— Говори ли с Ортис?

Лицето му се изопна.

— Да, по-рано днес. Включиха го във в-формат за десетина минути. Лекарите не позволяват по-дълъг престой, защото трябвало да си пести силите. Включили са го на наноремонт за пострадалите органи, но куршумите били мръсни, нещо канцерогенно, което прецаква растежа на новите клетки.

— Ще умре ли?

— Всички ще умрем, Сев. Но Ортис няма да умре сега. Стабилизирали са го. Предстои му дълго лечение, но ще се оправи.

— И какво ти каза във виртуалния?

Гримаса.

— Каза ми да се доверя на инстинктите ти.

Хванаха суборбитален до Ла Пас късно сутринта — като повечето страни, свързани с Колониалната инициатива на западните нации, и Турция поддържаше полети до андийските плата на всеки два часа. Севги се обади в КОЛИН за лимузина, която да ги вземе пред кооперацията — този път нямаше време да се порадват на Босфора от борда на ферибот.

— Можехме да изчакаме връзката за Лима — отбеляза Марсалис, докато наближаваха летището в най-бързата лента. — Нямаше да бързаме толкова. И щеше да ми остане време да си купя дрехите, за които ме тормозиш.

— Имам инструкции да бързам — отвърна тя.

— Да, само че Бамбарен като нищо може да е в Лима. Голяма част от бизнеса му е по крайбрежието.

— Ако е така, ще отидем в Лима.

— Това ще отнеме време.

Тя му метна усмивка на превъзходство.

— Няма. Вече работиш за КОЛИН. Лима е задният ни двор.

Сякаш в потвърждение на думите й, на слизане от совалката ги чакаше комитет по посрещане. Трима „местни“ със сериозни лица, един мъж и две жени, които ги изведоха от терминала по най-бързия начин и оттам до брониран джип, паркиран под яркото осветление на забранената за паркиране зона. Отвъд се простираше мека тъмнина, прибулена от смог луна и смътните очертания на далечни планини. Щом се качиха в джипа, една от жените й даде оръжие — „Берета Марстех“, два клипса и презраменен кобур от мека кожа. Не беше поръчала оръжие. „Добре дошли в Ла Пас“, каза жената, с или без ирония, Севги не можа да прецени. А после потеглиха, тихо и бързо през заспалите улици до предварително запазен им апартамент в новия „Хилтън Акантиладо“ с изглед към вдлъбнатата купа на града и с охранителни системи на ниво „Марстех“. По един изящен инфо/ком портал „Банг и Олафсен“ се кипреше ненатрапчиво в кьошетата на всички стаи освен в банята, в която за сметка на това имаше отделен телефон. Леглата бяха огромни и приканваха към употреба.

Стояха в двата края на големия френски прозорец и гледаха навън. За пореден път беше неприлично рано сутринта — бяха надбягали слънцето, бяха го зарязали пренебрежително зад гърба си, когато суборбиталната совалка стигна върха на траекторията си и пое надолу към Земята. Сега предутринният мрак зад прозорците стържеше по нервите им, а обърнатият звезден купол на градските светлини долу внушаваше безтегловно усещане на нереалност. Все едно си прекарал твърде много време във виртуална среда. Разреденият въздух и гладът само утежняваха положението. Севги имаше неприятното чувство, че изтънява.

— Гладен ли си? — попита тя.

Той й хвърли поглед, чието значение й беше познато.

— Не ме изкушавай.

— Имах предвид храна — смъмри го Севги. — Цял ден съм на един геврек.

— Цената на прогреса. Ако бяхме взели обикновен самолет, щяха да ни нахранят поне два пъти. Премълчаваните недостатъци на суборбиталното летене.

— Искаш ли да хапнем, или не?

— Искам. Без значение какво. — Отиде при инфо/ком портала и го включи. Тя поклати глава, хвърли последен поглед през прозореца и отиде да поръча от другата стая.

Докато преглеждаше менюто, случайно извика секцията за здравни услуги. Погледът й се спря на линка, озаглавен „стимуланти и синаптични подобрители“ и тя с лек потрес си даде сметка, че не е взимала никакъв синаптик през последните двайсет и четири часа.

Не беше изпитала нужда да вземе.

Когато за пръв път му се наложи да привлече вниманието на Манко Бамбарен, Карл го постигна чрез простичкия метод да проучи бизнес интересите му и след това да им нанесе максимално количество леснопостижима вреда в рамките на кратките срокове, с които разполагаше. Това беше стара тактика от централноазиатския военен театър, която той пренесе на местна почва без особени затруднения.

Специфичната дейност на Бамбарен в рамките на фамилиите беше изнасянето на екзотични материали от складовете в подготвителните лагери, в количества достатъчно малки, за да не предизвикат ответна реакция на КОЛИН. Складираше откраднатото в изолирани селца и след това го транспортираше с камиони до Лима, за да захрани ненаситната паст на черния пазар за продукти на „Марстех“. Не беше трудно да се добере до подробностите за тази дейност — кажи-речи всички знаеха за нея, но подкупите и рушветите държаха прехвалените, но зле платени перуански сили за сигурност встрани от уравнението, а Бамбарен беше достатъчно умен да ограничи кражбите си до по-обикновени и познати технологични продукти. Корпорациите възстановяваха загубите си от застраховките, възмущаваха се на висок глас от системните кражби, но извън това не полагаха значими усилия да запушат пробойните. По силата на негласна договорка Бамбарен, от своя страна, не им създаваше неприятности с наболялата тема за трудовите взаимоотношения с местната, работна ръка, където фамилиите по традиция имаха силно влияние и лесно биха могли да вгорчат живота на корпорациите. Местната лоялност и страховитата репутация на Бамбарен сред бедното население на Куско вършеха останалото. Системата работеше гладко и понеже всички бяха доволни от статуквото, най-вероятно щеше да работи така и в обозримото бъдеще.

Карл се появи в уравнението като независима величина, която не се нуждаеше от местно благоразположение и нямаше какво друго да изгуби, освен наградата си за залавянето на Стефан Неван. Две седмици кротува, докато направи проучването си, след което спря един от камионите на тайта Манко на стръмното лъкатушно шосе от Куско към Наска и крайбрежието. Въоръжената мутра на седалката до шофьора реши да се репчи, което от логистична гледна точка си беше благословия под прикритие. Карл го застреля, след което даде на шофьора възможност да избира — или да се присъедини към спътника си в белезникавия прахоляк до шосето, или да му помогне да избутат камиона в пропастта от другата страна на пътя, с прикрепена към резервоара му запалителна граната — от онези, които бяха на въоръжение в перуанската армия. Шофьорът предпочете да му съдейства, а бомбата се оказа читава. Камионът избухна зрелищно още при първия си сблъсък с отвесната скална стена, продължи сред пламъци и отломки към дъното на каньона и остана да гори жизнерадостно там в продължение на час и повече, като изхвърляше в атмосферата достатъчно екзотични замърсители с дълги химични формули, за да привлече вниманието на един от следящите състоянието на околната среда сателити. Не бяха много нещата, които горяха с подобна химична сигнатура, и бяха все неща, които не би трябвало да горят извън юрисдикцията на КОЛИН. Хеликоптери се стекоха в нощта като големи молци, около лагерен огън. С тях дойдоха и вездесъщите репортери, а не след дълго и набор от местни политици, екоексперти и представители на „Земята първа“, всичките решени да ги покажат в новините. Малко след това официален разследващ екип се спусна с цената на огромни усилия в клисурата, но не и преди да бъдат направени множество спектрографии със смущаващи резултати и да бъдат зададени също толкова смущаващи въпроси, наострени с бруса на жадното журналистическо любопитство.

Дотогава Карл отдавна си беше тръгнал. Беше откарал шофьора на камиона до Наска и му беше заръчал да предаде съобщение на тайта Манко и телефонен номер, на който да се обади. Бамбарен, който, не беше глупав, се обади още на следващия ден и след подходящата за случая доза мъжествен гняв го попита какво, по дяволите, иска от него. И Карл му каза. Трийсет и шест часа по-късно Стефан Неван влезе в хотелската си стая в Арекипа и се озова срещу дулото на „Хааг“-а.