Джони свали ризата си, като възнамеряваше да се поизмие, преди да се преоблече.

Ларс напрегнато се наведе напред. Търл бе казал, че един добър шеф на сигурността винаги използва белезите по тялото, когато трябва да идентифицира някого. Колко правилно! Ето ги малките белези от каишката. Това беше техният човек. Ликуваше отвътре. Развесели се.

— Сега вече можеш да побързаш, Тайлър — каза Ларс. — Сигурен съм, че си ти. Белезите от каишката!

Значи това е търсил, помисли си Джони.

— Другите са тръгнали оттук преди часове, нали? — каза Ларс.

— Ами да, в интерес на истината, тръгнаха си. — каза Джони.

Сети се, че са ги отметнали, когато отидоха в Академията да инсталират записващите устройства и вероятно не са ги записали на влизане. Чудесно. Оставаха още двайсет минути.

— А ти остана да направиш някоя и друга поразия, не е ли така? — каза Ларс. — Ще се разбере, не бой се. Маскарадът свърши, Тайлър. — Ларс помисли, че го е казал много добре. Сам го измисли. — Обличай се.

Джони взе парче кожа, намокри го с вода и се разтри. Бригантите го гледаха с удивление. Не бяха нито виждали, нито чували някой да се мие.

— Как ме открихте? — попита Джони.

— Боя се — отговори Ларс, — че това е държавна тайна.

— Аха — каза Джони. Още седемнайсет минути! — Това сте го научили от някакъв си Хитър, или Хилър, или как му беше името? — Спомни си, че Кер спомена как Ларс бил откачен на тази тема.

— ИСКАШ ДА КАЖЕШ ХИТЛЕР! — гневно го поправи Ларс.

— А, Хитлер — каза Джони. — Името не звучи психлоско. Обикновено психлоските имена не са двусрични. Макар че понякога и това се случва.

— Хитлер не е бил психло! — натъртено изрече Ларс. — Бил е ЧОВЕК. Той е най-великият военен лидер и най-светият член на църквата, съществувал някога на земята!

— Трябва да е било доста отдавна — каза Джони. Петнайсет минути и седемнайсет секунди. Може би са свършили и за четирсет и пет минути. Но може и за един час.

Наистина е било отдавна, съгласи се Ларс. Как е научил за Хитлер ли? Ами семейството му било от Швеция, много образовани хора. Баща му бил свещеник. Имали някакви стари книги, запазени от църквата. Били напечатани на възможно най-чист шведски, направо вдъхновяващо, от „Немското Министерство на Военната Пропаганда“. Пишело, че за да бъде някой истински вярващ, трябвало да е чист ариец, а ариец в действително означавало швед. Повечето хора от племето им имали забележителната наглост да се подиграват с тази свята вяра, но тя била официалната религия на Швеция.

— Горя от нетърпение да разбера повече за него — каза Джони. — Наистина ли е бил велик военен лидер?

О, наистина е бил, изобщо не се съмнявай. Хитлер завладял целия свят и наложил расова чистота. Наистина трябва да прочетеш тези книги. Те са направо прекрасни. О, не можеш да четеш на шведски? Е, аз бих могъл да ти чета от тях. За какво пише в тях ли? Ами може да се разказва със седмици, но например в една от главите на една от книгите, наречена „Моят живот“ се очертава цялостно съдбата на расата. Виждаш ли, има истински свръхчовеци и просто обикновени хора. А за да станеш свръхчовек, трябва да изучаваш и да си запознат с религиозната доктрина фашизъм.

— Те боготворят ли Бога? — попита Джони. Още седем минути и дванайсет секунди. Започна да се облича.

Разбира се. Истинското име на бога било Дер Фюрер, но Хитлер заел мястото му на земята, за да построи свят на мира и добрата воля. Наполеон също е бил военен лидер, а преди него Цезар, преди това Александър Велики, преди него Атила Хунът. Но те не са били светци. Трябва да знаеш историята, за да разбереш каква е разликата. Виж сега, макар Наполеон наистина да е бил велик военен лидер, в много отношения не може да се сравнява с Хитлер. Макар че Наполеон е завладял Русия, не я е завладял с финес, както Хитлер. Всичко това е станало много отдавна и оттогава хората не са видели добро, макар не по вина на Хитлер. Тъй че, за да се издигне отново човек и да бъде велик, трябва да вярва във фашизма и кой знае, може би ще се въздигне някой нов Хитлер, за да донесе мир и добра воля на земята, както по времето на Хитлер. То е малко смешно, но майка ми често казвала, като гледала старите снимки, че аз доста приличам на…

Отдалеч се чу мотора на кола, която подкара. С рев се отдалечи към изхода. Джони не можеше да сбърка безразсъдното шофиране на Кер. Отидоха си.

Джони се облече, опакова си багажа, като не забрави да вземе любимите на Стормълонг яке, шал и очила и ги върза на вързоп.

— Мога ли да разчитам, че това ще бъде предадено на Стормълонг? — попита Джони, но понеже Ларс нищо не каза, взе вързопа със себе си.

Бяха свършили!

Как ще се измъкне от тази каша, Джони не знаеше. Беше малко озадачен защо двамата излязоха с колата, след като бойния самолет бе все още в хангара. Но беше доволен, че са в безопасност.

— Да тръгваме — каза той.

Излязоха от друга врата, която обикновено бе заключена. Джони се огледа да намери някакъв кадет, на когото да предаде багажа за Стормълонг, но не видя нито един.

— Ще се погрижа да го занесат в Академията — каза Ларс, отгатнал намеренията му.

Маршрута, който Ларс бе избрал, целеше да се избегне срещата с кадети или руснаци, някои от които току що бяха пристигнали в подземната база в планината и представляваха внушителна сила.

От планината наближаваше буря, носеха се черни облаци, около далечния Хайпик проблясваха светкавици. Вятърът се усилваше и брулеше високата повяхнала трева. Паднали листа се вдигаха във въздуха. Есента бе дошла. На високото една миля плато въздухът бе студен.

Всичко това изпълваше Джони с лоши предчувствия. Напусна Африка по време на буря и сега пак буря. Хвърли вързопа в багажника и се качи в колата. Стъклата на прозорците бяха тъмни и никой не можеше да надникне вътре. С насочени към него автомати се отправиха към сградата на Конгреса.

Ларс бе лош шофьор и на Джони му стана ясно защо си е счупил врата. Презираше го. Познаваше много шведи, всичките добри хора. От разговора с Ларс разбра, че те също го презират.

Опита се да продължи разговора за някогашния велик военен лидер, но на Джони му бе писнало.

— Млъквай — обади се той отзад. — Ти си само един гаден предател. Не разбирам как изобщо се понасяш. Затова млъквай. — Беше неразумно, но не можеше повече да слуша тази побъркана история.

Ларс млъкна, но присви очи. Внезапно изпита удоволствие от мисълта, че този престъпник ще бъде мъртъв само след няколко часа.

Колата зави към един от страничните входове на сградата на Конгреса, които никой не използваше. Не се виждаше жива душа. По коридорите също нямаше хора. Ларс се бе погрижил за това.

Блъснаха го към една врата. Невидими под прикритието на сенките бриганти го държаха под прицел. В ъглите на съдебната зала имаше двама, със заредени и насочени към него автомати.

Вътре бе и Браун Лимпър.

Бе седнал зад висока маса, поставена върху подиум. Носеше черна дълга одежда. От двете му страни бяха отрупани стари книги по право. Очите му блестяха по-силно от всякога. Лицето му имаше нездрав оттенък. Приличаше на лешояд, готов да се нахвърли върху трупа. В празната стая бяха само той, Тайлър и двамата бриганти.

Това вече беше Тайлър! Позна го веднага щом прекрачи прага. Имаше някакво излъчване, което човек не можеше да сбърка. Мразеше това излъчване още от времето, когато бяха деца. Мразеше тази лека и уверена походка, мразеше тези правилни черти, мразеше светлосините очи. Мразеше всичко, което Тайлър беше, а той никога нямаше да бъде. Но кой бе силният сега? Той, Браун Лимпър! Колко пъти бе мечтал за този момент.

— Тайлър? — каза Браун Лимпър. — Застани пред съдебната скамейка. Отговори ми: името ти Джони Гудбой Тайлър ли е?

Всичко се записваше. Такива процедури трябва да бъдат редовни и законни.

Джони вяло застана пред скамейката.

— Какъв е този фарс, Браун Лимпър? Много добре знаеш как е името ми.