— Да. И сигурно нямаш представа къде мога да го намеря, нали?

Джеф гаврътна остатъка от питието си. Вдигна рамене.

— Правилно предполагаш. Последно чух, че се връщал в Перу и че рамото му било надупчено от марстехски пищак.

— Тук ли му оказахте първа помощ?

— В една клиника на фондацията, да. В Кармел.

Марсалис се изправи спокойно. Нортън видя как пръстите му се стягат около преспапието, видя и готовността за движението в мускулите на ръката и рамото му. Скочи, заобиколи бързо масата и застана между Марсалис и брат си. Погледна чернокожия мъж в очите.

— Не — каза много тихо. — Моля те.

Марсалис все така стоеше като натегната пружина. Отговори му по същия начин, почти шепнешком:

— Не заставай на пътя ми, Нортън.

— Не той уби Севги. — Нортън хвърли поглед през рамо към брат си, който седеше прегърбен в единия ъгъл на дивана и се взираше безучастно в празната си чаша. Сякаш не си даваше сметка какво става. — Виж, нали искаше да пипнеш Онбекенд? Ще дойда с теб. Ще ти помогна и за Ортис, ако поискаш. Но Джеф ми е брат, Марсалис.

— И без това нищо добро не го чака, Нортън. Ще лежи най-малко трийсет години в някой затвор на ССР. Предпочитам да съкратя мъките му.

Ала част от напрежението се беше отцедило сякаш от стойката му. Нортън вдигна ръка с дланта напред. Жест в смисъл „достатъчно“.

— Марсалис, моля те! Умолявам те, заради мен. Той ми е брат, за Бога!

Марсалис постоя така още миг. Все едно стоиш с лице към стена, помисли си Нортън.

— Ортис и Онбекенд — каза той, все едно проверяваше по списък.

Нортън кимна.

— Каквото поискаш.

И мигът отмина. Марсалис се отказа — намерението се отля като черна вода в канал. Сви рамене и метна преспапието в скута на Джеф. Джеф се стресна, изпусна празната си чаша и посегна с две ръце да хване кръглото преспапие, преди да се е търкулнало на пода, и изломоти:

— Т’ва пък к’во беше, мамка му?

— Радвай се, че не знаеш — каза му Марсалис. После се обърна към вратата и продължи: — Дръж го тук, Нортън. Не докосвай телефоните, не се обаждай и от своя. Трябва да блокираме мрежата им. Ще се обадя на Ровайо от улицата да докара криминолози от ССР. Ще й създам доста работа — това тук е достатъчно да подновят разследването около „Котката“.

— Добре.

На вратата Марсалис спря и погледна назад.

— И гледай да не забравиш споразумението ни.

Нортън се заслуша в стъпките му по коридора. После се обърна към брат си. Джеф вдигна безучастно очи към него.

— И сега какво?

Изневиделица го обзе пулсиращ гняв, от подметките на обувките чак до темето. Овладя го, доколкото му беше по силите.

— Между другото — каза с почти спокоен глас, — казах на Меган за теб и Нюинг.

Джеф го зяпна с помътнели от коняка очи.

— Макар че това е само кратката версия. Бих могъл да кажа, че тя го изтръгна от мен. Или че и двамата искахме да го чуем изречено на глас и просто си помогнахме взаимно. Според мен тя вече се досещаше какво става.

Брат му понечи да се изправи.

— Шибан предател такъв!

— Сядай си на задника, Джеф! — Гневът се изля изведнъж, събори преградите. — Защото ако не го направиш, ще те убия със собствените си ръце, чуваш ли?!

И ето, най-после. Мигът, който беше набирал гной в него повече от две години. Брат му го гледа и примигва стреснато, като уловен във фаровете на автомобил елен.

Нортън си пое дъх. Щеше да го направи, наистина.

— Да ти кажа ли какво направи Меган, когато разбра? — Пое си отново дъх. — Изчука ме, Джеф. Отидохме в един мотел близо до Новато и тя ме изчука до припадък. Целия следобед и през нощта. Най-хубавият секс, който съм правил!

Джеф скочи с рев от дивана и размаха юмруци. Нортън блокира, извъртя се и удари брат си в ченето. Повече от година не беше прибягвал до бойната си подготовка и уменията му бяха поръждясали, но се оказаха и неочаквано задоволителни. Ударът повали Джеф и той падна, наполовина на дивана, наполовина на пода. Нортън го сграбчи за яката и вдигна юмрук.

И спря.

„Не. Ти не си Карл Марсалис.“

Юмрукът му се отвори бавно, ръката му се отпусна. Той пусна яката на Джеф. Обзе го непреодолимото желание да се отърси като мокро куче. Вместо това отстъпи и каза:

— Няма да й е лесно сега. — Още дишаше тежко. — И на нея, и на децата. Но не се притеснявай. Когато те тикнат в „Куентин 2“ заради онова, което си направил, аз ще имам грижата Меган да е добре. Ще се погрижа за нея.

Нисък стържещ вой изригна от гърлото на брат му. Нортън усети пак някакво особено спокойствие отпуска възлите по раменете му.

— Добре ни е заедно, Джеф. Когато е с мен, тя често се смее. Все ще измислим нещо.

— Майната ти! — Изплю го, както се плюе кръв.

Някой почука на вратата и Нортън вдигна изненадано очи.

— Да?

Вратата се отвори и набитата азиатка надникна в стаята.

— Господин Нортън, добре ли…?

И се ококори сащисано.

— Няма проблем — побърза да каже Нортън. — Аз съм братът на Джеф, Том. Джеф е подложен на огромно напрежение напоследък. Сигурно и вие сте го забелязали. И сега, ъъ, малко му избиха балансите.

— Аз, такова…

— В момента е най-добре да остане сам, със семейството си, нали разбирате. Обадихме се където трябва. Така че бихте ли…

— Да, разбира се, ъъ… — Тя погледна Джеф, който се беше смъкнал на пода, с гръб към дивана. От ноздрите му стърчаха окървавени салфетки, лицето му беше подуто от сълзи и гняв, на масата пред него стоеше отворената бутилка. — Господин Нортън, извинявайте, ако мога с нещо да…

Джеф Нортън я погледна и каза унило:

— Не се притеснявай, Лиза. Всичко ще се оправи. Би ли показала на брат ми къде държим архивите от клиниката в Кармел?

— Да, разбира се. — Натоварена с конкретна задача, Лиза изведнъж се ободри. — Сигурен ли сте, че…

Джеф разтегли устни в куха усмивка.

— Абсолютно, Лиза.

Обърна се да погледне брат си и в гласа му се промъкна нотка на триумф.

— Върви, братле. Ще видиш нещо, което скрих от приятелчето ти, тринайската.

Лиза пристъпваше от крак на крак при вратата. Нортън изгледа Джеф.

— За Онбекенд ли става въпрос?

— Просто иди и ще видиш, Том. — Видя колебанието му и се изсмя. — От какво те е страх? Че ще хукна към летището, докато те няма? Сериозно, иди да видиш. Запазих го специално за теб. Много ще ти хареса, гарантирам.

— Ами… — Лиза махна към коридора. — Насам е.

— Джеф, ако знаеш още нещо за Онбекенд, трябваше да…

— Просто иди и виж, по дяволите!

И той излезе, остави вратата отворена и понечи да тръгне след Лиза по коридора. В последния момент се обърна, погледна брат си и вдигна предупредително пръст.

— Не мърдай оттук.

Джеф изсумтя и посегна към бутилката.

Нортън тръгна по коридора да настигне Лиза; пред очите му се редяха куп неща, които още не можеше да асимилира. Помисли си, че Марсалис е излязъл на улицата не толкова за да се обади на Ровайо, колкото за да подиша чист въздух.

Почти бяха стигнали до вратата с табелка „Клиника, ул. «Кармел»“, когато изстрелът ги връхлетя изотзад, толкова глух и лишен от драматизъм, та в първия миг Нортън реши, че се е затръшнала вратата на братовия му кабинет — вратата, която не си беше направил труда да затвори.

Бяха настанили Хоакин Ортис в мониториран реанимационен апартамент в наскоро построените горни нива на медицинския център „Вейл Корнел“. Включили му били миниатюрни подкожни сензори, които щели да пратят сигнал за тревога към болничната система, ако жизнените му показатели се отклонели от нормалното, обясни им с ентусиазирана усмивка сестрата на рецепцията, имал и паникбутони в банята, до леглото и на инвалидната количка. Спешен екип бил на разположение по всяко време на денонощието, специално за пациентите от горните нива. Нортън й благодари и тръгнаха нагоре. Жена и двама мъже от охранителната служба на КОЛИН стояха с безизразни физиономии на пост пред апартамента. Изгледаха ги настръхнали, когато слязоха от асансьора, но напрежението им се изпари моментално при познатата физиономия на Нортън. Карл ги остави да го претърсят, като се чудеше дали го удостояват с това внимание, защото е тринайска, или просто такава им е процедурата. Нищо, колкото са по-спокойни, толкова по-добре. Нортън им каза, че г-н Ортис бил уведомен за посещението.