— Да бе, значи си си изпуснала чашата, докато си давала почивка на уморените си очи. Така или иначе, реших, че си приключила с пиенето, затова отидох да си легна. Как ти е главата?

Погледът й беше достатъчно красноречив.

— В кафеварката има още кафе, но сигурно е изстинало. Мога да…

Телефонът изчурулика. Карл вдигна вежда и натисна копчето. Ертекин тръгна към кафеварката, а той сведе очи към екрана. Образът се появи зърнест и с известно закъснение заради прехвърлянето. Широк ъгъл към пустинен пейзаж, гледан през напластени с прах предно и странично стъкло на високопроходим патрулен джип. Батал Явуз зад волана, пълното му лице изопнато в невярваща физиономия.

— Карл? Няма начин да си ти бе, човек!

— Очевидно има.

— Нали те държаха в някакъв джизъслендски затвор. Ди Палма ни каза. Настъпил си бил някого по мазола и щели да те държат за неопределено време без официално предявени обвинения. Как успя да се измъкнеш?

— Аз от Марс се измъкнах, Батал. Сериозно ли мислеше, че онези нещастници в Джизъсленд ще ме увардят?

— Де да знам. Те са натрупали богат опит в задържането за неопределено време. Шибани варвари.

От другата страна на масата Севги Ертекин изсумтя.

Карл й метна въпросителен поглед. Тя само сви рамене и отпи от кафето си.

— И по какъв повод си в Истанбул? При нас ли ще идваш?

— Едва ли ще ми остане време, Батал. Надявах се обаче, че ти ще можеш да ми направиш една услуга.

Когато затвори, Ертекин още седеше сгърбена на стола от другата страна на масата и май се опитваше да пробие дупка с поглед в дъното на чашата си. Той я изгледа любопитно.

— За какво беше това?

— Кое?

Той изимитира сумтенето й.

— Това.

— А, да. Просто ми стана смешно турчин да обижда някого на варварство.

— Е, човекът говореше за Джизъсленд.

— Няма значение. — Тя изправи гръб. — Виж, Марсалис, баща ми неслучайно е напуснал тази страна. Неговият баща и чичо му загинали на онзи шибан площад само защото военната клика изведнъж решила, че свободата на словото е започнала да излиза от контрол. Вие, шибаните европейци, се имате за нещо по-така със светската си власт и мекото си управление, и шибаните си възмекички специални сили, за които никой не иска да говори. Но в крайна сметка…

— В крайна сметка — прекъсна я той малко грубо, защото Батал му беше приятел, а той нямаше много приятели, — Турция все още е непокътната. И тук си имаха фаза на религиозната психоза и проблем с побеснели патриоти-догматици. Но успяха да преодолеят кризата. Онези от тях, които останаха в страната си, вместо да се окопаят във фундаменталистки идиотизъм или просто да избягат в някое уютно пристанище от другата страна на океана. В крайна сметка те промениха нещата и опазиха страната си цяла.

— Да, с цената на щедро и също толкова съмнително финансиране от страна на заинтересовани европейски сили, както чувам.

— Което не обезсилва факта, че Джизъсленд си е едно варварско общество, с което ти нямаш нищо общо, така че какъв, по дяволите, ти е проблемът?

Тя на свой ред го изгледа гневно. Карл въздъхна.

— Виж. И мен ме боли главата, ясно? Защо не поговориш с Батал, когато дойде тук? Каквото знам за местната история, го знам от него. Преди да се премести на тази работа, е преподавал в един затвор, така че познава материята. Докторската му дисертация е върху подобията между Турция и старите Съединени щати. Оказва се, че приликите са повече, отколкото се виждат с просто око. Поговори с него.

— Мислиш, че ще дойде тук?

— Ако Неван дойде, някой ще трябва да го ескортира. А не вярвам Батал да пропусне намалението и да се види с аверите си от истанбулските кафенета за чужда сметка. Да, ще дойде.

Ертекин изсумтя пак.

— Ако Неван дойде.

— Нямай грижа за Неван. Дори само фактът, че го моля за помощ, е напълно достатъчен. Направо ще си умре от кеф.

— Или пък ще те отреже и пак ще си умре от кеф.

— Възможно е. Но ще дойде тук, за да го направи лично. Лице в лице, за да се наслади на физиономията ми. Освен това Карл разпери ръце и я удостои с крива усмивка — едва ли ще има друга възможност през следващите десетина години да се измъкне за малко от лагера.

Тя кимна бавно, като човек, който обмисля някаква нова идея. Все така забила поглед в кафето. Обзе го внезапното и неприятно усещане, че въпросната идея няма много общо с казаното от него.

— От друга страна — каза Ертекин, — няма основателна причина да идват тук. Спокойно можем ние да отидем при тях, нали? — Вдигна рязко поглед и го закова на лицето му. — В лагера.

Стреляше слепешката, но уцели.

— Да, бихме могли — отговори той, достатъчно спокойно. — Но и двамата ни мъчи махмурлук, а и на мен гледката тук ми харесва. Така че защо да се разкарваме дотам, когато може той да дойде при нас?

Тя стана от масата и го погледна отвисоко.

— Да бе.

За миг Карл си помисли, че ще задълбае в темата, но тя само се усмихна, кимна още веднъж и го остави да си седи в кухнята сам, ако не се броеше компанията на спомените му за лагера и мъжете, които беше върнал там.

Още седеше на масата, когато Неван се обади.

— Знаеше, че ще дойда, а?

— Да.

Неван дръпна от цигарата си, издиша дима през устата и го пое отново през носа.

— Друг път си знаел.

Карл вдигна рамене.

— Както кажеш.

— Искаш ли да знаеш защо дойдох?

— Ами, да.

Французинът се ухили и се наведе през масата като за задушевна раздумка.

— Дойдох да те убия, марсианецо.

Зад стъклената витрина на ресторанта залезът разкървавяваше небето над Мраморно море. Разкъсан облак с тъмни съсиреци. Карл срещна погледа на Неван и го задържа.

— Много оригинално.

— Е. — Неван се облегна назад и сведе очи към масата. — Старите, генетично заложени ни причини понякога са най-добрите, нали знаеш.

— Затова ли се опита да убедиш Манко Бамбарен да ти отстъпи парче от баницата? По генетично заложени причини?

— Ако така предпочиташ. Беше си въпрос на оцеляване.

— Да, оцеляване като преживно.

Неван вдигна поглед. Карл разпозна потиснатия боен импулс, стрелнал се по нервите на едната му ръка. Като повечето тринайски, французинът беше физически силен, с широки рамене и гръден кош, с дълги крайници и атлетична мускулатура, главата — голяма и ъгловата. При Неван обаче незнайно как обемът се беше свил до ненатрапчива ядка от потенциал. Беше отслабнал от последната им среща и сега носът и скулите му сключваха остри ъгли с плоскостите на лицето му. Присвитите сиво-зелени очи се бяха размътили от гняв, а появилата се със закъснение усмивка повече приличаше на бавно и заплашително озъбване. Преди три години в Куско реакциите му бяха светкавични — Карл прибегна до мрежата, за да го надвие. Ако сега Неван му скочеше през масата, щеше да е като удар с камшик, като змийска атака.

— Якето ти не струва. Какво е, последен писък на затворническата мода?

Карл сви рамене.

— Сувенир.

— Това не е извинение. Колко ти струва?

— Почти четири месеца.

Кратка пауза. Французинът вдигна вежда.

— Виж ти, виж ти. Какво стана, изтече ти лицензът ли?

— Не, лицензът ми си е наред.

— Още си в същия лайнян бизнес, а? — Неван издуха облак дим през масата. — Още ловиш братята си по поръчка на хората?

— О, моля ти се!

— Няма да е само заради мен, да знаеш, марсианецо.

— Какво?

— Като те убия. Няма да е само заради мен. Имаш голям фенклуб в лагера. Едва ли може да ги вини човек, нали? Ако те убия и разберат какво съм направил… — Неван се прозя и се протегна доволно, отърси бойната готовност от мускулите и нервите си. — Повече няма сам да си купувам цигарите, това поне е сигурно.

— Аз пък си помислих, че ще ги е яд, дето не са ме убили лично.