Празният зареждащ механизъм на електромагнитната пушка изкашля и млъкна.

Разнообразни звуци стигнаха до съзнанието му — викове и истеричен плач. Стиснат в стегите на мрежата, Карл ги чуваше като през дълга тръба. Изправи се предпазливо, защото на клетъчно ниво още не беше убеден, че третият скейтър няма да се върне. Захвърли празното оръжие и отиде при мъртвото крило. Клекна и взе пръскачката му. Провери механично заряда — почти разсеяно, защото караше на автопилот, — и се огледа.

Лимузината можеха спокойно да я отпишат — черното й купе беше надупчено от попаденията на магнитния огън. Прозорците бяха пробити на двайсетина места и около всяка дупчица имаше млечнобяла паяжина от пукнатини. Колкото и да беше невероятно, чашата с кафе си стоеше там, където я беше оставил Ортис, и вдигаше необезпокоявано пара. Ала самият Ортис и телохранителят му лежаха на земята, един върху друг и съвсем неподвижни — изглежда, бодигардът се беше опитал да събори шефа си и да го прикрие с тялото си. Кръвта, която се събираше на локва по паважа около тях, навеждаше на мисълта, че не е успял. И други хора лежаха по улицата, клиенти и продавачи, попаднали под дъжда на магнитния огън. Ертекин се беше надигнала на колене и се оглеждаше замаяно. Смуглата й кожа беше пожълтяла от шока.

— Оправих двама — прегракнало каза Карл, докато й помагаше да се изправи. — Третият си тръгна твърде бързо. Съжалявам.

Тя вдигна празен поглед към него.

— Ертекин. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — Добре ли си? Ранена ли си? Кажи нещо, Ертекин.

Тя тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Добре съм. — Гласът й прозвуча като тих грак и тя се закашля. — Добре съм. Трябва да повикаме… линейка. Тези хора трябва да…

Млъкна и пак тръсна глава.

— Кой? Ти видя ли…

— Не. — Карл погледна в посоката, където беше изчезнал последният скейтър. Усещаше, че е стигнал до решение, което го сковаваше. — Не видях. Но след като дойде колата на касапите, няма да е зле да ме заведеш в централата на КОЛИН, да се хванем на работа и да разберем.

Когато пристигнаха ченгетата, Севги още трепереше. Незнайно защо я досрамя, когато дежурният детектив, строен тъмнокож мъж с костеливо лице, тръгна към нея, след като размени няколко думи с патрулния полицай. Увита в реанимационен шал и седнала при отворената задна врата на осакатената лимузина, докато екипът криминалисти събираше улики наоколо, тя се чувстваше като задушена в усмирителната риза на цивилния си статут. Нямаше начин детективът да не го забележи.

— Госпожо Ертекин?

Севги унило вдигна лице към него.

— Да, аз съм.

— Детектив Уилямсън — представи се той и отвори лявата си длан. Холографията на нюйоркската полиция грейна в синьо и златно върху кожата му като изгубено съкровище. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да ми отговорите.

— Добре съм. — Беше взела дозата си синаптик под душа тази сутрин, но нямаше начин да подейства толкова бързо, дори на празен стомах. Затова потърси в тялото си конвенционални запаси на енергия и успя да се овладее донякъде. — Работила съм в полицията, нищо ми няма.

— Така ли? — Любезно и подозрително. Уилямсън не бързаше да се сприятеляват, но пък това не беше изненадващо.

— Да, единайсет години. Първо в Куинс, след това в „Убийства“ в центъра. — Успя да изпише на лицето си треперлива усмивка. — Вие сте от двадесет и осми участък, нали? Лари Касабиан още ли работи при вас?

— Да, доколкото знам. — Никаква топлота в думите му. Детективът кимна към Марсалис, който си седеше преспокойно на стъпалата пред кооперацията със затворническото си яке от щатския на Южна Флорида и гледаше как криминалистите обработват местопрестъплението, сякаш играят пиеса, поставена специално в негова чест. — Патрулният полицай ме уведоми какво сте му казали. Че онзи човек там е тринайска.

— Да. — Вече се проклинаше, че го е казала. — Такъв е.

— Ами… — започна детективът и се поколеба. — Някой уведомен ли е за това?

Севги въздъхна.

— Пристигнахме късно снощи. Той е технически консултант към сигурността на КОЛИН. Нямаше време да уведомим съответните служби.

— Добре. — Само дето очевидно не беше добре. От лицето на Уилямсън все така вееше хлад. — Сега ще си затворя очите, но така или иначе трябва да го регистрирате. Още днес, ако обичате. Той при вас ли е, ъъ… отседнал?

Намекът се хилеше гадно зад иначе съвсем обикновената фраза. Севги го усети като плесница. Като тирадата на собствения й баща, когато разбра за Етан. Усети как лицето й се вкаменява.

— Не, той не е, ъъ… отседнал при мен — изимитира думите на детектива. — Той е, ъъ, отседнал или по-точно ще бъде отседнал на място, определено от КОЛИН, веднага щом ни се удаде възможност да го уредим. Така че защо не зарежем временно тази шибана джизъслендска параноя? И да свършим малко неотложна полицейска работа? Какво ще кажете?

В очите на Уилямсън припламна гняв.

— Няма проблем, госпожо Ертекин. Полицейската работа понастоящем е да установим как така този ваш странен приятел е убил с голи ръце двама въоръжени мъже посред бял ден, без самият той да получи и драскотина. Е, може да ме гони параноята, но може и да се обажда добрият стар полицейски инстинкт, който ми шепне, че в цялата тази история има нещо гнило.

— Има вградено бионадграждане от марсиански тип. И от седемгодишен го обучават в бойни изкуства.

— Да, чувал съм за такива като него — изсумтя Уилямсън. — Гадни копелета до мозъка на костите, нали така? И според вас мъжете, които е убил, не са имали военна подготовка.

— А вие как мислите? — Севги потропа с ръка по обезобразената ламарина на купето. — Стига, Уилямсън, отворете си очите. Военна подготовка? Просто имаха пушкала, това е всичко.

— Да се сещате защо някой би пратил аматьори с магнитни пръскачки срещу висш служител на КОЛИН?

Севги само поклати глава. „Не бяха тук заради Ортис — помисли си с дълбоко вътрешно убеждение. — Той просто извади лош късмет. Искаха да убият Марсалис. Да го убият, преди да ни е дал нещо съществено срещу Мерин.“

Но нямаше причина да споделя всичко това с детектив Уилямсън.

— И сте казали на патрулния полицай, че не сте видели как точно е станало?

Тя поклати отново глава, този път по-категорично, усетила твърда почва под краката си.

— Така е, почти нищо не видях. Лежах по очи…

— Където той ви е съборил, така ли?

— Да, точно така. — Тежестта на тялото му върху нейното. — Ако не го беше направил, сега вероятно щях да съм мъртва.

— Значи ги е видял да идват?

— Не знам. Защо не го попитате?

Уилямсън кимна.

— Ще стигнем и до това. В момента питам вас.

— И аз ви отговорих, че не знам.

Кратка, напрегната пауза. Уилямсън почна пак:

— Казали сте на колегата, че нападателите са били трима. Или просто сте повторили думите на вашия странен приятел ей там?

— Не. Видях един да отпрашва към булеварда. — Тя посочи прибраните в прозрачни вакуумиращи чували трупове на мъжете, които Марсалис беше убил. Ролерите им се виждаха съвсем ясно през дебелия найлон. — И мога да броя.

— Можете ли да го опишете?

— Облечен в черно. Със скиорска маска.

Уилямсън въздъхна.

— Добре. Да ми кажете нещо за другия?

И махна към третия чувал на тротоара. Бледото, опръскано с кръв лице на бодигарда ги зяпаше с широко отворени очи през найлона. Наложило се бе да го претърколят по гръб, за да измъкнат Ортис изпод него и да го качат в линейката.

Севги сви рамене.

— От охраната е.

— Познавате ли го?

— Не. Не е от моя отдел. — И внезапно загря защо Уилямсън е толкова изнервен. На теория тук се разпореждаше нюйоркското управление, но тя лесно можеше да се позове на закона за Колониалната инициатива и да си присвои юрисдикцията. В мисълта за реалната власт, с която разполага, имаше нещо нечисто. И примамливо.