Стисна зъби и впери празен поглед към моравата. Ръцете й се свиха в юмруци в скута. Отпуснаха се, после пак се свиха. Той я гледаше и чакаше.

— Не искам да тръгваш след Бамбарен и Онбекенд — тихо каза тя. Все още гледаше към окъпаната в слънце зеленина. — Не искам и ти да свършиш така, като мен.

— Севги, всички свършваме, рано или късно. Аз просто ще трябва да те настигна.

— Да, само че има различни начини да ме настигнеш. Метода „Хааг“ не ти го препоръчвам.

— Мога да се справя с Онбекенд.

— Сериозно? — Тя го погледна. — Ако не се лъжа, при предишната ви среща се наложи да ти спасявам задника.

— Е, сега ще съм по-предпазлив.

Севги издаде гърлен звук, който може и да беше смях.

— Не схващаш, нали? Не ме е страх, че Онбекенд може да те убие. Моето си е чиста проба егоизъм. Страх ме е, че няма да се върнеш. Страх ме е, че ще ме оставиш тук, да умирам час по час и да няма кой да ми помогне.

— Вече ти казах, че ще остана.

Тя не го слушаше. Вече и не го гледаше.

— Братовчедка ми умря по този начин, тогава бях малка. Умря пред очите ми. Полово предаван вирус, от хипереволюиралите. Хванала го от някакъв войник, който пък се заразил, докато участвал във военна кампания на изток. Нищо не можаха да направят. Не искам да преживея същото. Мъките й бяха страшни.

— Добре, Севги, Добре. Никъде няма да ходя. Тук съм. Но мисля, че е крайно време да ми позволиш да те видя наистина. В отделението.

Тя потръпна. После поклати глава.

— Не, рано е. Още не съм готова за това.

— Престоят във виртуална среда натоварва излишно нервната ти система. Подлага организма ти на стрес.

— Само това знаеш, по дяволите! Искаш ли да ти кажа какво е стрес? Ще ти кажа. Стрес е да лежиш в онова скапано легло, да зяпаш тавана и да слушаш машините, към които са те вързали, да усещаш как дробовете ти се задръстват, въпреки че са те надупчили като игленик, да те боли цялото тяло и да не можеш да помръднеш, освен ако някой не дойде да го направи вместо теб. В сравнение с онова — тя махна вяло към градината — това тук е истински рай.

После пак се загледа в провисналите клонки и потъна в мълчание.

— Казват, че е градина — прошепна накрая тя. — Раят, имам предвид. Градина, пълна с плодове и ромонещи потоци.

— И девици. Нали така беше? По седемдесет девици на всеки или нещо такова?

— Това е само за мъжете, и то ако са умрели за вярата. — Севги изхъмка. — Абсолютна простотия. Ислямска пропаганда за малоумници от пустинята. Никой в модерния мюсюлмански свят с поне две мозъчни клетки в главата отдавна не вярва на тия глупости. А и на кого са притрябвали девици, по дяволите? Трябва да ги учиш на всичко. Все едно правиш секс с манекен от някоя витрина, на който са му изгорели двигателните вериги.

— Като те слушам, май говориш от собствен опит — каза Карл, доволен от смяната на темата и решен да се възползва от това докрай.

И успя да я накара да се усмихне.

— Открехнала съм един-двама на млади години. А ти?

— Не ми е известно такова нещо.

— Не може така, всеки трябва да положи малко общественополезен труд. Все някой трябва да, свърши и тая работа.

Той сви рамене.

— Е, кой знае, може пък тепърва да се прежаля и да дам своя принос на стари години.

Усмивката й повехна, засенчена от мисълта за бъдещето, като преминаващ над слънчева поляна облак. Потръпна и изгърби леко рамене. Той се прокле мислено за издънката.

— Четох някъде — тихо каза тя, — че след трийсет или четирийсет години ще има толкова мощни виртуални формати, че ще може да се живее в тях. Сещаш се, н-джинът просто копира цялото ти съзнание във формата и после те включва като част от системата. Седират тялото ти и ти просто преминаваш отвъд. Казват, че хората биха могли да продължат да живеят във виртуалната среда дори след като истинското им тяло умре. Четирийсет години, така казват, а може и по-малко. — Усмихна се отчаяно. — Макар че за мен така или иначе ще е късно, нали?

— Виж, на теб не ти трябват такива работи — каза Карл, търсеше трескаво някакъв отговор. — Ти отиваш право на небето, нали така? В рая, както сама каза.

Тя поклати глава.

— Аз май не вярвам много-много в рая, Карл. И ако трябва да съм честна, мисля, че никой не вярва наистина в тези неща. Дълбоко в себе си усещаме, че това са врели-некипели. Затова сме толкова нахъсани да разпространяваме идеята за отвъдното, да я натикаме в гърлата на другите. Защото ако не можем да убедим другите, как ще потъпчем съмнението в собствените си сърца? А това съмнение… е студено. — Погледна го в очите и потръпна, сякаш да илюстрира думите си. Гласът й спадна до шепот: — Като в парка през ноември. Когато усещаш приближаването на зимата.

Той стана и отиде при нея, прегърна я, доколкото го позволяваше форматът, прегърна я здраво въпреки неестествено притъпеното усещане, като през дебели ръкавици, като хлъзгав плюш, като нищо истинско. Нямаше го усещането за топлина, но когато тя потръпна отново, той все пак я притисна по-силно и прислони главата й на гърдите си, за да не види тя болезнената линия на челюстта му и стиснатите на черта устни.

„Когато усещаш приближаването на зимата.“

Севги живя още четири дни.

Това бяха най-дългите му дни след онази ужасна седмица, когато беше чакал Марисол да се върне въпреки всичко, което му бяха казали чичковците. И тогава беше седял безучастно като сега в болницата, и тогава като сега му се губеха часове наред, зяпал бе в празното пространство дори в клас, дори по любимите си предмети. Понасял бе физическите наказания, наложени му от чичковците, със стоическа липса на реакция, която граничеше с кататонията — знаеше, че съпротивата ще е безсмислена и само ще утежни положението му. Управлението на болката, което им преподаваше леля Читра, му беше дошло тъкмо навреме.

Много години по-късно се беше питал дали въпросният курс не е бил предвиден за месеците, предшестващи отделянето на децата от сурогатните им майки. В „Морски орел“ нищо не се случваше, без да е внимателно обмислено и планирано. А и болката, в крайна сметка, както им обясни Читра в самото начало на курса, имаше много форми. „Болката е неизбежна“, казваше с усмивка тя и се здрависваше с всеки от тях поотделно. Не беше като другите им учители, отначало не знаеха какво да мислят за нея — за тази мъничка жена с остри черти и кожа като обжарена медна сплав, къса черна коса, фигура, която изпращаше неразбрани докрай сигнали към предпубертетските им хормони, и сухи ръце с мазолести длани, които подсказваха на въпросните хормони, че ще е по-разумно да не дърпат дявола за опашката в нейно присъствие. Ръкостискането й беше твърдо, очите й гледаха прямо и преценяващо. „Болката е навсякъде около нас и приема различни форми. Моята задача е да ви науча как да разпознавате всички тези форми, да ги разбирате и да не позволявате на никоя от тях да ви отклони от набелязаната цел“. Карл добре беше научил уроците й. Справяше се с премерената бруталност на чичковците точно както се справяше с практическите упражнения в часовете на Читра. Знаеше, че няма да го осакатят непоправимо, защото на всички деца в „Морски орел“ постоянно им се повтаряше колко са ценни. Знаеше също, че чичковците предпочитат да не прибягват до физически наказания. Този прийом за дисциплиниране се прилагаше само при тежки случаи на неподчинение и липса на уважение, а дори и тогава само като последно средство. Но през онази седмица Карл просто отказваше да изпълни наказателните задачи, които му поставяха. Нещо повече, отказваше надменно и арогантно, наслаждаваше се на неподчинението като на сладката болка от пресилването при маратон или планинско катерене. А когато се стигнеше до премереното насилие, той го прегръщаше, намяташе уроците на Читра като хомот и посрещаше наказанието на чичковците с безучастна ярост, с която те не можеха да се мерят.