— На мен ли? На мен твоята „проверка“ ми приличаше на неправомерен натиск с цел самопризнание.

— Не търсех самопризнание. Грета, изглежда, не е знаела нищо за тържественото ни посрещане снощи.

— Жалко, че не се сети да установиш това, преди да пребиеш охраната й.

Карл сви рамене.

— Ще оживеят.

— Онзи в двора може и да няма този късмет. Доколкото можах да преценя, си му спукал черепа.

— Голяма работа.

— Не, голямата работа е, че си отишъл там въпреки разпорежданията ми. Казах ти, че сме приключили с екшъна и ще останем в хотела, докато не стане време да тръгнем за летището. Голямата работа е, че ти се съгласи.

— Не можах да заспя.

Тя промърмори нещо на турски, под нос. Карл се зачуди дали да й каже истината — че е заспал, но за кратко. Че се е събудил с яркия спомен как Елена Агиере му шепне в ухото в тъмния товарен отсек на „Фелипе Суза“, че за миг почти я беше усетил как стои до леглото му в тъмния хотелски апартамент и го гледа отгоре с горящи очи. Че се е облякъл и е излязъл, а ръцете са го сърбели да удари някого, да направи нещо, което да прогони спомена за собственото му безсилие.

Вместо това каза:

— Тя познава Мерин.

Моментна неподвижност, едва доловимо застиване, после минимална промяна в линията на профила и един-единствен кос поглед.

— Да бе.

— Изредих й дълъг списък от имена, повечето на жертви от вашето досие. Реагира само когато я попитах за Мерин. А когато продължих към следващото име, веднага се успокои. Или го е познавала, преди той да отиде на Марс, или го познава сега.

— Или познава някой друг с това име, сега или преди години. — Пак зяпаше през прозореца. — Или й е прозвучало познато по някаква съвсем различна причина, а може би ти си разчел грешно реакцията й. Гониш сенки и го знаеш.

— Снощи някой се опита да ни убие.

— Да. И според собствената ти преценка Юргенс не е знаела нищо за това.

— Казах, че изглежда не е знаела.

— Както изглежда е познавала Мерин, това ли имаш предвид? — Погледна го пак, този път без враждебност. Просто уморено. — Виж, Марсалис, не може и така, и така. Или се доверяваме на инстинктите ти, или не.

— А ти не си склонна да им се довериш, така ли?

Тя въздъхна.

— Не съм склонна да се доверя на това.

— На кое „това“?

— На това, че постоянно прибягваш към долната си кръвожадност. Че си мреш да вбесяваш и притискаш разни хора, докато нещо не се отприщи под натиска ти и не ни създаде поредния проблем. Конфронтация, ескалация, само това знаеш. Действаш на шибания принцип „слава или смърт“. — Размаха безпомощно ръце. — Този принцип може и да е сработвал по времето, когато проект „Поборник“ е бил в разгара си, но тук и сега е безполезен. Това е разследване, а не пиянска свада.

— „Орел.“

— Какво?

— „Морски орел“. Не съм американец и никога не съм бил част от проект „Поборник“. — Намръщи се. Някакъв бегъл спомен нахлу в главата му, но изчезна, преди да го е разпознал. — И като говорим за нещата, които не съм, Ертекин, нека ти напомня, че не съм и Етан.

За миг му се стори, че този път Ертекин наистина ще избухне, както предната нощ на магистралата при труповете и военния джип. Но тя се овладя, погледна го безстрастно и обърна глава към прозореца.

— Знам кой си — каза тихо.

Не си проговориха повече до летището.

Хванаха полета за Лима в последния момент, кацнаха навреме в столицата и потвърдиха местата си за суборбиталния до Оукланд час преди излитането.

Един час, който трябваше да убият някак.

Севги се погледна в едно от огледалата в дамската тоалетна. Гледа се дълго, а после сви рамене и изгълта една по една капсулите със синаптик.

Преглътна ги на сухо и с гримаса.

Комплекс Алкатрас. Отдел специални случаи.

Докато стигне там, съдържанието на капсулите се беше разтворило в кръвта й. Чувствата и пак си бяха само нейни, пакетирани херметически в стоманения контейнер, който им беше отредила. Ледената безстрастност повишаваше неимоверно концентрацията и вниманието към подробностите зад огледалото.

„Още едно шибано огледало“, отбеляза си тя.

Само че този път седеше зад стъклото и наблюдаваше случващото се в стаята за разпити от другата му страна. Койл и Ровайо, и една жена, отпуснала се небрежно в предоставения й стол, дългокрака и с дълго черно боди по тялото под тежко кожено манто, което не си беше направила труда да съблече — гледаше разпитващите я офицери с нескрита неприязън и дъвчеше дъвка с демонстративен непукизъм. Беше млада, на двайсет и нещо, пренебрежителната усмивка стоеше добре на славянската й физиономия с широки, подчертани скули. Останалото беше чиста проба смесица от Ръба — къса руса коса с класическа джакартска подстрижка на етажи, която не й отиваше особено, алени китайски йероглифи, бродирани странично върху бодито по дължината на единия й крак от хълбока до глезена, синя татуировка в маорски стил на лявото слепоочие. Гласът й, предаван по уредбата към стаята за наблюдение, заваляше думите със силен акцент.

— Не знам кво повече искате от мене, по дяволите. Отговорих ви на всички въпроси. Имам си и друга работа, освен да вися тук. — Наведе се през масата. — Ако не се явя на смяна довечера, няма да ми платят бе, хора. Добре сте си вие на държавна работа, ама при нас е иначе.

— Здена Товбина — каза Нортън. — На временен трудов договор във „Филигри Стийл“. Засекли са я по видеозаписите от кооперацията, където е живеел убитият. Отишла да го търси, след като пропуснал две поредни смени.

— Браво на нея. Жалко, че от „Филигри Стийл“ не са се сетили да направят същото.

Нортън сви рамене.

— Свободен пазар на труда, голямо текучество, знаеш как е. Явно са му звънели безуспешно няколко пъти и накрая са решили, че си е намерил работа другаде. Наели друг на негово място. Ти какво би направила?

— Не знам. Бих организирала синдикат може би?

— Шшшш.

В стаята за разпити Алисия Ровайо крачеше напред-назад.

— Ще уведомим завеждащия човешки ресурси, ако се наложи да ви задържим по-дълго. Междувременно, нека повторим още веднъж отначало. Не сте знаели, че с Дрискол се е случило нещо нередно, така ли?

— Не, знаех, че има нещо. Нещото, което той видя в онзи кораб. — За миг лицето на Здена Товбина се изопна. — Като ги видяхме, на всички ни стана зле. Джоуи беше пръв, но всички видяхме какво имаше там.

— Видели сте с очите си как Дрискол повръща? — попита от мястото си Койл.

— Не, чухме го. — Товбина се потупа два пъти по ухото. — По взводната мрежа. Радиото.

— А по-късно, когато го видяхте?

— Мълчеше като риба. Дума не обелваше. — Флегматичен жест с отворени длани. — Опитах се да го заговоря, но той ми обърна гръб. Направи се на мъж, сещате се.

— Момчетата са влезли с маски — прошепна Нортън. — Минимален набор, херметизиращи очила върху горната част на лицето плюс изолиращ гел против зарази. Усещаш ли накъде отиват нещата?

Севги кимна и се намръщи. Погледна към Марсалис, но той се беше съсредоточил изцяло върху жената зад стъклото.

— Кога всъщност видяхте за последно Джоузеф Дрискол? — търпеливо попита Койл.

Товбина само дето не изскърца със зъби от раздразнение.

— Казах ви бе. Той се върна с Червена Две, една от другите совалки. Качил се там по погрешка. Всички бяхме потресени. Направо не бяхме с акъла си. Когато се прибрахме в базата, отидох, в стаята на взвода да го видя как е, ама той вече си беше тръгнал.

— Мда… — прошепна Марсалис. — Бил си е тръгнал вече.

— Къде са открили тялото? — попита Севги.

— Намерили са го заплетено в дълбоководни мрежи на сто и повече метра под повърхността, близо до една от платформите за биокултури. Приблизително в района на мястото, където е паднал „Гордостта на Хоркан“, като се вземе предвид и течението. На краката му са били завързани две торби с боклук от камбуза на „Хоркан“ за тежест. Убиецът, изглежда, ги е подготвил предварително. Тежестта е била достатъчна да смъкне трупа до дъното, но той се е закачил в мрежата, преди да стигне до него. Имаме късмет, че ремонтен екип от платформата е бил изпратен вчера в този участък.