С автомати ниско долу, те тръгнаха да бягат към площадката за кацане, прикривайки се един друг. Първият вдигна високо ръка, забулен в дъждовната завеса, за да сигнализира, че всичко е чисто. Щяха да осигуряват прикритие за самолетите при кацането им.

Джони метна автомата на рамо и закуцука през лагера. Мястото бе утъпкано и тояжката му не потъваше толкова дълбоко. От юг долиташе шум от помпи. Сигурно там бяха миньорските шахти. Един от кабелите, които ги отведоха до това място, правеше завой към площадката на половината от пътя. Проследи го.

Измежду дърветата се появи ниска каменна хижа, опасана с изолатори и обградена с тръби. Така изглеждаха сградите за производство на гориво и амуниции. Ха! В такава малка мина да има подобно нещо. Може би за да не се хаби излишната енергия, генерирана от електроцентралата.

Земята наоколо бе издълбана от скорошни стъпки и гуми на камиони. Вратата бе открехната. Джони я побутна с тояжката си.

Какъв хаос! В тези помещения бутилките с гориво и амуниции обикновено бяха добре подредени на рафтове. В кошове отстрани се наливаха различните минерали, от които се приготвяше съдържанието в бутилките. След някаква скорошна бурна дейност минералите бяха разляти на пода, а бутилките бяха повредени и не можеха повече да се използват. Знаеше, че за да се налее готовото гориво и да се запечатат бутилките е нужно известно време. Нима не бяха спирали работа дни наред? Седмица?

Джони тръгна напряко към изходния път, който сигурно извеждаше до главната мина. Огледа растенията от двете му страни. Обикновено тренираното му око лесно разгадаваше следите, но сега дъждът затрудняваше задачата.

Наведе се да огледа някакви съчки, счупени от храстите край пътя. Някои от отчупванията — сочеха по посока на лагера — бяха отпреди няколко дни. Други бяха съвсем скорошни, още капеше сок. Те бяха счупени по посока на главната мина, близо до езеро, което според старите карти се е наричало „Лейк Виктория“.

Преди много дни, може би седмици, оттук бяха минали много крака и се бяха върнали само преди няколко часа. Страшно много крака!

Хвърли поглед на изходния път. Нямаше да се учуди, ако по него се спускаха камиони и танкове обратно към лагера.

Тактическото им разположение не бе идеално. Бяха пленили малка част от бригантите в гората откъм тила им. Някъде, близо или далеч, сигурно бяха по-голямата част от хилядата бриганти. А по този път — той погледна към следите, оставени от сухопътните машини — имаше значително количество психлоски превозни средства. Камиони за руда ли бяха? Танкове?

Вече чуваше самолетите. Този звук едва ли щеше да направи впечатление след неотдавнашната врява. Пък и в такъв конвой едва ли би се чуло нещо от шума на собствените им мотори. Огромният купол от короните на дърветата, който хвърляше мрак върху това място, не само не позволяваше да се види какво става на изходния път, но и пречеше да се забележи каквото и да било горе на небето.

Положението им бе много лошо от тактическа гледна точка. В тази заляна от вода гора не можеха да се бият с конвой, вероятно ескортиран от танкове. Самолетите им щяха да бъдат безполезни.

Върна се на площадката за кацане. Небе! Не особено ясно, но достатъчно, за да кацнат и излетят товарните самолети. Дъждовно небе, но все пак небе! Не беше го виждал от три дни.

Войниците бяха сред дърветата, готови да прикриват площадката. Миньорското радио, което подаваше сигнала, бе поставено на лоза, дебела петнайсет инча в диаметър. Извиваше се като огромна змия около едно високо дърво. Може би някога площадката е била по-голяма, но джунглата и дърветата са настъпили напред.

Тежкият военоморски нападателен самолет се спусна право надолу, като остави по-малкия боен самолет да го прикрива отгоре, както бе редно. После цопна на мократа площадка и изплиска струя вода подобно на гъба и чак тогава застина неподвижен. Пилотираше Данълдан. Отвори широко вратата и се ухили, радостен да види Джони.

Робърт Лисицата дойде на бегом. Другата врата на самолета също се отвори и ги посрещна въпросителният поглед на командващия останалата част от силите им. Робърт му махна да не слиза, нямаше нужда, и се качи заедно с Джони и Данълдин в по-малкия самолет.

Джони набързо разказа на Данълдин какво се бе случило.

— По този път се движи конвой в посока към главната мина — заключи Джони. — Мисля, че са дошли тук за гориво и амуниции и сега се връщат.

— Аха, това обяснява нещата — каза Данълдин.

Напълно в негов стил, той не бе седял със скръстени ръце, докато чакаше да му се обадят. Нямаше значение дали щяха да се свържат с него при електроцентралата или някъде другаде. Все щеше да ги чуе. Тъй че оставил големия самолет при електроцентралата с включен предавател и отишъл да наблюдава главната мина при „Лейк Албърт“, като набрал височина и следвал редовните маршрутни полети. Екраните и детекторите му прониквали през дъжд и облаци, макар че те самите нищичко не виждали през гъстата пелена.

Доколкото си спомняше, главната мина бе нападната на деветдесет и втория ден от пилота… Макардъл? Да, Макардъл. И той бе имал някакви неприятности. Психлосите се опитали да вдигнат два бойни самолета и той ги поразил точно пред вратата на хангара, като по този начин я залостил. Направил на парчета енергийните им кабели и извадил от строя големи складове с дихателен газ, гориво и амуниции. Психлосите успели да се намесят с две противовъздушни батареи и трябвало и тях да разбият. Точно тук бе ранен резервният пилот, ако Джони и сър Робърт добре си спомнят. Много бойка мина!

Както и да е, по време на тези допълнителни полети на височина сто хиляди фута през последните три дни Данълдин не открил никаква следа от живот на това място, НО — показа им снимките, които бе направил от екраните на самолета — онези маймуни са разчистили вратата на хангара — ето тук — и я погледнете тук, виждате ли? Тези сенки под дърветата на края на площадката… не, ето тук. Десет бойни самолета, готови да излетят!

— Никой не се върна да довърши тази мина — каза накрая Данълдин. — И всичките тези горили не са стояли със скръстени ръце!

Джони разгледа няколкото снимки. Когато едната е била правена, слънцето е било по-ниско. Той се вгледа в очертанията на самолетите, полускрити под дърветата. Погледна Данълдин.

— Да — каза Данълдин. — Съвпада с твоето описание на самолета, който ти прати върху газовия бомбардировач. Марк 32, лети ниско над земята и може да носи много, много въоръжение. Няма голям обхват, но могат да вземат резервни горивни капсули.

— Онези психлоси — каза Джони — не се готвят да защитават мината си. Сигурно отчаяно се нуждаят от дихателен газ. Горивото им е било вдигнато във въздуха… вижте следите от разтрошената руда в тревата пред онези Марк 32. Там са ги направили, не са ги докарали отнякъде. — Той посочи към хижата, полускрита от дърветата. — Стояли са там дни наред и са произвеждали гориво и амуниции като луди. Използвали са каквото гориво намерят, за да докарат дотук този конвой. Задигнали са целия дихателен газ, сигурен съм. А сега се връщат.

— Единственият друг солиден запас от дихателен газ — каза Робърт Лисицата — се намира в лагера в Америка! Натам са се насочили.

— С тези десет Марк 32 могат да променят изцяло изхода на тази война — каза Джони.

Отвори една карта — водата все още се стичаше по него и капеше върху картата — и проследи накъде води изходният път. Излизаше от гората, минаваше през някаква равнина и влизаше в дълга клисура, от която лесно можеше да се излети. Пътят продължаваше към Лейк Албърт, но при излизане от клисурата имаше равнинна местност. Разгледа няколко снимки, направени от Данълдин.

— Задава се битка — каза Джони. Премери няколко разстояния и се обърна към сър Робърт. — Ще им трябват ден и половина, за да стигнат до това място, а до главния лагер още два дни, защото пътят е ужасен. Междувременно трябва да се погрижим за основната част от бригантите. Изпрати полковник Иван, четирима нападатели и една минохвъргачка на това място. Кажи му, че трябва на всяка цена да удържи прохода, докато го сменят. А ти, Данълдин, бъди в готовност горе, за да сме сигурни, че конвоят няма да мине. Помнете, трябват ни само живи психлоси.