— Както искаш, Том. Може още да не си го осъзнал, може би не искаш да го осъзнаеш. Но онова, което наистина те гложди, не е Марсалис сам по себе си, а Марсалис и аз. Как ще реагирам на присъствието му, как вече реагирам на присъствието му.

Нортън я гледа дълго. Толкова дълго, че Севги се зачуди дали просто няма да й обърне гръб и да си тръгне. После той на свой ред сви рамене. И каза тихо:

— Добре. И как реагираш на присъствието му, Сев?

Нортън позна — за прибирането им вкъщи, ако не за друго. Докато получат зелена улица, денят превали, а когато и това стана, тълпите още обсаждаха портата. Някой беше монтирал покрай шосето големи преносими лазерни панели, част от тях включени към автомобилни акумулатори, други — захранвани от собствени енергийни клетки. Гледани от кулата, приличаха на чудата картинна галерия на открито, с малки групи хора пред всеки панел и други, които се разхождаха насам-натам. С падането на нощта и закъснялата поява, на три патрулни сълзи на щатската полиция скандирането беше утихнало. Полицаите просто бяха паркирали между другите коли и дори да полагаха някакви усилия в посока контрол над тълпата, по нищо не личеше. Колкото до медиите, те очевидно се бяха омели.

— Виждал съм го това — каза постовият на кулата, строен латиноамериканец, току-що застъпил на смяна. — Щатските гледат да ги разкарат овреме, за да няма документални кадри, ако ситуацията се сговни. И в случай, че ситуацията наистина се сговни, на следващата сутрин всички пускат един и същ цензуриран материал. Талахаси има уговорка с почти всички мрежи, привилегирован достъп до правораздавателната система и така нататък. Никой не смее да наруши правилата.

— Да — избоботи Марсалис. — Отговорна журналистика. Колко ще ми липсва това.

Нощният вятър откъм океана беше студен и миришеше на сол. Севги усети как поредният повей раздвижва кичур коса покрай лицето й, в същия миг усети и гъдела на полицейския си инстинкт. Устоя на желанието да го погледне, овладя и гласа си.

— Ще ти липсва? Защо, къде отиваш?

За разлика от нея, той се обърна да я погледне. Тя го стрелна изпод вежди и погледите им се сблъскаха.

— В Ню Йорк, къде другаде? — спокойно каза той. — На територията на Северноатлантическия съюз, гордия дом на свободната американска преса.

Тя пак го погледна и този път не отклони очи.

— Нарочно ли се опитваш да ме вбесиш, Марсалис?

— Не бе, просто цитирам туристическите справочници. Съюзът е единственото място, където казусът Линдли срещу Националната служба за сигурност все още е в сила, нали така? Даже и статуята на Линдли още си стои на Батъри Парк, с гравиран в основата надпис „Защитница на истината“. Паметниците й в Републиката отдавна са махнати, поне където аз съм ходил.

Севги реши да не се заяжда повече, потисна временно и полицейския си гъдел или по-скоро го избута на заден план за по-късен анализ. Колкото до другото, не беше сигурна дали в гласа му наистина се е прокраднала ирония, или е плод на собственото й въображение. Беше достатъчно раздразнителна в момента, за да вижда несъществуващи неща, може би и той беше достатъчно раздразнителен, за да вложи ирония в думите си. Не беше в настроение да се занимава с това. След целодневното чакане никой от тях не страдаше от излишък на добро настроение.

Премести се в другия край на кулата и погледна надолу. В дъното на комплекса, скрита отчасти зад масивната конструкция на нанокулата, пистата за кацане грееше в зелено, очертана от маркиращи светлинни. Голямото разстояние създаваше илюзията, че примигват, като въглени, раздухвани от океанския вятър. От КОЛИН бяха осигурили чартърен полет, плосколинеен, така че се налагаше да изчакат още малко, но самолетът беше на път и само след няколко часа щяха да си бъдат у дома. Почти усещаше допира на любимите си памучни чаршафи.

За Марсалис можеше да се тревожи и по-късно.

След няколко минути той си тръгна, без да каже нищо, стъпките му закънтяха по металната стълба. Севги го гледаше как се отдалечава в светлика на наземното осветление — пак отиваше към плажа. Небрежна походка, почти ленива дори, ако не беше военната стойка, която прозираше във всяко негово движение. Не погледна назад. Скоро мракът на плажната ивица го погълна. Севги се намръщи.

„Има време. Ще се тревожиш за това по-късно, Сев.“

Насочи мислите си в по-неутрална посока и се загледа към светлинките.

И сякаш по нейна команда самолетът на КОЛИН се появи от облачната покривка, обточен със своите си обозначителни светлинни. Целуна пистата, безшумно заради разстоянието, и бавно уби скоростта като обсипана със скъпоценни камъчета сянка.

Севги се прозя и тръгна да си вземе нещата.

По време на полета задряма и сънува статуята на Линдли. Мурад стоеше до нея под студената светлина на зимно слънце — както когато тя беше на единайсет, макар че в съня си беше вече голяма — и сочеше издълбания в основата на статуята надпис. „Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.“

„Виждаш ли — каза й Мурад. — И една жена като нея стига.“

Но когато Севги вдигна поглед, вместо статуята на постамента стоеше черният силует на убиеца от възстановката във виртуалната лаборатория — и скочи към нея с вдигнат юмрук.

Тя отскочи, блокира удара и успя да го сграбчи за китката. Китката се хлъзгаше в хватката й и едва сега Севги видя, че ръката му завършва не с юмрук, а с отлята от метал гръцка театрална маска. Докато се боричкаше с черната фигура, светкавичната логика на сънищата й подсказа, че противникът иска да притисне маската към лицето й и успее ли, тя никога няма да може да я свали.

В другия край на парка млада майка буташе бебешка количка. Две хлапета клечаха в тревата и водеха въздушна битка с изтребители в ярки цветове, пръстите им се движеха трескаво по бутоните на дистанционните, главите им се въртяха безумно зад непрозрачните визьори на виртуалните шлемове. Собствената й битка стана по-бавна, все едно се давеше в кал. Виртуалният убиец беше по-силен от нея, но се биеше глупаво. Всеки неин ходи печелеше време, но тя така и не успяваше да го нарани, да се изскубне.

Маската вече хвърляше сянка върху лицето й.

„Направих всичко, което можах“ — уморено каза Мурад и на Севги й се искаше да извика, но не можеше. Беше й трудно да диша, болеше я гърлото. Баща й се отдалечаваше от нея, вървеше през парка към парапета и водата. Трябваше да извърне глава, за да не го изгуби от поглед. Би извикала подире му, но гърлото я болеше ужасно, а и без това знаеше, че няма да има полза. Започна да губи желанието си за борба, усещаше предвестниците на окончателното си изчерпване. Дори слънцето ставаше студено. Бореше се механично, горчиво, а над нея маската…

Самолетът се люшна и я събуди.

Някой беше намалил осветлението и салонът тънеше в сумрак. Тя се наведе към прозореца и погледна навън. Кули от кристална светлина се плъзгаха зад стъклото, обсипани с червени навигационни маркери. А после дългото тъмно отсъствие на Ист Ривър, нанизала мостове като скъпоценни пръстени, надянати на тънък и леко изкривен пръст. Севги въздъхна и се отпусна в седалката.

„У дома“. За добро или зло.

Самолетът пое по прав курс. Марсалис се появи откъм предната секция, сигурно на път към тоалетната. Кимна й на минаване.

— Добре ли спа?

Тя сви рамене и излъга.

Докато кацнат и минат през пустите зали на терминала за чартърни полети на летище „Кенеди“, стана почти три през нощта. Нортън ги остави да чакат при безкрайната редица стъклени врати в зоната за посрещачи и отиде да докара колата си от паркинга. Целият комплекс тънеше в осветена до бяло тишина, която виеше сякаш на косъм от слуховия диапазон.