По покрива на „Даскийн Азул“ имаше люкове, но те най-вероятно бяха запечатани отвътре, а дори да не бяха, този път за достъп беше най-сигурният начин да го надупчат с куршуми. Карл намали до лек спринт, приведен ниско, свърна зад ъгъла на дока и заслиза по стълбата отстрани. Острото жужене на навиващия кабелите двигател се чуваше през стената досами ухото му. В гофрираната сплавна повърхност имаше две малки прозорчета и затворена врата в края на стълбата. И оттук достъпът нямаше да е лесен. Той спря и прецени възможностите си. Нямаше оръжие, нямаше представа за вътрешното разположение на покрития док. Нито срещу колко служители на „Даскийн Азул“ може да се изправи и с какво може да са въоръжени те.

„Да, сега е моментът да спреш и да изчакаш хората на Ровайо.“

Но вече знаеше, че няма да го направи.

Изпълзя под един от прозорците, надигна предпазливо глава встрани от рамката, колкото да си осигури тесен кос поглед към вътрешността на помещението. Чист, добре поддържан под, подпрени на стената гумени лодки и друга екипировка с не толкова очевидно предназначение, лазерни осветителни панели по тавана и стените. Тромавата снага на лебедковия механизъм при отвора към пистата и четирима души, скупчени около него. Присви очи — стъклото на прозореца беше мръсно, а лебедковият механизъм блокираше част от осветлението. И четиримата бяха с якета на „Даскийн Азул“; виждаше ясно лицето само на един от тях — непознат. Ала профилът на този до него бе на момчето с мачетето, то жестикулираше трескаво и говореше на някаква жена, в която Карл веднага позна Кармен Рен — по стойката и фигурата, още преди да е видял лицето й. Държеше телефон, но явно не го използваше, защото ръката й висеше до тялото.

Четвъртият беше с гръб към прозореца. Имаше дълга, прибрана на хлабава опашка коса, почти до раменете. Карл съсредоточи погледа си върху него и внезапно нещо натежа в гърдите му. Не беше нужно да вижда лицето. Същия човек беше видял да се отдалечава, съзрял го беше през мисления поглед на н-джина в мъртвешки тихите коридори на космическия кораб. Беше го видял да спира, да се обръща и да вдига поглед към камерата, сякаш е знаел, че Карл непременно ще види записа.

Огледа се и сега, сякаш някой го беше извикал по име.

Карл дръпна светкавично главата си, но не и преди да е зърнал за част от секундата изпитите черти, сега сякаш с малко повече плът по костите, но все така с хлътнали бузи и кух поглед. Мъжът гледаше към вратата, воден навярно от неясна интуиция, събудена от погледа на Карл.

Алън Мерин. Върнал се от Марс.

Карл седна на стъпенката, бесен. Ако хаагът беше у него, ако пистолетът на Ровайо беше у него, ако изобщо имаше някакъв пищов, щеше да нахлуе през вратата и за нула време да сложи край на всичко. Мрежата на Мерин и инстинктите му на тринайска, бойните умения на Кармен Рен, неизвестната величина, която представляваха останалите служители на „Даскийн Азул“, и всичките оръжия, с които може би разполагаха четиримата — всичко това нямаше да има никакво значение. Щеше да нахлуе с автоматична стрелба с цел максимално поражение, а труповете щеше да брои после.

Невъоръжен обаче си беше чиста проба труп.

„Къде сте бе, шибани служби за сигурност?!“

Спомни се казаното от Ровайо. „Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…“

„Но без полза. Мерин и другарчетата му ще се измъкнат още преди въпросните шефове да са си отворили гуреливите очи…“

Миниподводницата се издигаше с шейната си по кабелната писта.

После спря.

Карл надникна през стоманения парапет на мостика. Спускателната шейна беше на цели двайсетина метра под дока, стоеше си там и не помръдваше. Двигателят на лебедковия механизъм все така работеше, но звукът му се беше променил. Лъскавият черен кабел не помръдваше в канала си. Механизмът беше заял.

Карл плъзна поглед наляво и надясно по товарния наклон и видя, че навсякъде е същото. Нито един от кабелите не се движеше.

„Блокадата“. Явно беше подценил службата за сигурност на Ръба.

Усети какво предстои — с малка, но достатъчна преднина. Отдели се от стената и присви колене в бойна стойка, а после вратата, на три стъпенки под него, се открехна. Мрежата пулсираше бясно в тялото му. Първа излезе Рен, другите вървяха плътно зад нея.

— … ще освободим ръчните спирачки на шейната и ще се спуснем с нея надолу. Няма друг на…

Видя го и млъкна. Той скочи.

Броят им работеше в негова полза. Връхлетя върху Рен и я събори назад. Момчето с мачетето изрева и посегна, да го удари, но замахът му беше безнадеждно широк. Карл блокира, удари високо с лакът и блъсна момчето към двамата мъже зад него. Тримата политнаха назад през тясното пространство на вратата. Непознатият служител на „Даскийн Азул“ извика и заразмахва тромаво някакво оръжие. „Махнете се от пътя ми, дръпнете се, мамка му“, това викаше. Оръжието беше харпун за акули, видя Марсалис, и стомахът му се сви. Използва докрай инерцията от атаката си, така че и тримата загубиха равновесие. Стисна ръката на онзи с харпуна, изви я рязко, докато мъжът не се свлече на пода от болка, последва го и заби коляно в корема му. Напипа точката за натиск на китката му и дръпна отново. Харпунът стреля и убийственият му заряд отвори назъбени дупки в тавана под съпровода на кухо метално дрънчене. Карл издърпа харпуна, насочи го от упор и натисна спусъка. От кръста нагоре мъжът изведнъж се превърна в каша от разкъсана плът и натрошени кости. Плисналата кръв окъпа Карл от главата до петите.

Усещането за близост го предупреди за присъствие вляво. Карл скочи и се извъртя с утроена от мрежата скорост, докато още мигаше, за да махне кръвта от очите си. Момчето с мачетето налетя на харпуна с крясъци за богохулство й адски огньове. Този път Карл натисна спусъка чисто рефлексивно. Ударът запрати момчето назад към отворената врата и го разкъса още във въздуха. Крясъците замлъкнаха рязко, а стената край входа се обля в кръв. Карл зяпна при вида на пораженията, които беше нанесло оръжието…

… и Мерин го нападна във фланг. Блокира оръжието му по същия начин, по който Карл го беше отнел от първоначалния му собственик. Карл изръмжа и остави атаката на другата тринайска да понесе и двамата в тромав пирует. Напрегна мишци да задържи зейналото дуло на харпуна далеч от себе си. Заходи за хвърляне от таниндо, но Мерин явно познаваше хватката. Политнаха отново, краката им — близо до ръба на отвора към пистата долу.

— От доста време те търся — процеди Карл през зъби.

Мерин заби пръсти в китката му. Карл вдигна с последни сили ръце и пусна харпуна през дупката в пода. Оръжието се удари в наклона отдолу и се затъркаля с дрънчене. По-добре така, отколкото да се търкаля някъде близо до Рен. Карл пробва друга техника, с която да пробие захвата на Мерин, успя да отстъпи назад от отвора и замахна с лакът към корема на другия мъж. Тринайската отби с лекота удара, подкоси Карл, като изрита глезена му с пета, и двамата се строполиха на пода. После замахна на свой ред с лакът и удари силно Карл в скулата, натисна го по гръб и го погледна в очите с озъбена вълча усмивка.

— Не прекосих бездната, за да ме убият като някое преживно — изсъска. — Като теле в кланица. Ти просто не разбираш кой съм аз.

Опря подлакътницата си в гърлото на Карл и натисна, за да смаже ларинкса. Карл, който още виждаше звезди посред бял ден, прибягна до единствената останала му опция — запъна единия си крак в пода, завъртя се и прекатури и двамата през ръба.

Не паднаха от много високо, най-много три метра, колкото беше височината на спускателната шейна. Но ударът при падането ги раздели и те се затъркаляха поотделно. Двайсетина метра по-надолу ги чакаше солидният стоманен корпус на блокираната шейна. Сблъсъкът щеше да е болезнен.

Карл успя да овладее донякъде търкалянето си, така че да се свлича с краката напред, и се опита да запъне стъпало в канала с кабела. Подметката му засвири по нановлакнестата материя, забави го, но не много. Мерин се хлъзгаше недалеч от него, застигна го, стисна в движение дрехата му, изпревари го и го повлече надолу. Карл ритна, не уцели и продължи да се пързаля след другата тринайска. Шейната растеше заплашително насреща му, гушнала в масивните си стоманени щипки елегантния корпус на подводницата. Мерин се удари пръв, преодоля шока с бързина, която можеше да осигури само мрежата, и се задържа прав за един от зъбците на щипката. Обърна се да посрещне Карл с ужасната си усмивка. Карл изпадна в паника, заби силно пета в кабелния канал и се опита да седне, докато коляното му се свиваше, поемайки натиска. Явно беше нацелил скоба или някаква подпора. Така или иначе, хлъзгането му спря рязко на два метра от шейната. Инерцията повлече горната част на тялото му почти до изправено положение и го засили към Мерин като неопитен кънкьор, който се мъчи да запази равновесие. Другата тринайска зяпна объркано, защото му влизаха от невъзможна височина. Карл замахна с юмрук, воден от рефлекс, за чието съществуване не беше подозирал, и го заби странично във врата на Мерин с цялата сила, на полета си.