„Да, така е много по-добре, Сев. Обръщай гръб. Стой на студа и зяпай през водата към шибаното непостижимо, докато вятърът го отнася надалеч.“

„Шибана идиотка!“

— Значи е паднал в бой?

Тя се обърна рязко да го погледне.

— Кой?

— Тринайската, с когото си имала връзка. — Същото меко спокойствие в гласа му. — Каза ми, че е мъртъв, а професията ми те изпълва с гняв. Изглежда логично приятелят ти да е загинал заради някой като мен.

— Не — каза тя със свито гърло. — Не като теб.

— Добре де, не като мен.

Той зачака, остави темата да увисне помежду им като мрака и шума на нощния вятър.

Тя стисна зъби.

— Изпратиха специалните части — каза накрая. — Цял отряд, десетина души. Не, повече. С телесни брони и автоматични оръжия срещу сам човек в собствения му дом. Те…

Наложи се да спре и да преглътне.

— Не бях там. Беше сутринта, вече бях тръгнала за работа. Той се беше върнал от нощна смяна. Някой от отдела му се обадил, че идват, по-късно проследиха обаждането до телефон в централния участък. Той…

— Бил е ченге?

— Да, беше ченге. — Тя махна безпомощно с ръка. — Добро ченге. Работеше чисто, колегите знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Повишиха го в детектив за рекордно време. Никога нищо нередно не беше направил!

— Освен че е фалшифицирал документите си за самоличност, очевидно.

— Да. Осигурил си документи на гражданин на Ръба още преди да започне интернирането. Казваше, че виждал накъде отиват нещата. Купил си изцяло нова самоличност в Анжелинското свободно пристанище, живял няколко години по Западното крайбрежие за по-голяма достоверност, после кандидатствал официално за гражданство в Съюза. По онова време все още не тествали кандидатите за вариант тринайсет, а след като стъпил официално на съюзна територия, законът за запазване на личната генотипна информация го защитавал от самоцелни проверки.

— Идеален начин да изчезнеш.

— Така ли? — Тя го погледна с тъжна усмивка. — Това е професионалното ти мнение?

— Да. Сигурно е бил умен тип.

— Умен беше. Както казва Якобсен: „социопатна склонност в комплект с опасни нива на сурова интелигентност“. Нали затова затваряме тринайските в лагери.

— Не. Затваряме ги, защото останалата част от човешката раса се страхува от тях. А общество от уплашени хора е нещо взривоопасно. Струва си да затвориш различните, за да избегнеш взрива.

Тя го изгледа, търсеше признаци на ирония по лицето му. Не можа да прецени дали има такива.

— Казваше се Етан — каза накрая. — Етан Конрад. Беше на трийсет и шест.

Другият ферибот вече почти не се виждаше, изгубен сред тъмната вода и светлините по европейския бряг. Тя си пое дълбоко дъх.

— А аз бях бременна в шестия месец.

На азиатския бряг, където Европа беше само трептящи светлинки от другата страна на водата, тя се напи и му разказа останалото.

Не беше съвсем сигурен за причината — може да беше страничен резултат от алкохола, може да беше и търсен резултат. Така или иначе, се оказа различно от очакванията му. Видял беше как устата й се свива болезнено след внезапно признатата загуба, разпознал беше рана, която нямаше да заздравее в обозримото бъдеще. Слязоха мълчаливо от ферибота, понесли със себе си споделено мълчание, което отнемаше остротата на външните звуци. Същият мехур от тишина остана с тях и по нанагорнището на стръмните улички, по които вървяха според указателната холограма на ключплочката чак до лъкатушещия булевард „Мода Кадеси“ и кооперацията със служебни апартаменти на КОЛИН. Сградата се намираше в жилищен квартал, който отдавна беше потънал в сън, и не срещнаха жива душа по пътя.

Във всичко това имаше някакво странно, потайно чувство за освобождение и убежище. Тихо, тихо, все по-нагоре и по-далеч от светлините на фериботния пристан, покрай спуснатите кепенци на кварталното пазарче и тъмните прозорци на един спящ свят, водени от мъждивата светлинка в дланта на Ертекин, която хвърляше синкави отблясъци по лицето й. Когато стигнаха, тя отвори входната врата с излишна предпазливост и се качиха по стълбите, вместо да будят машинарията на асансьорите. В апартамента — отдавна необитаван, ако се съдеше по студения въздух с дъх на застояло — влязоха право в кухнята, все така, без да говорят, и завариха на кухненския плот отворена, но почти недокосната бутилка турска анасонова ракия.

— Я налей — сърдито каза Ертекин.

Той се разтърси за подходящи чаши и ги откри в един шкаф, докато Ертекин пълнеше кана вода от чешмата. Карл наля чашите наполовина с плътната прозрачната течност, а тя ги допълни от каната. Завихрен млечнобял облак изпълни чашите при смесването на водата с алкохола. Ертекин грабна едната и я пресуши на един дъх. Остави я и го погледна очаквателно. Той наля нова доза, тя я допълни с вода. Този път само отпи и отнесе чашата в самотния хлад на хола. Той взе бутилката, каната и своята чаша и тръгна след нея.

Бяха на последния етаж и големият панорамен прозорец разкриваше чудесна гледка. Осветлението в хола беше приглушено и погледът стигаше с лекота чак до затвореното между Черно и Бяло Мраморно море и насечения от минарета хоризонт на европейския бряг. Като гледаше всичко това, Карл изпита внезапното, нереално усещане, че оставя нещо зад себе си, сякаш двата бряга незнайно как и защо се раздалечаваха. Седяха в меките кресла от изкуствена кожа — обърнати към прозореца, а не едно към друго — и пиеха. Големи кораби дремеха закотвени във водите на Мармара и чакаха реда си да минат през Босфора. Пилотните им светлинки примигваха и се местеха.

Бяха преполовили бутилката, когато тя започна да говори.

— Не беше планирано, това мога да ти кажа.

— Знаела си кой е той?

— Вече знаех, да. — Тя въздъхна, някак пресекливо, но не пролича въздишката да й е донесла облекчение. — Нормално би било да прекратим бременността, нали? Предвид на рисковете. Всъщност не знам защо не го направихме. Сигурно… сигурно и двамата сме започнали да се мислим за недосегаеми. Етан си беше такъв от самото начало, като всяка тринайска. Държеше се така, сякаш куршумите не могат да го застигнат. Излъчваше се на вълни от него, тази самоувереност.

Тонът й се промени, неясен гняв нахлу в гласа й.

— А забременееш ли, биологията си казва думата, шепне ти, внушава ти, убеждава те, че няма по-хубаво от това, че то е логичната следваща стъпка, че е правилно. Не се притесняваш как ще се справиш, просто вярваш, че ще се справиш някак, и това ти е достатъчно. Спираш да се виниш за пропуснатата по невнимание ваксинация или че не си накарала партньора си да се напръска преди секс, че си била достатъчно тъпа и слаба и си позволила на биологията да вземе връх над разума ти, защото същата тази шибана биология сега ти казва, че всичко ще е наред, а способността ти да мислиш критично просто ти махва за довиждане и излиза на разходка. Казваш си, че в Съюза законите за генетична тайна са по-силни отвсякъде другаде на Земята и че правораздаването все така ще се движи в правилната посока. Казваш си, че докато детето в корема ти порасне достатъчно, за да имат тези неща значение за него, вече ще е различно, хората няма да изпадат в паника при мисълта за разводняване на расата и генетично модифицирани чудовища, че Спогодбите и ловът на вещици ще са останали в миналото. А в редките моменти, когато съзреш безумието на тези доводи и съмнението те обземе, е, тогава си казваш, какво пък толкова, и двамата сте ченгета, и двамата сте служители на нюйоркската полиция. И двамата сте от онези, които налагат закона, така че кой ще е тоя, дето ще дойде да тропа точно на вашата врата? Казваш си, че си част от огромно семейство, което винаги ще ти пази гърба.

— В полицията ли се запозна с Етан?

Горчива усмивка.

— Къде другаде? Ченгетата рядко водят активен светски живот. Така де, защо ти е да се занимаваш с цивилни? Те или ни мразят и в червата, или не могат да живеят без нас, според случая. На кого му е притрябвало да ходи по срещи и да плаща нечие пиене само за да си навлече личностно разстройство за благодарност? Така че се лепваш за голямото си приемно семейство и в повечето случаи друго не ти трябва. — Тя сви рамене. — Предполагам, че това е била една от причините Етан да постъпи в полицията. Искаше да се отдалечи максимално от миналото си, а нюйоркската полиция може да е един много уютен малък свят със затворен цикъл на производство, ако това искаш. Все едно да отидеш на Марс.