„Не като сега, така ли, Сев — подметна й подигравателно синаптикът. — Този път владееш положението сто процента, нали? Дълбоки води и попътен вятър.“

„О, я млъкни!“

Не беше сигурна от колко време стои тук и зяпа обсипаната със светлинки нощ. Някой затропа по вратата.

— Севги?

Тя примигна. Беше гласът на Нортън, приглушен от звукоизолираната врата и леко завален. Бяха поседели в хотелския бар, но почти не бяха докоснали питиетата си, нито бяха говорили много. Поне тя си беше мислила, че и Нортън не набляга на питието си като нея, докато той не каза тихо и изневиделица: „Точно като кокаин, нали? Приспива защитните ти сили и подлага сърцето ти на твърде голямо напрежение“. Тя го изгледа подозрително — знаеше, че е уцелил право в десетката, но конкретното значение на думите му й убягваше. „Не знам за какво си мислиш ти, Том — беше му отговорила студено. — Но лично аз си мисля за Хелена Ларсен и че още не сме хванали убиеца й“. Беше лъжа само наполовина. Обещанията, които беше дала още през юни на себе си и на осакатения труп, натежаваха като воденичен камък на шията й всеки път, когато ги допуснеше на преден план.

После беше дезертирала и бе оставила Нортън да кисне сам в бара. И той, изглежда, здравата се беше накиснал.

— Сев. Чуваш ли ме?

Тя въздъхна и тръгна към вратата. Нортън се беше опрял с една ръка на рамката, не чак толкова пиян, колкото й се беше сторило по заваления говор.

— Да, чух те — каза тя. — Какво става?

Той се ухили.

— Нещо, което адски ще ти хареса. Койл се обади току-що.

— И? — Обърна се. — Влизай. Какво е станало? Щурмувал е апартамента на Ровайо и е измъкнал Марсалис от леглото й?

— Не точно. — Нортън я последва и я изчака да се обърне към него. Продължаваше да се хили като идиот. Тя скръсти ръце.

— Е?

— Ровайо и Марсалис щурмували „Котката на Булгаков“, после се натресли в офиса на „Даскийн Азул“ и извили някоя и друга ръка. В резултат на което някакъв тип нападнал Марсалис с мачете.

— Какво?!

— Без майтап. Ровайо се обадила по спешност в службата и поискала блокада на цялата платформа, а Марсалис преследва онзи с мачетето из търбуха на „Котката“, защото смята, че всичко това е част от сложна конспирация, която ще го отведе до Мерин.

— Не може да бъде.

— Де да беше така.

— Добре де… а Койл къде е в момента?

— Пътува насам. Тръгнал беше да се присъедини към купона начело на банда мъжаги от службата за поддържане на обществения ред, но аз един вид настоях да мине и да ни вземе пътьом.

Севги грабна якето си от леглото.

— Не му е стигнало само да я изчука, по дяволите! — измърмори и изведнъж си спомни, че не е сама.

Нортън се престори, че не я е чул.

Във вътрешността на „Котката“ Карл откри неочаквано и любопитно облекчение. Тук поне нямаше магазини.

Краткосрочната му памет изплю забърсани в движение образи на безкрайни коридори и сменящи се витрини в такова несметно количество и разнообразие, че индивидуалните им послания се сливаха в неясен, но ясно доловим модел на изкушение. Дрехи зад стъкло, музейни сбирки — изящно ненатрапчиви или крещящо кичозни според дивеча, за който бяха предназначени. Разнообразна по размер и дизайн техника под меко рекламно осветление. Храна и напитки, изложени в холографско-реални рогове на изобилието, замислени да имитират някакъв призрачен спомен за улични пазарчета. Психовещества, раздути в холовитрините си до размери, в които хапчетата и съответните им молекули започваха да приличат на фетишизираните стоки в магазините за техника. Услуги и невеществени стоки, рекламирани чрез мащабни кинематографични образи, които на пръв поглед нямаха нищо общо с предлагания продукт. И всичко това ниво след ниво, алея след алея в лабиринт от коридори, асансьори и стълбища, ярко и безкрайно.

Той спря да им обръща внимание, съсредоточен върху момчето с мачетето, което преследваше на минималната дистанция, възможна сред рехавата нощна тълпа.

Отдавна беше установил, че когато ги преследват, непрофесионалистите често поглеждат назад в ранните етапи на гонката, но бързо набират самоувереност, ако преследвачът им не се вижда на хоризонта. Сигурно имаше нещо общо с еволюцията — щом големият хищник не те е пипнал през първите няколко секунди, значи най-вероятно се е отказал от лова. Във всеки случай номерът беше да се държиш на разстояние, докато плячката ти придобие въпросната самоувереност, след което да я последваш до леговището й. Тази тактика рядко се проваляше.

Не би се отказал от малко по-добро прикритие естествено. Но по това време на нощта в мола нямаше много хора, а и те бяха типична за Ръба смесица, което означаваше, че черните и белите лица се срещаха много по-рядко от азиатските и латиноамериканските. На всичкото отгоре момчето с мачетето, изглежда, изпитваше особено отношение към цвета на кожата му. Може би се дължеше на обичайната расова омраза — момчето все пак беше от Джизъсленд, а и кълнеше като побеснял проповедник, — но дори и без този утежняващ положението фактор пак щеше да се оглежда през рамо за черно лице, каквито нямаше много в тълпата. В идеалния случай щеше да зърва по няколко черни лица, да се спича от ужас и после да се отпуска, разбрал грешката си. Колкото по-често се случваше това, толкова повече щеше да отслабва адреналиновата му реакция при вида на черна физиономия и толкова повече щеше да се отпуска.

Карл поизостана, следеше момчето в огледалните повърхности и свързаните към камери монитори в мола. Постепенно трескавият бяг и постоянното обръщане назад намалиха интензитета си до по-бавно и целенасочено придвижване през тълпата. Вместо да се обръща с цяло тяло, момчето само се озърташе често през рамо, а скоро и не толкова често. Карл скъси леко дистанцията, като се възползваше от прикритието на по-гъстите групи купувачи и присвиваше колене да прикрие ръста си, когато в групата пред него нямаше високи мъже.

А после магазините започнаха да оредяват.

Бавно, но сигурно се бяха придвижвали към по-долните нива, ту по лъскави мраморни стълбища, ту с още по-лъскавите асансьори, все надолу и надолу. Отначало Карл си помисли, че момчето се е насочило към офиса на „Даскийн Азул“, но това ниво скоро го подминаха, а не смяташе, че момчето притежава уменията или присъствието на духа да го поведе в лъжлива посока и после да се върне по собствените си стъпки. Цените зад витрините ставаха по-ниски. Появиха се и празни търговски обекти с обяви, че се дават под наем. Качеството на холограмните реклами спадна рязко, стоките и начинът на предлагането им намирисваха на имитации, не особено добри копия на онова, което се предлагаше по горните етажи. Предлаганите услуги вече не изглеждаха толкова привлекателни, или поне не толкова добре рекламирани. „Скапи кучката: разпродажба“ гласеше евтин неонов надпис. Нямаше представа за какво става въпрос, а честно казано, не искаше и да знае. Другаде някой беше очертал със спрей огромен четириъгълник върху витрината на празно магазинче и го беше запълнил с думите: „КУПИ И УМРИ — СЛЕДВА ДЕКОРАЦИЯ“. Никой не си беше направил труда да го изчисти.

Момчето свърна вляво от потока купувачи и пое по поредното стълбище. Този път нямаше мрамор, само най-обикновен метал за служебни нужди, и никой друг не го използваше в момента. Когато стигна до стълбището, Карл чу стъпките на момчето да потракват надолу.

„Мамка му!“

Изчака металното дрънчене да престане, после заслиза на свой ред, като се стараеше да не вдига шум. В края на стълбите имаше жилищен сегмент с ниски наеми, обикновени зелени врати в пуст коридор със сивкави стени, нашарени с неумели графити, които единствени излъчваха някаква жизнерадост в тази мрачна среда. Усещаше се равномерно боботене, което говореше за тежки машини някъде наблизо. Подът беше мръсен, целият на петна и в прах, който хрущеше под краката, по-едрите боклуци бяха сметени до стените — от механични почистващи колички или от самите обитатели. Явно доказателство, че нанохигиенните системи не стигат до долните нива. Същото навярно важеше и за всичко останало, включително и за хората, освен за онези, които живееха тук или идваха при свои познати.