— Може да повярва, че ще платиш за убийството му. На някой, който вече е на Марс.

— Някой, който не се страхува от фамилиите?

Тя се поколеба за миг.

— Съществува възможност за…

— Да, да, знам. Не се и съмнявам, че КОЛИН е в състояние да ми спретне наемен отряд, ако твоето приятелче Нортън завърти два-три телефона на когото трябва. Но, аз си върша мръсната работа сам и Гутиерес го знае. Не бих могъл да го излъжа за това. Но има и друго, Севги. Да ти кажа ли какво? Дори да смятах, че е възможно… не бих го направил.

Последните думи изстъргаха в устата му като спирачки по чакъл. Севги усети как изражението й се спича като съсирена кръв.

— Защо?

— Защото е безсмислено, защото е глупост. Мерин ни води за носа и цялата тази история няма нищо общо с Марс. Не търсим където трябва.

— Няма да се върна в Арекипа. Точка по въпроса.

— Добре де, нека започнем от по-близо тогава. Можем да започнем с твоето приятелче Нортън например.

— Какво означава пък това, по дяволите?

Той сви рамене.

— Сама си отговори. Кой друг знаеше къде съм прекарал нощта в Ню Йорк, когато ни нападнаха скейтърите? Кой ти се обади, докато се стреляхме с войничетата на път за Арекипа? Кой те накара да се върнем тук заради престоял четири месеца във водата удавник точно когато бяхме на крачка от пробива?

— Ооо! — Тя махна безпомощно с ръка. — Майната ти, Марсалис. Знаеш ли, Койл беше прав. Това твоето е чиста проба генетична параноя.

— Така ли? — Марсалис рязко се изправи и тръгна към нея. — Помисли, Ертекин. Пускате търсене през н-джин и не откривате нищо. Нито връзка между Уорд и Мерин, нито нещо за Гутиерес. Всичко, което изплува, откакто аз започнах да тръскам дървото, сочи към вътрешен човек, а Нортън пасва идеално. Просто идеално.

— О, я престани. — Обзе я внезапен гняв. — Ти не знаеш нищо за Том Нортън. Нищо!

— Познавам мъжете като него. — Лицето му беше на педя от нейното, а тялото му — толкова близо, че усещаше топлината му с кожата си. — Такива като него в „Орел“ с лопата можеше да ги ринеш, има ги и в най-ранните ми спомени. Обличат се добре, говорят възпитано и се усмихват, сякаш позират за списание. А когато му дойде времето, издават заповеди за избиването на жени и деца, без да им мигне окото, защото в крайна сметка ги интересува само собственият им дневен ред и нищо друго. А вие, хората, сте оставили контрола в ръцете им, защото в крайна сметка сте просто стадо овце, които си търсят стопанин.

— Да бе, точно така. — Гневът се намести като блатна вода в корема й. Интуитивен рефлекс, може би заради годините с Етан, й подсказа как да го използва и тя продължи с тих, безразличен глас. — Щом те са ръководели „Орел“, излиза, че и вие с готовност сте оставили контрола в ръцете им.

Беше като да издърпаш запушалка.

„Добрият изстрел се усеща — беше й казал един инструктор в полицията, когато още беше новачка. — Все едно всички сте част от едно цяло — ти, мишената, пистолетът и куршумът. Ако усвоиш този вид стрелба, ще знаеш, че си уцелила, още преди онзи да е паднал.“

Като сега. Гневът почти видимо се отцеди от тялото на Марсалис. Макар че не помръдна изобщо, беше сякаш е отстъпил крачка назад.

— Бях на единайсет — тихо каза той.

А после наистина отстъпи, тръгна си, без да поглежда назад, затвори вратата и я остави сама с тъмния лазерен екран.

— Тя не ти е майка — казва му чичкото с костюма и светлите очи.

— Това е мама — казва той и сочи през оградата към Марисол. — Онази там.

— Не. — Чичкото застава пред Карл и се обляга на телената ограда, която поддава с тих звук под тежестта му. Откъм морето духа вятър и чичкото повишава глас, за да го надвика. — Те не са майки, Карл, никоя от тях. Те просто работят тук, грижат се за вас. Те са ви просто лелки.

Карл вдига гневни очи към него.

— Не ти вярвам.

— Знам, че ни ме вярваш — казва чичкото и лицето му се изкривява, сякаш изведнъж му е прилошало или нещо такова. — Но и това ще стане. Днес е много важен ден за теб, Карл. Изкачването на онзи връх беше само началото.

— Трябва ли пак да се катерим дотам? — Опитва се да зададе въпроса небрежно, но гласът му трепери. Върхът го плаши така, както не го е плашила никоя друга игра на чичковците. Не само защото има участъци, където лесно можеш да паднеш и да се убиеш, а днес са го изкачили и без въжета на всичкото отгоре; плаши го заради усещането, че чичковците го наблюдават зорко, когато стигне до онези участъци, но не за да са сигурни, че е добре, защото всъщност не ги интересува особено дали ще се справи, интересува ги само дали го е страх. И това е още по-страшно, защото той не знае кое е правилното — да го е страх или да не го е страх, не знае какво искат от него — да се уплаши или да не се уплаши. Освен това става късно. Карл смята, че ще може да изкачи още веднъж върха, но не и ако е тъмно.

Чичкото се усмихва насила.

— Не. Днес повече няма да го катерим. Но имаме да свършим някои други неща. Така, а сега трябва да влезем при другите.

От другата страна на телената ограда и няколкото реда бодлива тел Марисол е прекосила хеликоптерната площадка и едрата снага на чичкото вече не я скрива от погледа му. Гледа към него, но не вдига ръка; нито му извиква… Тази сутрин го беше целунала, спомни си той, преди чичковците да дойдат да го вземат, задържала беше главата му между дланите си и го беше погледнала напрегнато в лицето, както правеше понякога, когато той се прибираше с рани и ожулвания. После изведнъж го пусна и му обърна гръб. Тих звук се изплъзна от устата й, гърлен някак, и тя побърза да вдигне ръце и да оправи косата си, макар че косата й си беше добре, само че сега вече наистина имаше нужда от оправяне, защото я беше разрошила и се наложи да я оправи, както правеше винаги, когато…

Познаваше сигналите. Само че този път наистина не знаеше какво е направил, та да я разплаче. Не се беше бил с другите деца поне от седмица. Не беше отговарял лошо на някой от чичковците от по-отдавна дори. Беше си подредил стаята, успехът му в училище беше отличен, освен по математика и хладни оръжия, но чичо Дейвид и г-н Сешънс казваха, че напредва и по тези предмети. Почти всяка вечер тази седмица беше помагал в кухнята, а когато онзи ден се изгори на ръба на един тиган, стисна зъби и овладя болката, както ги учеше леля Читра в часовете по техники за контрол, и тогава Марисол го погледна с нескрита гордост от постижението му.

Така че защо?

Докато катереше върха, отново се зачуди с какво ли е разочаровал майка си, но не се сети за нищо. Марисол не плачеше често — и никога без причина. Е, освен веднъж, трябва да е бил на пет или шест, когато се върна от училище с цял куп въпроси за парите, защо някои хора изкарват повече от други, чичковците повече ли получават от лелките, хубаво ли е да имаш много пари и трябва ли да направиш нещо, което наистина, ама наистина не харесваш, за да получиш пари. Тогава тя се разплака изведнъж, като гръм от ясно небе, уж му обясняваше спокойно, а после сълзите й изведнъж рукнаха, преди да се е извърнала настрани и да ги е скрила от него.

Той знаеше, знаел го беше и тогава, че и другите майки плачат понякога като неговата, по причини, които никой не разбираше, а пък майката на Род Гордън дори си замина, защото не спираше да плаче. Само че той винаги беше изпитвал неясната увереност, че Марисол не е такава, че е различна, така както смътно се беше гордял, че кожата й е толкова тъмна, че зъбите й греят от белота, когато се усмихне, и че пее толкова хубаво на испански, докато шета из къщи… Знае, че Марисол е различна. Не, всъщност го разбира чак сега, за пръв път го осъзнава; образи, сцени и спомени, дребни и незначителни сами по себе си, сега се наслагват в цялостна картина и натежават в гърдите му като дълбока рана. Марисол изведнъж излиза на преден план в съзнанието му. Гледа я през телената ограда и сякаш я вижда за пръв път.