В другия край на крило Е вратата се отвори и взводът за бърза намеса се изсипа през прага. Телесна броня, зашеметители и крясъци. Карл въздъхна, вдигна ръце зад главата си й тръгна към тях през оглушителния вой на сирените.

— Защо трябваше да го пребиваш, по дяволите?

Той сви рамене. Вече беше захвърлил затворническата куртка, събул си беше обувките и чорапите и пясъкът на плажа топлеше приятно стъпалата му. Нощният въздух галеше врата и голите му ръце като коприна.

— Нямаше основателна причина да не го правя.

— Сериозно? — Ертекин не си беше събули обувките, затова пък явно беше решила да зареже учтивата форма. — Ако не друго, поне щяхме да сме си у дома тази нощ, вместо на това бунище. За това не се ли сети?

Жестът й обхвана ниското възвишение отзад, комуникационната кула, а зад нея, като чудовищен пастир, безкрайната висина на нанокулата Перес. Конструкцията й беше в голямата си част неосветена, но червените навигационни светлинки примигваха в зашеметителен синхрон и привличаха неустоимо погледа нагоре чак до облачната покривка, в която се губеха.

— Бунището си е ваше — каза той.

— На лизинг е.

— И това сигурно ви къса сърцата. Представете си само — КОЛИН да зависи от местно захранване. Направо не знам как още не сте свалили правителството. Като в Боливия през деветдесетте, сещаш се.

Тя го стрелна с поглед, който вече му беше познат. Преполовил пътя към гнева, но сдържан от нещо друго. У друга тринайска би го разчел като резултат от обучение в социална пригодност. Тук обаче не беше сигурен какво означава. Само едно беше ясно. Нещо опъваше нервите на Севги Ертекин още откакто го беше видяла за пръв път.

— Марсалис, късно е — каза тя. — Нямам намерение да се карам с тебе за нещо, което КОЛИН били направили десет години преди да започна работа при тях. Причината да сме тук, в това бунище, е, че си допуснал прехвалените ти способности на тринайска да излязат от контрол, и това ни коства още шест шибани часа преговори и разговори по телефона. Така че не си насилвай късмета. Малко ми трябва да те пратя обратно в затвора и без да ме дразниш допълнително.

Той се ухили.

— Лъжеш.

— Така ли мислиш? Директорът искаше да отнесе въпроса до Талахаси и да чака решение от комисията по тежките престъпления. С най-голямо удоволствие би те затворил, докато бюрократичната машина на тукашното правораздаване предъвче случая.

— Аз пък си мислех, че с радост се е отървал от мен.

— Грешил си. Директор Парис е бивш морски пехотинец. — Севги пак го стрелна с поглед. — Точно като Уилбринк.

— Уил кой?

— Да бе. Забрави.

Не знаеше каква част от истината му казва. Вярно, нещата се позатегнаха, след като видяха какво е направил с Дудек. Взводът за бърза намеса за една бройка да го зашемети на място. Остана три часа в сумрака и амонячната миризма на аварийните килии, предвидени за употреба при бунт на затворниците, после го изведоха, ескортираха го набързо до административната сграда, а после пак толкова набързо го отведоха обратно, навярно като резултат на противоречащи си заповеди от по-висока инстанция. Минаха още два часа, докато го измъкнат окончателно от килията, но тогава вече беше тъмно и в административния блок бяха останали само чистачките и нощната охрана.

Нортън и Ертекин сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от офиси, които той така и не видя отвътре. Почти не поглеждаха към него. Охраната се смени. По едно време някакъв служител дойде да го снима, след което си тръгна със снимката, без да каже и дума.

Карл имаше усещането, че е попаднал в средата на бавна река. Когато най-сетне приключиха, подписа документите, които му връчиха, облече собствените си дрехи и с мисълта, че в Ню Йорк ще е студено, си изпроси затворническо яке от един сънен чиновник. Якето беше в избеляло от носене черно, сам по себе си нелош цвят, но на единия ръкав имаше оранжев кант, а на гърба — логото и името на „Сигма“ в същия крещящ оттенък. Като при повечето носени дрехи тук, някой самозван шегаджия беше вмъкнал с блажна боя буквата „т“ след „С“-то. Карл попогледна творението, сви рамене и взе якето. От полицията в Маями бяха конфискували личните му вещи от хотела, след като го арестуваха, и едва ли щеше ги види някога пак. От АГЛОН, изглежда, още преговаряха за връщането на „Хааг“-а и мунициите към него. Въпрос на принцип и на гордост. Никой не мислеше сериозно, че могат да победят. Напъха ръце в якето, нави на руло късата лента с лични вещи, която вървеше с дрехите му от арестуването, и си тръгна.

„Майната им на аксесоарите, Карл. Важното е, че си на път към дома.“

Нортън, намусен, не се отдели от него по целия път до сълзата под наем на паркинга, отвори задната врата и я затвори веднага щом Карл се намести на седалката. Ертекин излезе от административния блок няколко минути по-късно, каза тихо нещо на партньора си и седна зад волана. Щом Нортън се настани до нея, тя запали двигателя и изведе на ръчно управление колата през портите на затвора. Нито един от двамата не му продума.

Колкото до директор Парис, той изобщо не се появи.

Едва бяха излезли на магистралата, а Нортън вече говореше по телефона със суборбиталния терминал на Маями. Както можеше да се очаква, толкова късно нямаше нито един полет в северна посока.

— Хотел? — попита той Ертекин.

Тя поклати глава.

— Парис е побеснял. Не искам утре да ни събудят със заповед за обиск само защото се е обадил на някое приятелче в Талахаси. Трябва да се доберем до своя територия.

Нортън пак захапа телефона. След два часа минаха през строго охраняваната порта на обслужващия нанокулата комплекс. Високи огради пресичаха равнинния терен, бдителни мъже и жени в униформи патрулираха в сумрака. Заради шлемовете със система за нощно виждане приличаха на инсектоидни извънземни от нискобюджетно театрално представление. Логото на КОЛИН се виждаше тук-там — по ръкавите, значките, баретите. Наистина се бяха озовали на своя територия. Напрежението се отцеждаше почти видимо от двамата му спасители.

Сега, застанал на плажа с пясък между пръстите и със собствените си дрехи на гърба за пръв път от четири месеца, Карл на свой ред изпитваше облекчение, не много по-различно от тяхното. Застигна го внезапно откровение за собствения му хал, за вдървените от непосилно напрежение мускули на душата му и за смътната уплаха от отпускането, бавно и предпазливо, на малки крачки. Случвало се беше и преди — мостикът на „Фелипе Суза“, който оживя изведнъж, приел позивните на приближаващия се спасителен кораб; онази едничка стъпка от елеваторната платформа на нанокулата Хокинг на твърда земя и нормалната земна гравитация, която едва не го събори; таксито, което го свали в Хампстед, и новата табелка на Зули, към която вдигна поглед, а после погледна табелата на улицата, защото не можеше да повярва, че наистина е пристигнал, току-виж не е разбрал правилно указанията й… а после я видя да застава до огромния панорамен прозорец, с широка усмивка само за него, едва видима през клоните на дървото. Онова приплъзване в корема, което ти казва, че всичко е наред, че вече можеш да се отпуснеш.

— Кажи ми нещо, Ертекин. — Думите излязоха от устата му като издишан дим, начало на разговор без задръжки. Не го интересуваше особено какво мисли тя или какво ще му отговори, стигаше му, че може да говори с някого, без думите му да предизвикат сбиване. — Работиш за КОЛИН от две години, нали?