— Ти сигурна ли си в това? Тоест, ченгетата от Ню Йорк проверили ли са…

— Марсалис, откажи се бе, човек. — Изглежда, наистина бе капнала. Или пък уискито не беше чак толкова добра идея. Така или иначе, започваха да я болят очите. — И още по-добре, помисли си дали не е редно да се извиниш, ако изобщо знаеш как се прави това. Сбъркал си, и толкова. Край на шибаната история.

— Недей да злорадстваш, Ертекин. Не ти отива, помниш ли?

И не й остана друго, освен да се засмее, въпреки смазващата тежест на умората. В далечината се чуха сирените на ССР.

— Аз пък не си търся компания в леглото — каза тя.

— Напротив, търсиш си.

Тя се изкиска.

— Не, изобщо не си търся.

— Търсиш си.

— Не си търся, да ти го…

Закашля се силно, изненадана от силата на пристъпа. Тръсна глава и установи, че очите й са пълни със сълзи. Чу как и Марсалис се киска.

— Е, може и да си права. Не бих искал да…

Пак я разтърсиха тръпки, този път по-силно. Вече не кашляше, затова пък внезапно я заболя главата. Тя се намръщи и вдигна ръка към слепоочието си.

— Севги?

Тя го погледна и се усмихна смутено. Продължаваше да трепери. Сирената се чуваше по-силно и сякаш беше заседнала право в главата й. Звукът направо й стържеше по мозъка.

— Май не ми е много добре.

Лицето му застина като маска.

— С какво те простреля той, Севги?

— Не знам…

— Видя ли оръжието, с което те простреля? — Беше заобиколил бара и стоеше до нея, а тя само клатеше сънено глава.

— Не. Измъкна се. Казах ти вече.

Той я завъртя към себе си и хвана главата й. Гласът му беше задавен и тревожен.

— Чуй ме, Севги. Трябва да останеш будна. Ще се почувстваш много уморена след…

— Ще се почувствам? — Тя се изкиска. — Майната ти, Марсалис. Вече се чувствам така, сякаш мога да проспя цял месец на шибания под ей тук.

— Не, ще стоиш будна! — Той разтърси главата й. — Чуй, идват, всеки момент ще са тук. Ще те закараме в болница. Само не ми умирай в ръцете, по дяволите!

— Какви ги говориш? Нямам намерение да…

Млъкна, защото изведнъж забеляза, че и неговите очи са насълзени също като нейните. Свъси чело, но кожата на лицето й беше толкова гореща, дебела и нееластична, че й бе нужно усилие да приведе лицевите си мускули в движение, все едно пъхаше ръка в нова тясна ръкавица. Тихичък учуден звук излезе от устата й.

— Хей, Марсалис — каза тя завалено. — К’во ста’а? И ти ли не си…

Медиците от екипа на ССР я сложиха на количка и я качиха в хеликоптер. Не беше съвсем сигурна как е станало това. Уж Марсалис я гушкаше в пълния с трупове мизерен бар, а после изведнъж се озоваха на хладно отвън и тя гледаше право към прибулените звезди. Съзнанието беше като плющящ парцал в главата й, ту го имаше, ту го нямаше, връщаше се, после изчезваше пак. Опита се да извърти глава и да види какво става, но всичко й се видя като неясна смесица от викове, светлини и забързани фигури. Ревът на хеликоптерните перки влошаваше ужасното й главоболие още повече.

— Севги?

О! Марсалис. Тук беше.

— Не се тревожете, сър. Оттук ще я поемем ние.

— Кажете им, че куршумът е от „Хааг“. — Не разбираше защо Марсалис вика така, освен ако не беше заради грохота на перките. Нещата просто не се връзваха. Помисли си, че сигурно е загубила много кръв й затова се чувства толкова странно. — Кажете им, че трябва да я включат на най-мощните антивирусни препарати, с които разполагат, по най-бързия начин.

— Знаем, сър. Вече се обадихме да предупредим.

Примижа срещу блясъка на хеликоптерните прожектори. Заболя я. Едва успя да различи силуета на Марсалис. Беше стиснал един от парамедиците за раменете и го тресеше.

— Тежко ви, ако умре — крещеше. — Ще убия и вас, и всичките ви роднини, ако я оставите да умре.

Тропот на ботуши. Хеликоптерът се размърда, издигна се и пое нанякъде. Миниатюрни светлинки по възвишенията и падините на града, а хоризонтът се люшкаше ли, люшкаше. Сякаш и без това не й се гадеше достатъчно.

А имаше чувството, че стиска зъби от цяла вечност. Не само това последното, каквото и да беше, а целият случай с „Гордостта на Хоркан“. Цялата шибана история с Марсалис и нейният нещастен опит да я превърне в нещо повече. Повтарящите се телефонни разговори с баща й с премерените им, предпазливо любезни думи и бариерата, която вече не можеше да счупи. Спомените за Етан, съдебната битка за попечителство и повторно имплантиране на неродения Мурад, безбройните адвокати и техните шибани приемни. Борбата да запази вярата си, да се върне в джамията и да открие онова, което преливаше от поезията на Рабиа, от писанията на Назил Вапур и от усмихнатото търпение на Мелтем. Търсенето на причини да продължи напред, причини, които не се явяват под формата на бутилки или блистери.

Всичко това маршируваше през главата и в бавна процесия и изведнъж й писна, дойде й до гуша да полага усилия. Защо просто да не погледа искрящата люлка на градските светлинни долу, да отиде, където я караше хеликоптерът, да послуша белия шум на двигателния рефрен, все едно е легнала до водопад, от който се носи едва доловимо ухание на метал и машинно масло. Наклоненото нощно небе, усещането за морето, плоско и черно чак до хоризонта. Не беше толкова лошо, като си помислиш, никак не беше лошо. Нито толкова трудно.

Малко след това се отказа да стиска зъби, просто се пусна и се хързулна по наклона на собствената си неимоверна умора.

Зората пролази по кампуса на Станфорд като предпазлив художник, който добавя цветове в монохромния сумрак и те се преливат през отсенки на сивото към ясното утринно синьо, наслагват бежово по болничните сгради, пласт след пласт от горе на долу. Живите плетове и дърветата в градините си връщаха зеленото и по чакълените алеи започнаха да се появяват хора, поединично или по двойки. Някои поглеждаха чернокожия мъж, който седеше сам на пейката, но нито един не спря. Някаква особена неподвижност се излъчваше от мъжа и прекършваше в зародиш всеки импулс за човешки контакт, дори караше хората да снишават глас. Онези, които работеха в спешните и интензивните отделения на медицинския център, от пръв поглед разбираха за какво става въпрос. На пейката седеше човек, когото оперираха без упойка — отделяха го бавно с трион от друго човешки същество, което лежеше някъде в болницата.

Откъм магистрала 101 звукът от профучаващите нарядко през нощта автомобили постепенно нарастваше до постоянно фоново жужене. Птичите песни придобиваха собствено значение като чуруликащ звуков контрапункт, като шепи цветни камъчета, посипвани върху широката сива лента на конвейер. Човешки гласове се плисваха помежду другото, все по-силни и все по-често, стъпки хрущяха по чакъла все едно някой копаеше гроб. Денят щурмуваше стените, които Карл беше издигнал около себе си, през студените часове, смазваше и трошеше простотата на бдението му с досадните си детайли. Той вдигна поглед от отломките с тиха и неутолима омраза към всичко, което очите му виждаха и ушите му чуваха.

— Е, доволен ли си сега?

Нортън стоеше пред него, но извън обсега му. Беше спал някъде с дрехите, дори марстехските му дънки бяха омачкани.

Изглежда, наистина очакваше Карл да му отговори.