Насочи вниманието си към мъжа в инвалидната количка.

— Жива ли е още Исабела Гайосо?

— Не, починала е преди години. Онбекенд го спомена веднъж мимоходом. Явно е израснала в ужасна бедност, а това рядко води до дълголетие. Доколкото знам, самият Бамбарен като по чудо е оцелял през детството си. Нито едно от другите деца на Исабела не доживяло до пубертета.

— Бамбарен знае ли, че има още един брат?

— Не. Изобщо не включихме Бамбарен в операцията. Онбекенд си беше създал достатъчно връзки във фамилията, за да осъществи сам необходимия ни контакт с Бредбъри и Уелс. Отне известно време, но накрая успя да убеди марсианските камори, че между фамилиите от платата и клановете в Лима се е появило сериозно напрежение. — Костеливите рамене на Ортис се вдигнаха леко под сивата коприна на пижамата. — Доколкото разбирам, това май не е далеч от истината.

— И Мерин не е имал представа за кого работи?

— Първо, Мерин никога не е знаел, че има брат. Както казах, Онбекенд разбра за това благодарение на нашите разузнавателни канали, иначе и той нямаше да знае. Мерин никога не е имал достъп до подобна информация. Виждали сте Онбекенд — той си промени лицето, когато минахме в нелегалност, още през деветдесет и четвърта. Двамата не си приличат.

Карл си помисли за беглата прилика в чертите, която беше съзрял в нощта, когато беше простреляна Севги.

— Напротив, приличат си. Стига да знаеш къде да гледаш.

— Е, доколкото знам, преговорите по наемането на Мерин така или иначе са били осъществени чрез марсианските фамилии. Онбекенд и Мерин едва ли са общували директно по видеовръзката. Колкото до фамилиите, било им е казано, че става въпрос за нещо лично, че хората тук, на Земята, са избрали конкретен човек, Мерин, и че или ще наемат него, или сделката отпада.

— А Мерин? — попита Нортън. — На него какво са казали?

Още едно немощно вдигане на раменете под сивата пижама.

— Че имал приятели на Земята, които искали да го върнат, щели да му осигурят нова самоличност и необходимите ресурси, за да изчезне и да започне нов живот. Погрижихме се офертата да е достатъчно привлекателна.

Служителят на КОЛИН поклати невярващо глава.

— Значи Онбекенд просто е продал брат си? Близнака си?

— Пожертва го, да. Какво толкова? — Ортис махна с ръка. — Те изобщо не се познаваха, не се бяха виждали. За каква връзка може да се говори в този случай?

— Не е в това въпросът! — извика Нортън, но гледаше Карл, а не Ортис. — Той му е бил брат, за Бога!

— Точно в това е въпросът, Том — тихо каза Карл. — За тринайските абстрактната лоялност не значи нищо. Не е част от програмирането им.

— Но… Бамбарен. — Нортън разпери ръце. — Това също е абстрактно родство, нали?

Ортис се изсмя горчиво.

— Да, абстрактно, но адски полезно от гледна точка на Онбекенд.

— Бамбарен е бил използван — каза Карл и сведе поглед към Ортис. — Точно като всички останали. Точно като „Отклик Скорпион“, точно като „Човешката цена“. Точно като Онбекенд и Мерин. Всички са танцували по твоята свирка.

— Господин Марсалис, моля ви да разберете…

„Достатъчно.“

Карл сграбчи Ортис под мишниците и го измъкна от количката с едно-единствено мълниеносно движение. Стори му се лек като дете, а може да беше от задействалата се мрежа — или от гнева. Ортис опита да се освободи, но силите му бяха малко. Карл го задържа за миг в нещо като прегръдка, после се дръпна от натъпканата със сензори инвалидна количка и внимателно остави директора на КОЛИН на полирания паркет.

— Чакайте, не може да…

Но гласът на Ортис беше слаб като съпротивата му. Карл коленичи и натисна с длан гърдите му, за да не мърда. Наведе се над него с безизразно лице.

— Знам какъв си, Ортис — каза той. — Виждал съм такива като теб да изнасят речи от всеки подиум и амвон тук и на Марс и знам, че не подлежите на промяна. Лъжете преживните, лъжете и себе си, за да са по-правдоподобни лъжите ви, а когато започнат да умират хора, си посипвате главата с пепел и бързате да си измислите оправдания. Но в крайна сметка правите всичко това, защото смятате, че е ваше право, и защото не ви пука за никого. Ако наистина си подозирал Джеф Нортън и ако си го познавал достатъчно като човек, а ти си го познавал, спокойно си можел да го притиснеш, да разбереш кои са другите замесени, да ги отстраниш…

— Бил е само Танака — каза Нортън, надвиснал и той над Ортис. — Само Танака.

Карл кимна.

— Можел си да сложиш край в самото начало. Но, от друга страна, щом Танака и Джеф Нортън са се сетили да те изнудват, рано или късно и друг е щял да се сети. Всеки един от бившите ти колеги, всеки, който е знаел за Уайоминг, във всеки един момент. Колкото и висок пост да заемеш, „Отклик Скорпион“ е щял да виси над главата ти като дамоклев меч. Но ти си видял възможността да покриеш всичко и си се възползвал без значение на цената.

И тогава Карл откри една малка истина да покълва от натрупаните факти.

— Знаеш ли, Ортис, от теб е можела да стане доста добра тринайска. Липсвала ти е само физическата сила, но пък човек като теб винаги може да си намери банда преживни, които да свършат мръсната работа.

— Добре. — Ортис спря да се дърпа. Гласът му прозвуча по-спокойно. Заговори ясно и бързо: — Изслушай ме, моля те. Към тялото ми са свързани датчици. Под кожата, вътре в мен, няма начин да намериш всичките. Ако ми направиш нещо, спешният екип ще пристигне за секунди.

— Няма да ми е нужно толкова време — каза Карл.

Ортис се пречупи. Лицето му сякаш се срина, очите му се затвориха, а когато пак ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Но аз искам да живея — прошепна той. — Искам да продължа, имам да свърша толкова много неща.

Студен гняв, пулсиращ студен гняв. Карл усети отклика му по лицето си.

— Същото искаше и Севги Ертекин.

— Моля, повярвайте ми, господин Марсалис, искрено съжалявам за…

Карл се наведе още по-близо.

— Това не ми върши работа.

Ортис преглътна и изстърга малко самообладание от резервите си.

— В такъв случай имам една молба — изграчи. — Моля ви, нека първо се обадя на семейството си. Да се сбогувам.

— Не. — Карл издърпа директора на КОЛИН в скута си, преметна ръка през шията му и сложи другата си ръка за опора на главата му. — Не съм дошъл да улесня смъртта ти, Ортис. Дойдох да прибера онова, което дължиш.

— Моля те…

Карл дръпна рязко и завъртя. Вратът на Ортис се счупи като прогнило дърво.

Тихи мелодични сирени запищяха из целия апартамент, воят на потресеното общество преживни. „Бащицата падна, бащицата умря!

Чуйте, съберете се, грабвайте вилите.

Звярът е на свобода!“

Спешният екип наистина пристигна бързо — нямаше и две минути, откакто микродатчиците под кожата на Ортис и сирените в апартамента се бяха включили. Доста преди това обаче двамата мъже и жената от колинската охрана чуха алармите и влетяха в апартамента. Завариха Ортис в стола му, килнат на една страна, Нортън и Марсалис — прави до него.

— Господине? — обърна се жената към Нортън.

— Блокирайте целия етаж — каза й разсеяно той. — Обадете се за подкрепление, сами няма да се справите. И не искам никой, дори полицията, да се качва тук без мое позволение.

— Но, но…

— Действайте. — После се обърна към Карл. — Ти по-добре тръгвай.

Карл кимна, погледна за последно Ортис и мина покрай тримата охранители, които несъзнателно бяха стеснили кръга около тялото на директора. Излезе от стаята, без да поглежда назад, тръгна по коридора и налетя на спешния екип, юрнал се с животоспасяваща скорост и пълен набор реанимационно оборудване към апартамента.

Дръпна се да им направи път.

Излезе от болницата и тръгна бързо, извървя две пресечки на запад и четири на юг, докато не се изгуби в огряната от слънцето градска врява. Съблече затворническото яке, извади от джоба му пакета еднократни телефони, после го сви на топка с хастара навън и го хвърли в първия рециклиращ контейнер, който видя. Студът го захапа през ризата, но в джобовете си имаше одобрен от КОЛИН кредит. Имаше и време.