Което, разбира се, го правеше идеалното свърталище за Мерин.

Коридорът беше празен. Само редици затворени врати и нито помен от момчето с мачетето. Друг коридор пресичаше перпендикулярно този малко по-нататък, но и в двете разклонения картинката се оказа същата. Подсиленото от мрежата напрежение започна да намалява, когато стана ясно, че плячката му се е покрила. Карл се постара да прогони чувството за поражение и тръгна по левия коридор, наострил слух за гласове или стъпки на фона на шума от мощните двигатели. Ясно му беше — „Знам, по дяволите, много добре го знам“, — че вратите най-вероятно разполагат с охранителни камери и че ако плячката му се е свряла в някой от останалите зад гърба му апартаменти с впит в екранчето на охранителната система поглед, рискът да бъде забелязан се увеличава с всяка подмината врата.

Въпреки това продължи напред. Момчето с мачетето като нищо може да се беше добрало до друго оръжие и да замисляше ново нападение срещу „черния човек“.

На следващата пресечка видя закачено на стената табло с план-схема на жилищния отсек, разгледа го и бързо получи представа за общото разположение на коридорите и апартаментите. На стената до картата беше написано: „Уви, вече си тук — оправяй се както можеш“. Карл се ухили напук на всичко и се върна по стъпките си с намерението да претърси мястото както трябва. Поне щеше да си запълни времето, докато онези от ССР се стовареха върху платформата. Оставаше му само да се надява, че блокадата ще сработи.

Зад него се чу щракане на дезактивираща се ключалка. Той се завъртя и приклекна в движение, но видя само някаква жена, която излизаше заднишком през отворената врата. Облечена беше в работен комбинезон с лого, което не му беше познато; ситно къдравата й коса беше стегната на опашка. Смугла кожа на човек с европейско-индиански произход и незапалена цигара в ъгълчето на устата. Докато се обърне към него, вече бе лепнал на лицето си приветлива усмивка.

— Здравейте.

Тя го изгледа преценяващо от главата до петите.

— Какво, да не се изгубихте?

— Май да. — Усмихна се още по-широко. — Трябваше да се срещна с един приятел, работи за „Даскийн Азул“, но или аз съм сбъркал на някой завой, или той.

— Верно?

Гледаше якето му и надписа „С(т)игма“, осъзна Карл. Съмнителната слава на корпорацията може и да не беше стигнала толкова далеч на запад, но трябваше да си напълно имунизиран срещу новинарските емисии на континентална Америка, за да сбъркаш кройката на якето и ярките кантове по дължина на ръкавите. Той въздъхна.

— Опитвам се да си намеря някаква работа, сещате се — каза унило. — Онзи тип каза, че може да ми уреди нещо, почасово.

Още един преценяващ поглед. Жената кимна, извади цигарата от устата си, обърна се и махна с нея назад към ъгъла с таблото.

— Виждате ли онзи завой надясно? Завивате по коридора, вървите направо две пресечки, после наляво. Там е херметическата преграда и товарното на десния борд. Мисля, че „Даскийн Азул“ имат там два сухи дока. Не сте много далеч, сигурно сте сбъркали стълбището от горното ниво.

— Така трябва да е станало. — Позволи на събудилата се мрежа да изплува като нотка на нетърпение в гласа му. — Много ви благодаря.

— Няма проблем. Вземете — каза тя и му подаде цигарата с лек наркотик. — Ако получите работата, изпушете я за мое здраве.

— О, не, не е нужно да…

— Вземи я, човече. — Държа я пред него, докато той не я взе. — Да не мислиш, че не съм била в твоето положение?

— Благодаря. Наистина ви благодаря. Обаче по-добре да…

— Да. Не е хубаво да се закъснява за събеседване.

Той се ухили и кимна, обърна се и бързо закрачи към ъгъла. Веднага щом сви зад завоя, ускори крачка до равномерен бяг.

„Представете се.“

„Тук Диамант Гуава. Разкрити сме, Контрол Жило. Повтарям, разкрити сме. Небесният е изложен на риск в най-добрия случай и напълно уязвим в най-лошия. Не знам какви ги мислите там, по дяволите, но тук сме в задънена улица. Нямаме прикритие, нито стратегия за изтегляне с реални шансове за успех. Моля за незабавно извеждане от района.“

Херметическата преграда беше от, черна нановлакнеста материя, гладка, лъскава и толкова различна от сивкавите стени на жилищния отсек, колкото купената му от „Хилтън“ риза се различаваше от затворническото яке, което носеше отгоре й. Означения в яркожълто бележеха изходните люкове. Ако се съдеше по вида им, можеше да са кодирани на молекулярно ниво — заключване, при което ключалките и пантите се сливаха в едно с гладката повърхност на люковете. Карл мина през един от тях, внезапно пронизан от спомени за Марс. Чак сега си даде сметка, че обстановката под търговските нива на платформата го е тикала все в тази посока. Към живота на Марс. От мизансцена, та до дружеското отношение на услужливата метиска и подарената цигара.

„Мислиш си, че всичко това няма да ти липсва — беше му казал с усмивка Съдърланд. — Точно обратното, приятел. Почакай и ще видиш.“

От другата страна на преградата се намираше товарният отсек дясно на борд.

Не стъпваше за пръв път на производствена платформа, но явно беше забравил мащабите. Стоеше до парапета на мостика с чувството, че гледа към огромен завод за тестване на кабелно задвижвани механизми. Товарното пространство представляваше петдесетметров наклон над нивото на океана, плюс огромен покрив от същия нановлакнест материал като херметическата преграда, чийто купол се издигаше толкова високо над главата му, че можеше да мине за купола на нощно небе. Врязаните в основата на всичко това над десет кабелни писти водеха от океана към дъната на щръкналите сухи докове, които обслужваха. Кабелите от нановлакно лъщяха в каналите си като източени захарни пръчки, изглеждаха нови и мокри под силната светлина на лазерните арки отгоре. Застопорените на различна височина между морето и входните отвори на доковете пускови шейни поддържаха разнообразни по тонаж и форма плавателни съдове. Стоманени мостици и стълби със солидни парапети се спускаха покрай кабелните писти за по-лесна поддръжка и свършваха при външните ръбове на доковите съоръжения горе. Кранове и пилони стърчаха от наклонените повърхности като от вдлъбнат игленик. Миниатюрни човешки фигурки пълзяха нагоре и надолу и приглушените им подвиквания отекваха в пещерно студения въздух. Карл огледа доковете за логото на „Даскийн Азул“, откри го върху шестия и хукна натам.

„Диамант Гуава?“

„Още се държим.“

„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“

„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“

„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“

„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем оттук цели, обещавам ти.“

„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“

Пауза.

„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“

Статичен шум.

Почти беше стигнал до сухия док на „Даскийн Азул“, когато кабелите внезапно оживяха — с пронизителен вой. Менящото се осветление върху черната нановлакнеста материя в дълбоките канали създаваше впечатлението за нещо, което се топи и тече. Карл долови промяната в рева на двигателите — преминаваха на по-мощна тяга. Някъде в ниското една прикрепена към спускателна шейна миниподводница се разтресе и пое нагоре.

„Започва се.“

Все още се намираше на първото ниво за достъп, зад и три метра над редицата покрити докове. Ниски стъпала тръгваха от мостика, на който стоеше, спускаха се и стигаха до друг мостик, на по-ниско ниво, който свързваше отделните докове. Карл затича. Под стъпалата имаше вертикална стълба към наклонената повърхност, в която бяха вградени кабелните писти.