Тя зачака онова, което идваше после.

Слънчева светлина отвън.

Искаше й се да погледне настрани към косия ъгъл, под който падаше светлината, но й се спеше твърде много, за да направи нужното усилие. Сякаш самите й очи отказваха да се размърдат. Беше като един уикенд в Куинс, когато беше съвсем млада, неделя сутрин е, точно след зазоряване, тя пролазва в леглото си, уморена до смърт след гребането цяла нощ по реката. Взели бяха такси на връщане и момичешката им врява постепенно беше утихнала до уморено спокойствие, докато се движеха по заспалите улици и слизаха една по една пред домовете си. Промъква се до тяхната къща, плъзва картата-ключ през четеца на ключалката и — както може да се очаква — заварва Мурад в кухнята, по пижама, вече е станал и се опитва да изглежда скандализиран, крайно неуспешно. Тя му мята една от дяволитите си усмивки, открадва си малко сирене и маслини от чинията му, отпива от чая в чашата му. Той заравя ръка в косата й, разрошва я леко, после я притегля за прегръдка. Мечешка прегръдка, плюс наболата му брада, която я дращи по бузата. После тя хуква по стълбите към стаята си, прозява се така, че й пукат ушите, и едва не се спъва в собствените си крака от умора. На площадката спира, поглежда назад и го вижда да стои долу и да я гледа с толкова обич и гордост, че тя забравя за умората си и сърцето й започва да препуска.

— Гледай да се наспиш, Севги.

Мята се в леглото си полуоблечена, мускулите я болят. Завесите не са дръпнати докрай и косата слънчева светлина се вмъква през пролуката, но няма начин това да й попречи, защото сънят буквално затваря клепките й. Няма начин…

Слънчевата светлина отвън.

Големите и малките болки — забравени. Следва дългото, стоплящо спускане към спокойствието.

А стаята и всичко в нея нежно изчезват, като Мурад, който затваря вратата на спалнята й.

Когато се свърши, когато очите й окончателно се затвориха и дишането й спря, когато Мурад Ертекин се наведе над нея, разтърсен от неудържими хлипове, потърси с пръсти пулс на шията й и кимна, когато се свърши и нямаше какво повече да прави там, Карл си тръгна.

Остави Мурад Ертекин да седи при дъщеря си. Остави Нортън да стои и да трепери, като бодигард с висока температура, отказал да напусне поста си. Остави ги и тръгна по коридора сам. Сякаш газеше през висока до коленете вода. Хора минаваха край него, повечето правеха крачка встрани, стреснати от застиналото му лице и целенасочената му походка. Зад него не избухна паника, не се разтичаха лекари и сестри — Мурад знаеше как да заобиколи протоколите на медицинското оборудване, за да не се разпищят тревожно, когато жизнените показатели на Севги се сринеха изведнъж.

Така или иначе, скоро щяха да разберат. Нортън беше обещал да се оправи с ръководството на болницата. Това беше по неговата част. Карл беше свършил своята — направил беше онова, което умееше най-добре.

Вървеше към изхода.

Спомените подтичваха след него, от страх да не изостанат.

— Не знам какво има отвъд — казва тя, когато лекарството започва да действа. — Но ако поне малко прилича на това, значи става.

А после, когато клепачите й натежават:

— Ще се видим в градината, нали така, рано или късно.

— Да, с плодовете и поточето под натежалите клони — казва й той, макар че устните му са изтръпнали и почти не ги усеща. Гласът му изведнъж е предрезгавял. Сега само той й говори. Нортън стои мълчалив и вдървен, безполезен. Мурад Ертекин е паднал на колене до леглото, притиснал е лице в ръката на дъщеря си и сдържа сълзите си с цената на усилие, което го разтърсва при всяко вдишване. Карл мобилизира докрай силите си, за да не млъкне и той. Стиска ръката й. — Спомняш ли си, Севги? Слънчевата светлина през клоните.

Тя също стиска ръката му, едва-едва. Засмива се, макар звукът да е толкова тих, че само напомня на звук.

— И девиците. Не забравяй за тях.

Той преглъща с усилие.

— Да, гледай да остане някоя и за мен. Ще дойда при теб, Севги. Ще те настигна. Всички ще дойдем.

— Шибаните девици — сънено мърмори тя. — Кому са притрябвали? Трябва да ги учиш на всяко шибано нещо…

А после, накрая, точно преди дишането й да спре:

— Татко, той е добър човек. Чист човек.

Той отвори със замах вратите на отделението и продължи нататък, хората по коридорите бързаха да му направят път. Намери стълбите и хукна надолу, търсеше изход.

Макар да знаеше, че изход няма.

Малко по-късно Нортън дойде да го търси в парка пред болницата. Карл не беше казал, че ще идва тук, но не беше нужно да си детектив, за да се сетиш. Скамейките около фонтана се бяха превърнали в спонтанното им място за срещи през последната седмица. Тук идваха, когато болничната атмосфера им натежеше непосилно, когато антисептичният и нанопречистен въздух станеше твърде труден за дишане. Нортън се тръшна на скамейката до него като човек, който се прибира вкъщи при съквартиранта си и се мята на дивана. Впери поглед в огрените от слънцето струи на фонтана. Мълчеше. Изглежда, си беше измил лицето, но то още беше зачервено и подпухнало от сълзите.

— Някакви проблеми? — попита Карл.

Нортън поклати вяло глава. Гласът му прозвуча механично:

— Размрънкаха се, но от КОЛИН ще се обадят да изгладят нещата. Оставих Мурад да говори с тях.

— Значи сме свободни да си вървим?

— Свободни? — Нортън свъси неразбиращо чело. — Ти винаги си бил свободен да си тръгнеш, Марсалис.

— Друго имах предвид.

Нортън преглътна.

— Виж, ще има погребение. Един куп неща трябва да се уредят. Не знам дали…

— Не ме интересува какво ще направят с трупа й. Аз искам да намеря Онбекенд. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Марсалис, слушай…

— Не, ти слушай, Нортън. Севги умря пред очите ти. Какво смяташ да направиш ти по въпроса?

Служителят на КОЛИН си пое пресекливо дъх.

— Мислиш, че като убиеш Онбекенд, ще оправиш нещата. Мислиш ли, че това ще я върне?

Карл го погледна в очите.

— Ще приема въпроса ти за реторичен.

— Не се ли насити вече?

— На какво да съм се наситил?

— Да убиваш всичко, което ти падне в ръцете. — Нортън скочи от пейката и надвисна над него. Думите му излизаха със съскане като отровен газ през вентил. — Току-що отне живота на Севги, а единствената мисъл в главата ти е как да намериш още някого, когото да убиеш? Само това ли знаеш да правиш, по дяволите?!

Хората по пейките и алеите наоколо заобръщаха глави към тях.

— Седни — мрачно каза Карл. — Сядай, преди да съм ти счупил собственоръчно врата.

Нортън се ухили свирепо. Седна и се наведе към Карл.

— Искаш да ми счупиш врата? — попита той и махна с ръка. — Ами, давай, приятелю. Сега съм ти паднал.

Не се шегуваше. Карл затвори очи и въздъхна. Отвори ги, погледна отново Нортън и бавно кимна.

— Добре. — Изкашля се да си прочисти гърлото. — На това може да се погледне по два начина, „приятелю“. Можем да го направим по цивилизования, феминизиран, конструктивен начин, тоест да проведем дълго и съобразено с всички правила и закони разследване, което евентуално може и да ни доведе до Манко Бамбарен, андийските плата и Онбекенд, а може и да не ни доведе. Или пък с твоите пълномощия от КОЛИН и с малко хардуер можем да отлетим право там и да стиснем Манко за гърлото.

Нортън изправи гръб и поклати глава.

— И мислиш, че той ще се огъне? Просто така?

— Онбекенд е тринайска — каза Карл и се запита в движение дали не трябва да попритисне Нортън повече, да повиши малко глас или нещо такова. — Манко Бамбарен може да го е наел или пък просто има общ бизнес с работодателите му, но каквато и да е връзката между тях, не е кръвна, както беше с Мерин. За Манко аз и Онбекенд сме еднакви крастави магарета, чудовища, които може да насъска едно срещу друго. Преди три години ми предаде Неван, за да му се махна от главата, и сега ще ми предаде Онбекенд по същите причини. В крайна сметка той е бизнесмен и винаги прави онова, което е добро за бизнеса. Ако застрашим бизнеса му в достатъчна степен, ще се огъне.