Борбата замря.

Ровайо обикаляше в кръг около тях с изваден пистолет, насочен към неподвижния човек на пода. Карл изпъшка от болката в тестисите, после стрелна с ироничен поглед пищова.

— Мерси. Малко е късно за това.

— Мъртъв ли е?

— Не още. — Карл бавно се изправи, изпъшка още веднъж и се огледа. Насъбралите се хора го зяпаха. — Изглежда е сам, а?

— Така изглежда. — Ровайо вдигна високо ръка, така че зяпачите да видят холограмата на дланта й.

— Служба за сигурност на Ръба — каза високо, даже малко предизвикателно. — Има ли някой от охраната?

Кратко колебание, после набит униформен мъж със самоански черти си проби път през тълпата.

— Аз съм от охраната.

— Добре, смятай се мобилизиран. — Ровайо прочете името на картичката върху гърдите му. — Суаниу. Докладвай и поискай подкрепление. Останалите да се отдръпнат, моля.

Мъжът, нападнал Карл, започна да кашля и да се гърчи. Карл изведнъж си даде сметка, че е съвсем млад, по-млад от Дудек дори. Може и да нямаше двайсет. Плъзна поглед наоколо и видя столове и маси от въглеродни фибри пред затворен павилион за суши. Вдигна момчето за реверите и го повлече към най-близкия стол. Тълпата се раздели да му отвори път. Клепачите на младежа потрепнаха. Карл го тръшна на стола и го шамароса силно.

— Име?

Момчето се задави и се опита да разтърка врата си отстрани, където Карл го беше фраснал преди малко с ръба на дланта си. Черният мъж го шамароса отново и повтори:

— Име.

— Не може да правите така — обади се някаква жена откъм тълпата. С австралийски акцент. Карл обърна глава с присвити очи и я погледна. Елегантна, смугла, болезнено слаба, към петдесетте. Очевидно тръгнала на пазар. Държеше две книжни торби в зелено и охра с черни дръжки и холореклама на някакъв бутик с черни йероглифи на фона на охрата.

— Що не си купите още едни обувки? — изръмжа Карл.

— Майната ти. — Дамата очевидно не смяташе да отстъпва. — Това не ти е Ръбът. Тук не може да мачкате така хората.

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Карл и се обърна към момчето на стола. Удари го с опакото на ръката си и му разкървави носа. — Име!

— Марсалис — каза Ровайо зад него. — Достатъчно.

— Така ли мислиш?

Гласът й се сниши до шепот.

— Жената е права, това не ти Ръбът. Честно казано, вече май прекрачихме границата.

Карл се огледа. Самоанският служител от охраната говореше по телефона, но не откъсваше поглед от момчето и надвисналия над него чернокож мъж. Колкото до зяпачите, те се бяха отдръпнали малко, както им бе наредила Ровайо, но изглежда, не бързаха да се разотиват. Сигурно само един на всеки десет беше видял борбата, прецени Карл, и още по-малко бяха видели предшестващата я атака с мачетето. С други думи, ситуацията търпеше широки интерпретации.

Той сви рамене.

— Ти си човекът с пищова.

— Да. И определено няма да стрелям с него по тези хора.

— Едва ли ще се стигне дотам.

— Марсалис, забрави тая работа. Нямам намерение да…

Влажна кашлица. Момчето се мъчеше да стане от стола, стиснало до болка страничните облегалки. Не откъсваше поглед от лицето на Карл.

— Черен човек — изломоти то.

Карл погледна косо към Ровайо.

— Наблюдателно дребно лайно, нали?

Ровайо направи гримаса и застана между Карл и стола. Показа холограмата си на момчето.

— Виждаш ли това? Знаеш ли какви неприятности те чакат, младежо?

Момчето я изгледа ококорено.

— Знам, че лъжеш, за да го прикриеш. Властта ти е вавилонска, думите ти са черни лъжи, зад които се крият слугите на Сатаната. Знам кой ти е господарят.

— Направо върхът.

— Марсалис, млъкни за малко, ако обичаш. — Ровайо прибра пистолета и изгледа момчето с ръце на кръста.

— Ти си от Джизъсленд, нали? Незаконен имигрант? Имаш ли си представа колко бързо мога да те пратя обратно в милата ти родина?

— Аз не отговарям пред вашите закони. Не скланям глава пред Мамон и Белиал. Аз съм избран. — В ярката светлина на мола бледото лице на младежа лъщеше от пот. — Аз минах от другата страна.

— Това никой не го оспорва — уморено подхвърли Карл.

— Марсалис!

— Хайде стига! Не теб нападна с шибаното мачете.

Момчето се опита да стане. Ровайо го блъсна нетърпеливо с ръка в гърдите — столът се плъзна половин метър назад под тежестта му — и го посъветва:

— Налягай си парцалите.

В очите му избухна ярост. Гласът му се извиси.

— Вие сте измамни съдии. Фалшиви правораздавници, сарафи, тънещи в смрадливите грехове на плътта и развалата. — Виковете излизаха от устата му на тласъци, сякаш от нея бълваше нещо дълго потискано. — Не ще ме отклоните от правия път, не ще ме над…

— Искаш ли да му затворя устата?

— … виете, аз съм отвъд вашите капани. Страшният съд…

— Не, майната му, не искам. Искам да…

— … идва. Той е тук! Той е жив, от плът и кръв, между нас! Познавате го под името Мерин, но всъщност не знаете нищо, той е…

Тирадата позагуби от силата си, когато Карл и Ровайо едновременно впиха с подновен интерес погледи в момчето.

— … пълководецът на небесните легиони — завърши младежът малко несигурно.

— Мерин е тук? — попита Карл. — На „Котката“? Сега? Момчето стисна устни. Карл рязко се обърна към Ровайо. Тя вече вадеше телефона си.

— Можеш ли да затвориш платформата?

— Това правя. — Вече набираше. Вдигна телефона до ухото си и погледна Карл. — Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…

Телефонът изпука, после се чу глас. Ровайо го прекъсна.

— Алисия Ровайо, отдел „Специални случаи“. По най-бързия начин ме свържете с дежурния офицер в Алкатрас.

Пауза. Съвсем съзнателно Карл обърна гръб на момчето и попита небрежно:

— Ще можем ли да ползваме сателит?

Ровайо кимна.

— Все трябва да има някой в района. Ако не е от нашите, ще наемем сателитно време. Малцина отказват на специалния отдел. Ало? Да, обажда се Ровайо, слушай…

— Хей! Не!

Карл нямаше нужда от анонимния вик. Таниндо, така както го преподаваше Съдърланд, развиваше силно чувство за чуждо присъствие, почти като допълнително сетиво, а мрежата имаше грижата за фината настройка. Усети момчето да става от стола, без да се обръща, за да го погледне. Въпреки това се обърна, почти лениво, и определи в движение най-добрия път за бягство. Момчето беше вече извън прекия му обсег и тичаше към един страничен коридор. Размахваше ритмично ръце, с отметната назад глава, набираше отчаяно скорост. Не беше зле предвид всичко останало.

Карл видя как Ровайо застива и млъква насред изречението. Посяга към прибраното си оръжие. Той вдигна ръка да я спре и поклати глава.

— Остави го. Аз имам грижата.

— Но ти…

— Спокойно. С това си изкарвам прехраната — да тичам след идиоти.

После се извърна. Добре би било пищовът да е у него, но нямаше време да я уговаря…

— Ще избяга — извика австралийката.

Карл я стрелна с убийствен поглед, след което се задвижи. Бавен бяг, преминаващ постепенно в спринт, набиращ скорост и целенасоченост, фината интензивна настройка на лова.

Време беше да намери Мерин и да приключва.

Болезнено будна и съсипана от часовата разлика до степен, която дори синаптикът не можеше да пребори, тя седеше до прозореца на хотелската стая и зяпаше залива. Колински привилегии — апартамент на последния етаж и великолепна гледка. Маршируващите светлинни по моста над залива водеха неизменно погледа й към Оукланд, който разстилаше собственото си нощно сияние от прибоя до хълмовете на хоризонта.

„Тъпа шибана простотия!“

Нортън искаше да обявят издирване в рамките на града със заповед за задържане, но нито тя, нито Койл проявяваха интерес. И двамата много добре знаеха къде е Марсалис и това, че е изчезнал без разрешение, беше най-малкият проблем. Ровайо не вдигаше телефона си и значението на този факт беше отпечатано върху лицето на другия инспектор от ССР като синина от улично сбиване. Севги не знаеше дали Койл и Ровайо са имали интимна връзка на един или друг етап от познанството си, но бяха партньори, а това често беше по-важно от другото. Предполагаше по-голямо доверие и лоялност — обикновено не очакваш от креватните си партньори да ти спасяват кожата с риск за собствения си живот. Докато работеше в нюйоркската полиция, Севги беше натрупала своя дял неблагоразумие с колеги от другия пол, но никога не беше минавала тази граница с партньорите си, не поради липса на изкушение, а защото би било адски глупаво. Все едно да отидеш с някой от мощните катери на крайбрежната охрана в плитките води край туристически плаж. Предварително си наясно, че ще заседнеш.