Думи на Етан. Неизменно ги казваше с широка усмивка и закачливо намигане.

Чакаше да види как ще реагира Марсалис. Какво ще направи.

Не направи почти нищо. Само вдигна вежди и сведе поглед към ръба на отворената си дясна длан. Севги разпозна обучението по овладяване и изместване на първичните импулси и я побиха тръпки.

Той се изкашля.

— Е, хубаво е човек да знае, че го разбират толкова добре. Само че, Ертекин, твоят подход има един сериозен недостатък. Ако наистина бях побеснелият, действащ под принуда гадняр с изродени гени, който ти…

— Не съм казала, че…

— … който ти описа току-що, то какво ще ме спре да не ти строша черепа още сега, да ти разпоря корема и да взема малко топла кръв за безценните ти ДНК ключалки, след което да се разкърша с малко сутрешен джогинг до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню?

— Ключалката реагира само на слюнка.

Той я погледна в очите.

— Значи ще е още по-лесно — мога да взема от устата ти, след като те убия.

— Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Марсалис?

— Изобщо не ми пука дали ще те уплаша, или не. — За пръв път, откакто го познаваше, в гласа му престърга гняв. — Чукала си се с някакъв изпушил тип с някое и друго генетично подобрение, който се е представял за тринайска, и сега се самозалъгваш, че аз съм като него — в това ти е проблемът. Не знам какво символизирам за теб, Ертекин, какво ти се иска да символизирам, но аз няма да участвам в това. Не ме брой. Аз не съм някакво шибано число, не съм шибан генетичен код. Аз съм Карл Марсалис, макар да мисля, че вече се познаваме отнякъде. — Подаде подигравателно ръка като при запознанство, после си я дръпна. — И в случай че още не си го проумяла, аз съм това и нищо повече. Ако не ти харесва, можеш да вървиш по дяволите и да си изясняваш чувствата някъде, където няма да те чувам.

Стояха един срещу друг на три крачки разстояние и се гледаха. Севги имаше чувството, че стаята се полюшва едва доловимо около оста на сключените им погледи.

— Намираш се в моя дом — напомни му тя.

— Ами намери ми някой шибан хотел тогава. — Задържа още миг погледа й, после сведе очи към разтегнатия диван. — С обслужване по стаите, което не включва психоанализа. — Още една кратка пауза. — И с асансьор.

Сякаш от нищото я напуши смях. Тя го прикри като кашлица. И каза:

— Добре.

Той направи физиономия и отвърна:

— Хубаво.

Севги приседна на страничната облегалка на дивана. Ръцете й още бяха пъхнати в джобовете, но вече усещаше как напрежението в стомаха я отпуска.

— Уморен съм — каза Марсалис. Не стана ясно дали го казва като извинение, или като информация. — Никъде няма да ходя, нито ще се мъча да ти избягам. Ще гледам да поспя малко, пък на сутринта ще видим дали няма шанс да започнем на чисто. Какво ще кажеш?

Севги кимна.

— Бива.

— Добре. — Той се огледа, после пак спря поглед на дивана. — Мерси, че ми оправи леглото.

Тя сви рамене.

— Ти си ми гост.

— Може ли чаша вода?

Тя стана и кимна към кухнята.

— Разбира се. Охладителят е на плота. Чашите са в шкафа отгоре. Чувствай се като у дома си.

— Благодаря.

— Няма нищо. Лека нощ.

Севги отиде в стаята си и затвори вратата. Постоя малко до нея, заслушана в стъпките му откъм кухнята.

После извади дясната си ръка от джоба на сакото, отвори длан и се загледа в минизашеметителя „Ремингтън“, който беше стискала допреди миг. Изглеждаше съвсем безвреден, къса дебела матовосива тубичка. Контролната лампичка в единия край примигваше в зелено. Метнат силно от късо разстояние или при пряк контакт с целта, минизашеметителят беше достатъчно мощен да извади човек от строя за двайсетина минути.

Поколеба се за миг, после пъхна тубичката под възглавницата и започна да се съблича.

Лежеше по гръб на дивана с кръстосани под главата ръце и зяпаше тавана.

„Уж излезе от затвора, а още не си свободен.“

„Тъпа кучка!“

„Е, не точно. Разобличи те за секунди, а това значи, че е адски умна.“

Въздъхна и погледна към прозореца. Шест етажа, а сигурно и те бяха вързани към същата система за сигурност като вратата. Никакъв шанс.

„Винаги бих могъл да…“

„О, млъкни! Колко пъти трябваше да ти го повтаря Съдърланд, ти глух ли си? Прави само онова, с което ще можеш да живееш в мир и занапред. Тя ти оправи леглото все пак. Измъкна те от Републиката, от затвора. Толкова ли е лошо? Потърпи, поработи по случая. Подхвърли им нещо, колкото да свалят гарда. Така или иначе, ако искат това сътрудничество да даде някакви резултати, няма как да те държат постоянно на каишка.“

Посегна, взе чашата и се надигна на лакът да отпие.

„Значи така, мацката си пада по изродени. А не й личи да е от тоя сорт.“

„Кой сорт? Като Зули?“

„Я стига, онова беше еднократно.“

„Двукратно. Засега.“

„Зули е готина. Приятелка.“

„Да бе, приятелка, която от време на време обича да се чука с изроди.“

„Може пък да обича с мен да се чука от време на време. Да ти е хрумвал този вариант случайно? Може пък генетичният ми статус да няма нищо общо с това.“

„Да бе. Може и тази фуста, Ертекин, да се е чукала със своя си изрод, защото го е харесвала като човек, а не защото е бил тринайска.“

„О, я заспивай.“

Не можеше. Мрежата пращаше ръждив гъдел из цялото му тяло в дисонанс с ритъма на сърцето му.

„Добре ще е утре да се погрижиш за това. Почти четири месеца караш на долнокачествен хлорид — чудо ще е, ако скоро не те гепи някой пристъп.“

„Ама с Дудек и приятелчетата му свърши работа.“

„Да, само че сега не става въпрос за банда неонацистки олигофрени, а за друга тринайска. Адаптирана тринайска, както личи. Трябва да се заредиш на максимум, ако ще…“

„Опа!“

„Какво «опа»? Два-три дни, докато онези свалят гарда, и изчезваме, забрави ли?“

Поглед забит в тавана.

Силен хлориден бодеж го изтръгна от съня — лявата ръка го болеше чак до костта и го беше избила студена пот. Беше се свил инстинктивно и в гърлото му напираше тихо скимтене. Обучението на леля Читра по управление на болката, превърнало се в императив, белязан дълбоко в съзнанието му, се включи автоматично. Приеми болката, дишай, дишай, докато я овладееш, и не издавай нито звук, по дяволите. Преглътна и се обърна на другата страна.

Спомни си, че е в дома на Севги Ертекин, и се отпусна. Скимтенето се откъсна от устата му като нисък стон.

Стаята беше пълна с почти нефилтрирана светлина на прозорците имаше вариполарни завеси, но някой беше забравил да ги затъмни. Според часовника му беше малко след девет. Изпъшка и раздвижи пръстите на лявата си ръка, прогони постепенно болката. Мрежата, по причини, които все още убягваха на биолабораториите на „Марстех“, „помнеше“ травмите от стари наранявания и понякога претоварваше системата в съответните части на тялото. Нямаше проблем, ако зареждаш редовно и качествено системата — най-много да почувстваш затопляне и лек сърбеж на мястото на старите рани. Но при боклуците, които купуваше от Луи през последните няколко месеца, невромускулният интерфейс сигурно съвсем се беше раздрънкал. А с тази си ръка веднъж беше спрял саудитско бойно куче. Генномодифициран хибрид, истинско чудовище, бледо като призрак: появи се изневиделица от пустинната нощ и скочи с ръмжене към гърлото му. Събори го по гръб, зъбите му се забиха до кокал, и дори след като уби проклетото чудовище, минаха почти пет минути, докато разчекнат захапката му и го махнат от него.

Наостри слух за някакви звуци в апартамента, но не чу нищо. Ертекин явно още спеше. Колкото до самия него, със сигурност нямаше да заспи пак, а вратата си беше все така заключена. Обмисли набързо ситуацията, после стана, нахлузи си панталоните и тръгна към кухнята. Кратък преглед на шкафовете му осигури кафе за еспресо машината в ъгъла. „Робуста смес Олимпус Монс — директно от генните лаборатории на Марстех!“ Да бе, как ли не! Позволи си една кисела усмивка, нагласи машината за две дълги кафета и отиде да вземе мляко от хладилника.