Робърт предаваше новината на събраните около него. Когато пак включи предавателя, Джони чу радостни викове. Явно вестта се бе разпространила мигновено.

— Тук удържаме положението — каза Робърт Лисицата. — Трябва да обсъдим нещо като пристигнеш, не искам да говоря по предавателя.

Дансър заобиколи няколко дървета. Ставаше доста тъмно.

— Онези маймуни не разбират английски — обади се Джони.

— Въпреки това не може по предавателя. Кога ще бъдеш тук?

— След петнайсетина минути.

— Мини от север, през клисурата. В лагера доста се стреля.

— Добре — каза Джони. — Как са самолетите?

— Върнахме ги обратно в клисурата, там е по-сигурно. И без това нямаме пилоти.

— Зная. Чуй ме сега. Кажи на някой да сложи в един самолет топли дрехи, наметало и ръкавици за мен, нещо за ядене, няколко нерадиоактивни гранати, един автомат и дихателна маска с много бутилки — ще летя на сто и петдесет хиляди фута.

Отговор не последва и Джони бе принуден да добави:

— Разбра ли ме?

— Да — каза Робърт Лисицата. — Ще бъде изпълнено.

Не бе особено въодушевен.

— Изпрати две минни коли — каза Джони и даде координатите. — Няма да е зле, ако изпратиш и един-двама да помогнат да докараме Търл.

— Търл ли? — учуди се Робърт Лисицата.

— Няма грешка. Приготви самолета. Ще излетя веднага щом пристигна.

Мълчание. След това се чу едно „Добре“ и връзката бе прекъсната.

След около пет минути забеляза в здрача една кола, запътила се на север. В нея бяха свещеникът, една от възрастните жени и един шотландец с превързана ръка. Свещеникът вдигна ръка за благословия — не, поздравяваше го! Бяха тръгнали да вземат Тор, момичетата и Търл. Зад колата се влачеше една много здрава и дълга верига. Джони хвърли поглед назад. Забеляза, че жената е въоръжена с лъчева пушка.

Стрелбата се чуваше все по-силно. Синьо-зелените отблясъци от лъчевите пистолети се виждаха на двеста фута над земята, а под тях трепкаха оранжевите лъчи от огнестрелните оръжия, които някак се губеха на фона на обляното в светлина пространство над лагера.

Джони пришпори Дансър към отвора на клисурата и спря до двата останали самолета. Лъчите на оръжията цепеха небето над главите им. Конят дишаше тежко под коженото наметало, но му нямаше нищо. Едно по едно, повтаряше си Джони. Ще настигнеш бомбардировача.

Робърт Лисицата бе наметнал над антирадиационния костюм старото си наметало. Прошарената му коса беше опърлена от едната страна. Лицето му изглеждаше спокойно, но личеше, че е притеснен. Грабна ръката на Джони и сърдечно я разтърси за добре дошъл.

Джони погледна към опърлената му коса и попита:

— Има ли много жертви?

— Съвсем малко — каза Робърт Лисицата. — Учудващо малко. Не искат да излязат открито срещу нас. Осуетихме целите им. Все едно, че се бием на тъмно. Чакай, не си облякъл антирадиационен костюм…

— Водата веднага отмива радиацията — каза Джони. — Чака ме работа. В онзи бомбардировач няма дихателен газ. Не ми е нужна защита срещу радиацията.

— Джони, не може ли този бомбардировач да почака, докато приключат с мините? Ще стигне отвъд морето чак след осемнайсет часа. Засякохме го от този самолет с устройството за откриване на обекти. Т.е., засякохме придружаващия самолет. Бомбардировачът не излъчва никакви вълни.

Джони отвори вратата на самолета. Всичко бе приготвено. На седалката имаше хляб и месо. Една от възрастните жени се появи отзад и му подаде чаша горещ билков чай, от който се носеше подозрителна миризма на уиски. Той въпросително я погледна, сякаш питаше какво прави в зоната на бойни действия.

— Не могат да ядат куршуми — изкиска се тя.

Робърт го задържа с ръка.

— Все още важи забраната за радиовръзка.

Бяха се разбрали да не се обаждат по предавателите дванайсет часа. Така пилотите, които атакуваха най-отдалечените мини, щяха да нападнат напълно изненадващо, ако изобщо бе възможно.

— Не им трябва толкова много време. Ще използваме радиовръзка по-рано и ще ги насочим към бомбардировача.

— Тръгнал е в посока към Шотландия. Това е първата му цел.

— Знам.

Джони допи горещото питие и понечи да се качи в самолета.

Ръката отново го спря.

— Трябва да ти кажа нещо. — Джони почти не го слушаше, но той продължи. — Може би не сме засегнали Психло.

— Знам — отвърна Джони.

— Това значи, че сигурно ще имаме нужда от всички самолети и оборудване, до които можем да се доберем. Те са в хангарите под нас. Нямаме достатъчно хора, за да ги нападнем и превземем, а не не можем да си позволим да ги унищожим.

— Ще измислите нещо с Гленканън. След около половин час ще имате пилот. Можете да нападнете по въздуха.