Финесът, от собствен опит знаеше Карл, е силно надценяван подход по отношение на организираната престъпност.

И той набра номера, воден от това си наблюдение.

— Моли се да е въпрос на живот или смърт, мамка му — студено каза Грета Юргенс, когато най-сетне отговори на повикването. На екрана се виждаше как сяда пред телефона и придърпва реверите на сив копринен халат. Лицето й беше подпухнало. — Знаеш ли кое време е?

Карл си погледна демонстративно часовника.

— Да, октомври е. Реших, че това ми гарантира още две седмици, преди да те е налегнала дрямката. Как я караш, Грета?

Хиберноидът примижа към екрана и лицето й заприлича на каменна маска.

— Виж ти, виж ти. Марсалис, нали? Караконджулът.

— Съвсем същият, мерси.

— Какво искаш?

— Точно това харесвам в теб, Грета. Умението ти да водиш приятен разговор. — Карл разпери небрежно ръце. — Не е кой знае какво. Искам да говоря с Манко. Да си поприказваме за доброто старо време.

— В момента Манко не е в града.

— Но ти знаеш как да се свържеш с него.

Юргенс не каза нищо. Лицето й не беше просто подпухнало, беше доста по-закръглено, отколкото го помнеше той, с опънатата кожа и пухкавите бузи на нарастващата подкожна тлъстина в края на будния цикъл. Карл реши, че и мисловните й процеси са започнали да се забавят, оттам и мълчанието й като най-безопасна опция.

Карл се ухили.

— Виж, можем да го направим по един от два начина. Или ти ще кажеш на Манко, че искам да си поговорим, или аз ще се постарая отново да ви вгорча живота. Кое да е?

— Току-виж си открил, че вече не е толкова лесно да си разиграваш коня.

— Сериозно? Имаме си някое и друго ново приятелче в Инициативата? — Разпозна потвърждението в лицето на хиберноида. — Направи услуга на себе си и на Манко, Грета. Проследи този разговор и виж за чия сметка съм те набрал. След това решавай дали си струва да ме ядосваш.

Прекъсна връзката и Грета Юргенс изчезна от екрана.

Карл стана и отиде при прозореца да позяпа светлините на Ла Пас. Най-много два часа, реши той. Юргенс имаше подръка специалисти, които можеха да осъществят проследяването и бързо да стигнат до запазения за служители на КОЛИН апартамент в „Хилтън“. Системите „Марстех“ изпъкваха в инфопотока като имплантирани метални пластини на рентгенова снимка. Инфохакерчетата на фамилиите може и да не успееха да пробият системите, а и Юргенс едва ли би поискала това от тях. Но и така щеше да е повече от ясно с какво си имат работа. Дотук — един час. После известно забавяне, в случай че Юргенс бе казала истината и Манко Бамбарен не беше с нея в Арекипа. Където и да беше обаче, можеше да бъде намерен по телефона или чрез друга комуникационна връзка за относително кратко време. А предвид на онова, което имаше да му съобщи Юргенс, той щеше да се обади веднага.

Ертекин се върна от съседната стая. Беше се преоблякла с тениската на нюйоркското полицейско управление и спортен клин.

— Храната дойде.

В шумоизолираните помещения на апартамента появата й беше убягнала на вниманието му. Той кимна.

— Не бива да ядем твърде много на тази надморска височина. Телата ни и без това са претоварени.

— Да, Марсалис. — Изгледа го с раздразнение, само дето не сложи ръце на кръста си. — Била съм на платата. Работя за КОЛИН, ако случайно си забравил.

— Не това пише на гърдите ти — каза той, забил многозначително поглед в тях.

— Това ли? — Притисна с ръка едната си гърда и потропа с върховете на пръстите си по логото на нюйоркската полиция. Лукава усмивка изви ъгълчето на устата й. — Смущава ли те изборът ми на облекло?

Той отвърна на усмивката й.

— Ще го преглътна, ако ми позволиш да ти го сваля, след като закусим.

— Ще видим — неубедително каза тя.

Но след закуска не им остана време. Телефонът звънна, докато още си говореха, седнали с големи керамични чаши в ръце — бяха пълни с чай от кока. „Външно обаждане“, обяви с нежен женски глас системата. Карл отнесе чашата си в съседната стая, за да приеме разговора. Седна на стола пред инфопортала и натисна копчето за приемане.

— Да?

Обрулените индиански черти на Манко Бамбарен цъфнаха на екрана. Лицето му беше безизразно, но в тъмните му очи тлееше гняв. Говореше английски с насечен, лаещ акцент.

— Е, черни човеко. Върнал си се да ни тормозиш.

— Какво да ти кажа. Исторически погледнато, това би следвало да внесе известно разнообразие за вашего брата. — Карл отпи от резливия чай и срещна погледа на другия мъж през вдигащата се пара. — По-добре е, отколкото да ви тормозят белите, нали така?

— Недей да ми се правиш на умен. Казвай какво искаш.

Карл премина на кечуа.

— Само цитирам собствените ви клетви за единство. „Съюз на коренното население, възродено от пепелта на расисткото потисничество“ и така нататък. Какво искам ли? Искам да говоря с теб. Лице в лице. Няма да ти отнема повече от час-два.

Бамбарен се наведе към екрана.

— Вече не се занимавам с твоите досадни избягали побратими и техните опити да се скрият от закона. Нямам какво да ти кажа.

— Да, Грета спомена, че си се издигнал. Вече не се занимаваш с фалшиви документи за самоличност, а? Нито с дребна контрабанда на „Марстех“. Май си станал почтен престъпник напоследък. — Карл вложи в тона си доза твърдост. — За мен това е без значение. Искам да поговорим. Ти избери къде.

Последва дълга пауза. Бамбарен се опитваше да го надвие с поглед. Карл вдиша парата от чая, пое с наслада влажното ухание на зелени листа и зачака.

— Все още говориш езика ми като пиян селянин — кисело каза тайта Бамбарен. — И се държиш, сякаш това е някакво постижение.

Карл сви рамене.

— Научих го от селяни и често се напивахме заедно. Приеми извиненията ми, ако това те обижда. А сега кажи къде, по дяволите, ще се срещнем.

Ново мълчание. Бамбарен го изгледа кръвнишки.

— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.

— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.

От пръстите му още лъхаше солената миризма на Севги Ертекин. Карл седеше, подпрял брадичка на палеца си, в джипа на КОЛИН, зяпаше разсеяно пейзажа и чакаше Манко Бамбарен. Миризмата всъщност беше единствената светла искрица в иначе отровното му настроение. Часовата разлика и сбиването с Неван го настигаха като бесни кучета. Беше си купил два ката нови дрехи чрез хотелската мрежа за услуги, не ги хареса, когато пристигнаха, но нямаше нерви да ги връща и да поръчва нови. Бяха черни, здрави — точно като мен, помисли си с горчивина той — и с превъзходно качество. Последно поколение разсекретена материя на „Марстех“, дрехи, наскоро станали достъпни за най-богатата обществена прослойка след усилена реклама, включваща славословията на глобални знаменитости и бивши служители на „Марстех“. Карл ги намираше за ужасни, но засега трябваше да му свършат работа.

Воден от свирепото си настроение обаче реши да запази затворническото яке с надпис „С(т)игма“.

— Закъснява — каза тя иззад волана на джипа.

— Естествено, че ще закъснее. Прави се на важен.

Тревните тераси на Саксайхуаман се издигаха върху стени от масивен изгладен камък, тъмен под жаркото бяло небе. Толкова късно през деня руините бяха почти празни и липсата на хора придаваше призрачност на крепостните стени. Тук-там се мотаеше по някой окъснял турист, но мащабът на построеното от инките укрепление, дори в този му запуснат вид, превръщаше хората в джуджета. Смалени по този начин, неколцина местни в традиционни носии стояха в края на комплекса, главно жени и деца — наглеждаха накичени с панделки лами и чакаха някой желаещ да си направи снимка с тях срещу заплащане. Изпъкваха като малки цветни петънца на фона на тъмния камък.