— Точно ти никому нищо няма да покажеш — отбеляза Карл.
Кривнати устни, кървави зъби.
— Да, но ти можеш.
— Аз съм ранен, Онбекенд. А навън има дванайсет мъже с пушки.
— Стига бе, ти си печелившият от лотарията. — Онбекенд се задъхваше. — Не ми казвай, че и този път няма да извадиш късмет.
— Онова с лотарията беше измама. Аз нагласих нещата.
Смях, като мънички ръце, които потропват в бавен ритъм по варел от тънка тенекия някъде много, много далеч.
— Ето, виждаш ли? Ти си истинска тринайска, братле, чиста проба. Недей да им играеш по шибаната свирка, а намери начин да ги изпързаляш всичките. Марсалис, ти си човекът. Само ти можеш да се справиш.
Отпусна се по гръб. Впери поглед в тавана. Пълзящият ръб на светлината стигна до него и близна ръката му.
— Ти ще им дадеш да разберат — успя да изхърка.
Слънцето пълзеше ли, пълзеше. Покриваше тялото му с прашното си сияние. Онбекенд не каза повече нищо.
Карл чуваше как хората на Бамбарен си подвикват отвън. Даваха си кураж един-другиму.
„Ще се видим пак някой ден в градината.“
Беше все едно е до него, все едно говори в ухото му. Или пък беше Елена Агиере, пак. Спомни си как стискаше ръката й в болницата, суха и толкова лека, почти безтегловна. Как й говореше за светлината през клоните.
Извади магазина от карабината и плъзна поглед по мекия блясък на най-горния патрон. Щракна го пак.
„Ще дойда, Севги. Ще те настигна.“
„Всички ще дойдем.“
Онбекенд беше спрял да диша. Слънчевата светлина го беше покрила докрай. Карл потръпна в сянката от своята страна на прозореца. Стори му се, че чува шум от тихи стъпки някъде навън.
Въздъхна и стана. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Докрета до оръжията, които беше съборил от барплота, взе един глок и го пъхна под колана си за по-късно. Взе и една нова карабина, провери заряда, после я преметна през врата си, нагласи ремъка внимателно. Трябваше да му е подръка, след като изпразнеше другата и я захвърлеше. Е, тежка беше, но не чак колкото харпуна за акули, който се беше наложило да мъкне дотук.
„Дванайсет надрискани от страх преживни“. Нищо работа за печелившия от лотарията.
„Ти ще им дадеш да разберат.“
— Да бе, — измърмори той.
Избута фотьойла настрани, открехна вратата и погледна навън. Не видя никого, не беше и очаквал да види. Но щяха да дойдат рано или късно, за да видят какво става с човека, който им даваше заповеди, казваше им какво да правят, грижеше се за прехраната им.
„Ще се видим в градината.“
Шепотът погали призрачно ухото му откъм сумрака отзад. Този път го чу със сигурност. Настръхна. Кимна, вдигна лявата си ръка и посегна назад, към тила си, където го беше погалил гласът. Погледна за последно към обжарения от слънцето труп на Онбекенд, провери за последно оръжията си и кимна сам на себе си още веднъж.
Пое си дълбоко дъх.
После излезе в светлината на слънцето.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7121
Издание:
Ричард Морган. Вариант 13
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2007
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Мария Михайлова
ISBN: 978-954-585-837-6
Richard Morgan
Black Man
Copyright © Richard Morgan 2006
© Милена Илиева, превод, 2007
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2007
Формат 84/108/32
Печатни коли 45
