— Шибаният Джизъсленд — завалено изруга Ертекин.

Карл махна лениво с ръка.

— Е, аз не се оплаквам. Иначе ще остана без работа. И между другото, Джизъсленд не е единственото място със занижен контрол във въдворителните лагери.

— Така е. Но само там се гордеят с това. — Впери замъглен поглед в чашата си. — Толкова време мина, а на моменти ми се струва, че просто не може да е истина.

— Кое?

— Отцепването. Онова, което Америка причини сама на себе си. Така де — тя махна енергично, този път с ръката без чашата, — модерния свят нали ние го изобретихме, мамка му. Ние го моделирахме, в рамките на цял един континент, обгрижвахме го, докато не заработи гладко, а после го продадохме на останалия свят. Кредитните карти, масовият въздушен транспорт, глобалният инфопоток. Космическите полети. Нанотехнологиите. Ние създадохме всичко това. А после позволихме на банда неандерталци, идиоти с библии в ръце, да разкъсат всичко това на парчета! Как е възможно това, Марсалис?

— Не питай мен. Било е преди моето време.

— Искам да кажа, че… — Тя не го слушаше, не го и поглеждаше. Ръката й се свиваше и отпускаше, малкият й юмрук танцуваше из въздуха. — Ако китайците, или индийците, да речем, ни бяха изтласкали от кормилото, това сигурно бих могла да го приема. Всяка култура рано или късно бива изместена от друга. Винаги се появява някой по-умен и по-млад. Само че ние си го направихме сами, по дяволите! Позволихме утайката на собственото ни общество, тъпите лумпени, изпълнени с омраза, страх и болна амбиция, да ни блъснат в шибаната пропаст.

— Ти живееш в Съюза, Севги. Той трудно би минал за пропаст, не мислиш ли?

— Нали точно в това е въпросът, мамка му! Точно това са искали, винаги. Да се отделят от Севера, Марсалис. Да се отцепят. Да си имат своя собствена кална локва от невежество, в която да се търкалят доволно. Отне им двеста шибани години, но накрая получиха онова, което искаха.

— Стига. Нали загубиха щатите по Ръба. Това е, колко, една трета от американския брутен вътрешен продукт? — Не разбираше защо спори толкова разпалено с нея. Познаваше материята като всеки, който работи за АГЛОН, но не беше експерт. Не му и пукаше освен това. — А ако се съди по последните слухове от Чикаго, скоро може да се простят и с езерния район. Да не забравяме и Аризона…

— Да бе, точно така. — Тя изсумтя и потъна още по-дълбоко в стола си. — Шибаната Аризона.

— Говори се, че ще поискат официално присъединяване към Ръба.

— Марсалис, това е Аризона. Ако ще правят нещо, то ще е да обявят своя си независима република. Ти сериозно ли мислиш, че Джизъсленд ще позволи на Аризона или на Езерните щати да се отцепят така, както се отцепи Североизтокът? Веднага ще им пратят националната гвардия.

Понеже не му пукаше — нали така? — той не каза нищо и разговорът рязко замря. Последва дълга пауза. И двамата зяпаха корабите.

— Извинявай — измърмори тя след малко.

— Зарежи. Разказваше ми за Киган. Ослушвали сте се дали няма да открият трупа му.

— Да. Ами… — Тя отпи от питието си. — Няма много за разказване. Нищо не се чу. Дойде септември и започнахме да се отпускаме. Сигурно затова и забременях. Не че е станало точно тогава, просто така се започна. Тогава се зароди онази наша самоувереност. Спряхме да се тревожим, живеехме си, все едно нищо не ни заплашва, все едно Етан си е най-обикновен човек, като всички други. Има-няма година така и тряс, изненадка. — Тя се усмихна вяло. — Биология в действие.

— И те са ти го отнели.

Усмивката й изчезна безследно.

— Да. Законите на Съюза наистина са прогресивни, но не чак толкова. Не се допуска поколение, заченато от вариант тринайсет, а евентуалният ембрионален генетичен материал следва да бъде унищожен. Наех адвокати да оспорят закона, позовахме се на морален прецедент по случаи отпреди отцепването, касаещи насилствено прекъсване на напреднала бременност, правото на живот и така нататък. Минаха почти пет години оттогава, а делото още се гледа. Обжалване, отхвърляне, възражения, контраобжалване. Но истината е, че губим. АГЛОН разполага с неограничени средства, а адвокатите им са по-добри от моите.

— Ситуация, която прави заплатата в КОЛИН още по-привлекателна, предполагам.

— Да. — Изражението й се втвърди. — Ситуация, която прави работата за компания, която не дава и пукната пара за шибаната АГЛОН, изключително привлекателна.

— Не ме гледай така. Аз съм наемник.

— Да. Само че именно някой като теб в представителството на АГЛОН към общината вдигна мерника на Етан и прати специалните части вкъщи. Някой като теб нареди да извадят нероденото ми бебе и да го пъхнат в криогнездо, докато АГЛОН не спечели делото и правото да го убие.

Гласът й пресекна. Тя заби нос в чашата си. И повече не погледна към него.

Карл не се опита да я освободи от бодливия гняв, с който се беше оградила, защото му се струваше, че той й е нужен. Не посочи и очевидните недостатъци в теорията й.

„Реално погледнато, Севги — не каза той, — едва ли е бил някой като мен, защото, първо, аз съм кажи-речи единствен по рода си. Доколкото знам, има само четирима лицензирани тринайски освен мен, които работят за АГЛОН, и нито един от тях — в представителство на Агенцията.

И което е по-важно, Севги Ертекин, ако някой като мен беше тръгнал по следите на Етан Конрад, щеше да се появи лично. Нямаше да прехвърли мръсната работа на преживните от специалните части и да гледа отстрани като шибан овчар, който си наглежда стадото.

Такъв като мен би го убил лично.“

Вместо да каже всичко това, седеше мълчаливо и гледаше как Ертекин се плъзга по нанадолнището от гневно мълчание към пиянска сънливост. Внезапно си даде сметка къде се намира, обзе го остро, почти болезнено усещане за тъмния апартамент в сцепения на две град, за далечните светлинки и за заспалата жена, само на една ръка разстояние, но свила се на топка с гръб към него, за тишината…

„Хей, Марсалис. К’во става?“

… за шибаната приливна тишина, като талази от черна вода, за процеждащото се мълчание и за Елена Агиере, която се е върнала и тихо му говори…

„Помниш ли «Фелипе Суза»? Звезди и тихи празни коридори, и сънуващи лица на сигурно място зад прозорчетата, които те обричат да си сам. Онова тихо жужене, което издавах в ямките на ушите ти, как се приближавах зад гърба ти и ти шепнех. Мислеше, че съм си отишла, нали? Абсурд. Намерих те там, сред звездите, Марсалис, и винаги ще те намирам. Ти и аз, Марсалис. Ти и аз.“

… и корабите, пуснали котва в тихите води, чакащи.

Оставиха го да чака в приемната. Усещането не беше съвсем неприятно — като повечето виртуални формати на щатите от Ръба, сайтът на фондация „Човешката цена“ беше ненатрапчиво населен с вторични интерфейси, включени в системата, за да осигурят на в-средата „по-автентична атмосфера“, както ентусиазирано го наричаха в рекламните продуктови брошури. Срещу него в приемната седеше изискана млада жена в делови костюм с къса пола: кръстоса, дългите си крака и му отправи дружелюбна усмивка.

— За фондацията ли работите? — попита го.

— Не. Брат ми работи тук.

— Дошли сте да го видите?

— Да. — Създателите на формата си бяха свършили работата добре. Реши, че ще е проява на грубост, ако приключи едва започналия разговор с едносрична дума. — Напоследък се виждаме рядко.

— Значи не сте оттук?

— Не. Свързах се от Ню Йорк.

— О, това е много далеч. И харесва ли ви там?

— Всъщност там съм роден. И двамата израснахме в града. Брат ми е този, който се премести. — Слаба искра на съперничество между братя в комплект с доза манхатънски шовинизъм, последвани от слаб адреналинов шок, когато разпозна първите две. Винаги се беше присмивал на интерфейсната психиатрия, но сега започваше да подозира, че може и да не е бил прав.

— Ами, такова… — Въпросът сам се пръкна на устните му, адски глупав, разбира се, но умората разхлабваше контрола му и той го зададе, отчасти като предизвикателство, отчасти за да отклони разговора от Джеф. — А вие откъде сте?