— Но?

— Но. Преди три години налетях на една тринайска — Неван, французин, бивш агент от специалните части за внедряване към Осми отдел. Опитваше се да сключи сделка с андийските камори или по-точно с онова, което беше останало от тях. Адски умен тип, бил е експерт по подривна дейност в Централна Азия. Връзки с военноплеменните вождове, контраразузнаване и така нататък. При достатъчно време сигурно и в Андите можеше да спретне нещо.

— Можеше — проточи Нортън. — Значи няма да сбъркам, ако предположа, че не е имал достатъчно време.

— Така е, нямаше.

— И какво му се случи?

Карл се усмихна мило.

— Аз му се случих.

— Уби ли го? — остро попита Ертекин.

— Не. Проследих го до негови приятели в Арекипа, опрях му дулото на хаага в челото и той предпочете да вдигне ръце, вместо да умре.

— Малко необичайно за една тринайска, нали? — Нортън вдигна вежда. — Да се предаде така?

Карл също вдигна вежда.

— Както казах, умен тип.

— Добре, значи арестувал си онзи Неван, умния тип, и си го върнал. — Ертекин стана, отиде при прозореца и се загледа навън. Карл си помисли, че мацката вижда накъде отиват нещата. — И къде е той сега?

— Обратно в системата. Въдворителен лагер към Еврозоната, Източен Анадол.

— И искаш да идеш там и да говориш с него. — Не беше въпрос.

— Мисля, че така ще е по-добре, отколкото с виртуална връзка или по телефона, да.

— А той ще иска ли да говори с теб? — попита тя, все така загледана през прозореца.

— Е, не е длъжен да говори с мен — призна Карл. — Хартата за правата на затворниците в Еврозоната гарантира правото му да откаже разпит от външен човек. Ако това беше официално разследване на АГЛОН, бихме могли да окажем известен натиск, но сам по себе си аз нямам необходимата тежест. Но все пак ми се струва, че ще се съгласи на разговор с мен.

— И основава ли се на нещо тази твоя догадка? — попита Нортън.

— Да, на предишен опит. — Карл се поколеба. — Ние, хм, погаждаме се.

— Ясно. Преди три години ти го арестуваш, обричаш го на доживотна присъда в турската пустиня и в резултат на това сте първи приятели?

— Анадолът не е пустиня — разсеяно каза Ертекин, все така загледана през прозореца.

— Не съм казал, че сме първи приятели, казах, че се погаждаме. След като го открих, се наложи да останем няколко дни в Лима, докато се уредят подробностите по трансфера. Неван обича да говори, а аз умея да слушам. И двамата…

От бюрото на Нортън в другия край на кабинета се чу телефонен звън. Том стрелна Карл с поглед, после тръгна към телефона. Ертекин най-после обърна гръб на прозореца и на свой ред прикова Карл с натежал от недоверие поглед.

— Смяташ, че ще те пусна да прекосиш Атлантика, точно сега?

Карл сви рамене.

— Прави каквото искаш. Щом предпочиташ да тръгнеш по друга нишка, моля, намери си някоя. Но Неван е очевидният избор. Едва ли ще се съгласи да говори с мен виртуално, защото виртуалната самоличност може да се фалшифицира. Честно казано, на негово място и аз не бих се съгласил. Нали знаеш, ние, генетичните динозаври, не си падаме по новите технологии.

Не му убягна лекият трепет на устните й, преди тя да потисне неканената усмивка. Нортън се върна, приключил разговора, и мигът отлетя.

— Познайте от три пъти — сърдито каза Нортън.

— Мерин се е окопал в сграда на ООН с ядрена бомба — жизнерадостно се отзова Карл. — И държи като заложници достатъчно делегати, за да не остане гладен чак до Коледа.

— Радвам се, че ти е забавно. Не позна обаче. Не Мерин е новината, а ти. Всички канали гърмят. Тринайска спасява висш служител на КОЛИН, убива двама.

— О, мамка му! — Раменете на Ертекин увиснаха. — Само това ни липсваше. Как са разбрали?

— Явно някакво дребно лайно от градските новини е получило вдъхновение. Видял нашия приятел на репортажа от местопрестъплението, лицето му му се сторило познато, пуснал го за разпознаване и изскочила препратка към неприятностите ни във Флорида. — Нортън посочи. — Или пък е било заради това яке. Бие на очи, а и не е точно по последната мода. Както и да е, онзи тип се обажда в двадесет и осми участък и задава няколко подвеждащи въпроса. И му излязъл късметът. Или е попаднал на някой удивително услужлив полицай, или на някой удивително тъп.

— Шибаният Уилямсън.

Нортън сви рамене.

— Сигурно. Той или някой друг. Бас държа, че половин час след като Уилямсън се е върнал в двадесет и осми, и последното ченге в сградата на участъка е знаело, че по улиците броди тринайска. И защо да го пазят в тайна? От тяхна гледна точка това е въпрос на обществена сигурност. Наясно са, че сме им стъпили на вратовете, така че защо да не съдействат на медиите, които ще те очернят по-добре и от тях.

— Да ме очернят? — ухили се Карл. — Нали уж бях героят, спасил Ортис?

— И убил двама — уморено каза Ертекин. — Не забравяй тази част.

— Настояват за изявление, Сев. Никълсън каза, че според него трябва да го направиш ти. Бивш офицер от нюйоркската полиция и така нататък. За теб ще е по-лесно да тушираш евентуалните анти-КОЛИН настроения, които се опитват да внушат онези от двадесет и осми.

— О, много ти благодаря, Том. — Ертекин се тръшна на стола и впи ядосан поглед в Нортън. — Шибана пресконференция? Мислиш ли, че си нямам друга работа, освен да говоря с шибаните медии?

Нортън разпери ръце.

— Не съм аз, Сев. Никълсън настоява. И ако питаш него, в момента нямаш друга по-важна работа. Какво искаш да му кажа — че ти се налага да напуснеш града може би?

Карл улови погледа й от другия край на стаята. И се ухили.

Истанбулските офиси на КОЛИН бяха в европейската част на града, близо до площад „Таксим“, сред гора от еднотипни стъклени небостъргачи, обитавани предимно от банки. Минимална охрана и автоматизирана оръжейна система се грижеха нощем за сигурността на приземните етажи, където работата не спираше и след края на работния ден. Колониалната инициатива, както гласеше рекламното й мото, беше предприятие, над което слънцето никога не залязва. Никога не се знаеше къде и кога ще възникне проблем, изискващ будното й внимание и раздвижването на някой геополитически мускул. Така че постоянната готовност беше съществена част от фирмената култура. Севги, която свързваше площад „Таксим“ най-вече със смъртта на дядо си и на неговия брат, убити от свръхусърдни агенти на турските спецслужби, се отби в централата само колкото да вземе ключ-карти за един от служебните апартаменти в Кадъкьой от другата страна на Босфора. Достъп до всичко останало можеше при нужда да получи от инфоплочата си. Пък й разговорът със Стефан Неван не беше планиран като операция на КОЛИН.

„Колкото по-малко служебен авторитет надуши в теб, толкова по-добре — беше й казал Марсалис. — Неван е специален, той е един от малцината познати ми тринайски, които са в състояние да се сработят с външен авторитет. Успял е да пребори гнева си. Но това още не значи, че му е приятно да го притискат. Добре ще е да не ръчкаме с пръст този точно цирей.“

Същата лимузина, която ги беше чакала на летището, ги закара до каракьойския терминал, където през цялата нощ имаше фериботи до азиатската част на града. Севги само сви уморено рамене, когато шофьорът възрази, че това противоречало на протоколите за безопасност. Пътят с кола по моста нямаше да е по-кратък, отколкото ако останеха да изчакат ферибота, а и Севги имаше нужда да си прочисти малко главата. Не се беше натискала да идва тук, още по-малко в компанията на Марсалис. Започваше да се чуди дали все пак не бе трябвало да отстъпи и да се примири с пресконференцията.