Карл го изгледа уморено.

— И на десет крачки не си бил.

— Сериозно? О, майната ти! — Онбекенд се надигна на лакът. — Манко?

Никакъв отговор.

— Манко?!

Карл наблюдаваше с любопитство другата тринайска. Онбекенд се мръщеше от болка, мъчеше се да седне. Гърдите му бяха целите в кръв. Онбекенд изръмжа през зъби, надигна се, но силите не му стигнаха и той пак се свлече на пода.

— Аз ще го видя — каза Карл.

Манко Бамбарен лежеше по гръб в локва от собствената си кръв и се взираше с празен поглед в тавана. Изглежда, беше издъхнал веднага — изстрелите на Онбекенд го бяха пронизали в гърдите, докато се бе опитвал да стане.

— Мъртъв е — каза Онбекенд. От кръвта в гърлото гласът му звучеше гъгниво. — Нали?

— Да, мъртъв е. Добре стреляш.

Бълбукащ смях.

— Целех се в теб.

— Сериозно? Следващия път внимавай повече. — Усещане за разширяваща се мокра топлина. Погледна крака си и видя, че панталонът му се е напоил с кръв от колана до бедрото. Въпреки кодеина гърдите го боляха, сякаш са ги стегнали с менгеме. Зачуди се дали уебларът не е пропуснал и друг куршум — случваше се, когато няколко попаднат един до друг. Или пък сред мутрите на Манко вън е имало някой маниак на тема оръжия, който умира да се фука с бронебойните си патрони. Достатъчно яки да свалят надрусан чернокож, точно като в историческите книжлета на Ровайо; достатъчно яки да свалят тринайска. Достатъчно яки да спрат кръвожадния звяр.

— Аха. Значи загубата не е съвсем пълна.

Онбекенд също беше видял кръвта.

Карл седна, облегна глава на фотьойла, с който беше подпрял вратата, и прибра колене към гърдите си. Опря карабината на краката си и провери заряда. Слънчевата светлина се лееше точно до него, на половин метър от рамото му. Той потръпна в студената сянка до нея. После попита:

— Колко души има всъщност навън?

Другата тринайска обърна глава и му се ухили над двата метра настлан с каменни плочи под, който ги делеше. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Повече, отколкото можеш да отстреляш в момента. — Преглътна с мъка. — Кажи ми нещо, Марсалис. Без да ме лъжеш обаче. Направи ли нещо на Грета?

Карл го гледа известно време.

— Не — каза накрая. — Добре е. Спи. Не за нея дойдох.

— Хубаво. — Спазъм от болка разкриви лицето на Онбекенд. — Значи дойде само заради мен, а? Жалко, че ще трябва да платиш с живота си, братле.

— Не съм ти никакъв брат.

Тишина, като се изключеше хрипливото дишане на Онбекенд. Нещо се беше случило с ъгъла на светлината отвън. И Карл, и Онбекенд бяха в сянка, но между тях ярка слънчева светлина падаше върху тъмния каменен под и отскачаше като опарена в снопове танцуващи прашинки. Карл се пресегна с усилие и потопи ръката си в светлината, плъзна пръсти по затоплените каменни плочи.

Да, някъде под уебларната жилетка определено се стичаше кръв. Той отпусна глава назад и въздъхна.

Така.

Внезапно се зачуди как ли ще изглеждат „Дебелите“, когато застанат на сцената в Блайт другата седмица.

— Петнайсет.

Той погледна Онбекенд.

— Какво?

— Петнайсет души. Манко ти каза истината. Плюс двамата пилоти, но те не се броят.

— Петнайсет значи?

— Да. Но ти свали двама при вратата, нали?

— Трима. — Карл вдигна поглед към парапета на галерията. За миг само му се стори, че зърва Елена Агиере да стои там, опряна на перилото. — Включително и онзи, който те простреля. Значи остават точно дузина. Ти как би ги оценил?

Онбекенд направи опит да се изсмее, закашля се и изплю кръв.

— Гола вода са. Е, бива ги по гангстерските стандарти. Но срещу обучен в „Орел“ професионалист? Срещу тринайска? Дванайсет надрискани от страх преживни. Никакво предизвикателство.

Карл изкриви лице в гримаса.

— Искаш да се разкарам и да те оставя сам с Грета, нали?

— Нее, постой още малко. Тъкмо ще имаме време да поговорим.

Карл го стрелна с поглед.

— Че каква обща тема за разговор имаме?

— О, имаме. — Онбекенд задържа за миг погледа му, после отпусна глава назад и се втренчи в тавана. Въздъхна и на устните му изби кървава пяна. — Ти още не разбираш, нали? Дори сега, когато ние двамата сме тук, а всички други са отвън? Още не го виждаш, така ли?

— Кое да виждам?

— Какви сме ние. — Другата тринайска преглътна с усилие и гласът му отчасти изгуби гъгнивото си звучене. — Виж, шибаните преживни вечно се тупат в гърдите как се борели за равенство, демокрация, свобода на словото. И до какво се стига в крайна сметка? Ортис. Нортън. Рот. Алчни за власт мъже и жени с очарователна усмивка за пред избирателите, с печелившото послание „вижте ме, аз съм просто един от вас“, и с все същата стара като света цел, която преследват още откакто са ни изкоренили първия път. И всяко тъпо преживно бърза да измучи одобрително и да изяде лайната.

Думите заглъхнаха, удавени в гърлото му. Карл кимна и сведе поглед към матовосивата повърхност на оръжието в ръцете си.

— Но не и ние, така ли?

— Точно така, мамка му, не и ние. — Онбекенд се разтресе от пристъп на кашлица. Карл видя кървави капки под косия слънчев сноп на сантиметри от мястото, където лежеше другата тринайска. Изчака пристъпът да отмине и Онбекенд да си поеме дъх. — Точно така, не и ние. Знаеш ли как се отглеждат съвременни човеци с потекло на тринайска? Одомашняват се. Опитомяваш ги, точно както са превърнали вълците в кучета. Същото са правели и в зверовъдните ферми в Сибир през двайсети век. Селектираш питомност, Марсалис. Липса на агресия и отстъпчивост. И знаеш ли как се прави?

Карл не каза нищо. Беше чел нещо за това, отдавна. През онзи сякаш безкраен период в началото на деветдесетте, когато „Орел“ мина в изчакване и всички бездействаха и се ослушваха да разберат по какъв начин ще ги засегне „Якобсен“. Чел го беше, но без да се задълбочи особено, и не си спомняше подробности. Помнеше обаче един свой разговор със Съдърланд за свързаната с произхода на човечеството митология, помнеше и как Съдърланд беше изсумтял презрително: „Научи се да живееш тук и сега, момче. Вече си на Марс.“.

Но нека Онбекенд си говори, щом иска.

— Ще те кажа как се прави — изгъгна умиращата тринайска. — Как се е получил съвременният човек? Получава се, като вземеш незрели индивиди, индивиди, показващи характеристиките на шибани паленца. Зона тринайсет, човече. Една от последните развили се зони на човешкия мозък, последните етапи на човешкото съзряване. И зоната, която преди двайсет хиляди години са отстранили чрез селектиране от човешкия генотип, защото е била твърде опасна за шибаните им аграрни планове. Не ние сме вариантът, Марсалис — ние сме последните истински човеци. Не ние, а преживните са шибани изроди. — Още кашляне, а после гласът му пак прозвуча кухо и бълбукащо: — Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети. Чудно ли е, че правят каквото им се каже?

— Да, също като нас — навъсено заяви Карл. — Не помниш ли?

— Опитаха се да ни опитомят. — Онбекенд се извъртя на една страна и погледна отчаяно Карл. Изплю нова кървава храчка в сумрака на сенките и сякаш цяла вечност кашля. — Но няма да могат. Няма, защото на нас ни е програмирано да сме свободни, разбираш ли, програмирано ни е. Ние сме последната им надежда, Марсалис. Само ние можем да ги отървем от такива като Ортис, Нортън и Рот. Ние сме единствените, от които Ортис и себеподобните му се плашат, защото не сме сговорчиви и отстъпчиви, защото не могат да ни държат инфантилни и да ни залъгват с удобствата на шибания си пластмасов свят.

— Щом казваш. — Карл гледаше как слънцето пълзи по плочите. Движеше се към Онбекенд, като горящия ръб на подпалена хартийка.

— Да, казвам го, мамка му! — Онбекенд се ухили безсилно откъм другия бряг на светлината; главата му климаше. Премести ръка, опря длан в топлите плочи и пак опита да се надигне. Но дланта му се хлъзна, ръката му се отпусна безжизнено. — Ние сме дългият път назад към равенството на ловците и събирачите на корени, Марсалис. Ще покажем на тия тъпи копелета какво е истинското значение на свободата.