Накрая именно Читра го освободи от мъките, точно както го беше научила да ги изтърпява. Дойде при него в един мрачен следобед, докато той седеше насинен и с разкървавена уста, опрял наранения си гръб в стената на една барачка за инструменти близо до хеликоптерната площадка. Постоя малко, без да казва нищо, после застана точно пред него с ръце в джобовете на работния си комбинезон. Той се опита да гледа покрай нея, наведе се настрани, но позата му причиняваше болка. Тя не помръдна.

Накрая се наложи да я погледне в очите.

„Каква е целта ти, Карл? — тихо го попита тя. Нямаше обвинение нито в тона, нито в изражението й, само въпрос. — Разбирам болката ти, виждам, че се опитваш всячески да я извадиш навън. Но какво целиш с всичко това?“

Той не й отговори. Сега, от разстоянието на годините, вярваше, че тя не е и очаквала отговор. Но след като Читра си тръгна, той осъзна — позволи си да осъзнае, — че Марисол наистина няма да се върне, че чичковците са му казали истината и че с упорството си губи времето на всички — и тяхното, и своето.

Чакането със Севги беше различно. Тя беше с него. И той имаше цел.

Но въпреки това щеше да я загуби.

Срещна се с баща й в парка пред болницата — едър сивокос турчин с широки рамене и същите тигрови очи като на Севги. Не беше с мустаци, но страните и брадичката му бяха покрити с тъмна четина, а косата му почти не беше оредяла с възрастта. Сигурно е бил много красив мъж на младини, а дори и сега — Карл прецени, че трябва да е към петдесет и пет, — седнал на бежовата каменна скамейка и вперил невиждащ поглед във фонтана, излъчваше харизматичен авторитет. Беше със семпъл тъмен костюм, който се връзваше, с дебелата вълнена риза отдолу и с лилавеещите сенки от умора под очите.

— Вие сте Карл Марсалис — каза той, когато Карл се приближи до скамейката. В гласа му не се усещаше въпросителна, беше малко дрезгав, но стоманено твърд в основата си. И да беше плакал, криеше го добре.

— Да, същият.

— Аз съм Мурад Ертекин. Бащата на Севги. Седнете. — Посочи празното място до себе си на скамейката и изчака Карл да се настани. — Тя ми разказа много за вас.

— Нещо по-конкретно?

Ертекин го изгледа косо.

— Каза ми, че лоялността ви не се купува лесно.

Това го свари неподготвен. По всеобщо мнение тринайските бяха лоялни единствено на собствените си интереси. Зачуди се дали Мурад цитира точно думите на Севги, или добавя по нещо от себе си.

— Тя каза ли ви какъв съм?

— Да. — Още един кос поглед. — Неодобрение ли очаквахте от мен? Омраза може би, или страх? Стандартните предразсъдъци?

— Не ви познавам — спокойно каза Карл. — Като се изключи, че сте напуснали Турция по политически причини и че двамата не се разбирате особено, Севги не ми е казвала нищо друго за вас. Няма как да знам какво е отношението ви към хората като мен. Макар да останах с впечатлението, че не сте приели присърце последното залитане на Севги с тринайска.

Ертекин изпъна гръб. После раменете му изведнъж увиснаха. Затвори очи, стисна ги, после отново ги отвори да срещне света.

— Вината е моя — тихо каза той. — Разочаровах я. Винаги съм я учил да не се съобразява с изкуствените граници на общественото мнение. А после, когато тя отиде твърде далеч, аз реагирах като някой селски молла, който никога не е виждал моста над Босфора и няма намерение да го вижда. Реагирах точно като проклетия си брат.

— Брат ви молла ли е?

Мурад Ертекин се изсмя горчиво.

— Молла ли? Не. Макар че може и да е сбъркал призванието си, като предпочете кариера в светското право. Доколкото знам, бил е посредствен адвокат. Но виж, самодоволен и невеж поборник за мъжкото превъзходство? О, да. В това Бюлент просто нямаше равен.

— Говорите за него в минало време. Покойник ли е?

— За мен — да.

При това изказване на Мурад разговорът замря като подкосен. Двамата седяха и мълчаливо се взираха в опразненото пространство. Ертекин въздъхна. Говореше така, сякаш събираше парчетата на нещо счупено, и всеки път, когато се наведеше да вдигне фрагмент от миналото, усилието го караше да се задъхва.

— Работата е там, господин Марсалис, че женитбата ми не беше успешна. Ожених се млад и набързо, за жена, която приемаше вярата много сериозно. Когато се запознахме — и двамата следвахме медицина в Истанбул, — взех тази нейна вяра за сила на духа, но сбърках. Когато се преместихме в Америка обаче, такава, каквато беше Америка тогава, Хатюн не можа да се справи. Измъчваше я носталгия, а Ню Йорк я плашеше. Така и не се адаптира. Севги се роди, защото всички ни казваха, че едно дете ще ни сближи в трудните времена. — Мурад направи физиономия. — Странно убеждение е това — че безсънните нощи, липсата на секс, по-малките доходи и постоянният стрес покрай грижите за едно безпомощно бебе биха могли по някакъв начин да облекчат вътрешните противоречия в една връзка, която и без това е на път да се разпадне.

Карл сви рамене.

— Хората вярват в какви ли не странни неща.

— Е, в нашия случай не се получи. Стресът се отразяваше на работата ми, с жена ми се карахме непрекъснато, а нейният страх от града растеше. И тя потърси убежище във вярата си. Вече ходеше по улиците с покрита глава, скоро сложи и фередже. Носеше го дори вкъщи, а работата си напусна още когато забременя със Севги. Прекъсна връзка с предишните си приятели и колегите от болницата, отблъскваше опитите им да я търсят, а накрая започна да ходи в една уахабитска джамия. Севги започна все по-често да търси моята компания. Мисля, че това е характерно за всички малки момиченца, но при нея си беше чиста проба самоотбрана. Каква ли е била майка й в нейните очи? Севги растеше като нормално нюйоркско дете, използваше наравно и двата езика й беше умна и разсъдлива, а Хатюн не й позволяваше да ходи на плуване, ако в басейна има момчета.

Ертекин сведе поглед към ръцете си и продължи тихо:

— Аз подкрепих бунта й. Промяната в Хатюн ми беше омразна, а може да съм мразел вече и самата Хатюн. Започнала беше да критикува работата ми, защото била в противоречие с исляма; държеше се грубо с онези от приятелите ни, които изповядваха либерален ислям или бяха от друга вяра, и от година на година ставаше все по-непримирима в разбиранията си. Не исках Севги да стане същата и бях готов на всичко, за да го предотвратя. Радвах се, когато започна да задава на майка си онези простички детски въпроси за Бог, на които никой не може да отговори. Умирах от кеф, когато оспорваше умно и решително кухите и догматични отговори на Хатюн. Насърчавах я, внушавах й да поема рискове и вземах нейната страна, когато двете се караха — дори когато Севги грешеше, а Хатюн беше права. А когато ситуацията стана непоносима и Хатюн ни напусна, за да се върне в Турция… мисля, че дълбоко в себе си бях доволен.

— Майка й знае ли за случилото се?

Ертекин поклати глава.

— Вече не поддържаме връзка с нея, нито Севги, нито аз. Отначало Хатюн се обаждаше от време на време, колкото да ни трие сол на главата или с надеждата Севги да се върне в Турция. Севги отказа да разговаря с нея, когато беше на петнайсет. Дори и сега ме помоли да не казвам на майка й. Не че би имало смисъл. Хатюн най-вероятно няма да дойде, а ако случайно дойде, ще направи сцена, ще вие и ще ни проклина, сякаш е дошъл Страшният съд.

Карл мълчеше.

— Вие не сте вярващ човек, нали? — попита го Ертекин.

Това почти си заслужаваше усмивката.

— Аз съм тринайска.

— И следователно сте генетично неспособен — завърши недоизказаното Ертекин и кимна. — Така поне гласи общественото мнение. Вие вярвате ли му?

— А има ли друго обяснение?

— Когато бях по-млад, не вярвахме толкова много в генетиката като фактор за това или онова. Моят дядо беше комунист. — Остър поглед, навярно да прецени реакцията му. — Знаете ли какво е това?

— Чел съм за тях, да.