Работата по този роман се оказа трудна и дължа благодарности на много хора и места. Просих, вземах назаем и крадох кажи-речи отвсякъде, за да напиша „Вариант 13“.

И понеже това е научна фантастика, нека започнем с науката:

Оригиналната идея за вариант тринадесет беше вдъхновена от теориите на Ричард Рангъм по въпроса за намаляващата човешка агресия, така както са описани от Мат Ридли в неговата превъзходна книга „Природата през погледа на природата“. Аз си позволих голяма литературна свобода в интерпретацията на тези идеи и вариант тринадесет, така както се появява в тази книга, по никакъв начин няма претенциите да представя отношението към този въпрос нито на господин Рангъм, нито на господин Ридли. Тези господа просто ми дадоха назаем трамплин, а грозното цопване, което се получи в резултат, е изцяло по моя вина.

Идеята за изкуствени хромозомни платформи също е взета назаем — от изключителната и малко страшничка книга на Грегъри Сток „Прекрояването на човека“, която заедно с „Природата през погледа на природата“ и книгите на Стивън Пинкър „Празната дъска“ и „Как работи умът“ вдъхнови огромната част от генетичната наука на бъдещето, измислена от мен за този мой роман. И нека го кажа отново — всички грешки и неточности в интерпретирането на материала, който открих в тези изключителни творби, лежат изцяло на моята съвест.

Интуитивната функция „Ярошанко“ е моя собствена измислица, но и тя се базира върху едно съвсем реално проучване върху социалните мрежи, така както е описано в книгата на Марк Бюканън „Малък свят“. Лично съм задължен на Хану Раджаниеми от университета в Единбург за самопожертвувателните му опити да ме въведе в квантовата теория на игрите и потенциалните й приложения и така да ми даде представа за Новата математика и нейния недоловим, но дългосрочен социален ефект. Следва да изкажа благодарност и на Саймън Спантън, един наистина превъзходен редактор, който търпеливо ми помогна да се преборя с техническата логистика на криогенните пътувания по маршрута „Марс — Земя.“

Що се отнася до политическия аспект на романа, бях силно повлиян от две много проницателни и доста депресиращи книги за Съединените щати, „Вярната нация“ на Джон Миклетуейт и Ейдриън Улдридж и „Какъв е проблемът с Америка“ от Томас Франк, както и от изключителната и не чак толкова депресираща „Вдървени“ на Сюзън Фалуди. Макар тези книги да подхраниха идеята за отцепването, повдигната във „Вариант 13“, Конфедеративната република (или Джизъсленд) беше вдъхновена от вече придобилата широка известност карта на Джизъсленд, създадена (според Уикипедия) от някой си Дж. Уеб в месидж борда на yakyak.org.1 Браво на теб, Дж.! Специални благодарности и на Алан Бийте от „Бордърландс Букс“ в Сан Франциско, задето изслуша лъкатушните ми мисли над не една и две чаши уиски и бе така добър да сподели с мен възгледите си на един добре информиран американец, мисли, които ми помогнаха да огладя и полирам суровия материал.

За проникновението в един възможен бъдещ ислям (и грешно разбран минал такъв) дължа благодарност на Тарик Али за неговата книга „Сблъсък на фундаментализми“, на Карън Армстронг за „Ислямът: кратка история“ и на изключително храбрия Иршад Манджи за неговата „Проблемът с исляма днес“.

И по този въпрос интерпретацията ми беше съвсем свободна, така че резултатът във „Вариант 13“ не е задължително свързан с онова, което са искали да внушат гореспоменатите автори.

И накрая, дължа огромна благодарност на всички онези, които ме изчакаха с нечовешко търпение и ми повтаряха да не бързам. Те са: Саймън Спантън (отново!) и Джо Флечър от „Голанц“, Крие Шлюп и Бетси Мичъл от „Дел Рей“, агентът ми Каролин Уитакър, и последни, но не и по значение, всички онези доброжелатели, които ми писаха по електронната поща през 2006-а година, за да изкажат съболезнованията и подкрепата си. Тази книга не би съществувала без вас.

Грейнала стомана, грейнала стомана…

Ларсен примигва и помръдва едва доловимо върху носилката, която се движи под линейната последователност на осветителните панели и напречните подпорни греди по тавана. Осъзнаването е като зрението — размазано и бавно. Намира се в надлъжния коридор. Над нея светлината се пречупва във всяка метална греда, плъзга се от лъщене към ярък взрив и обратно с придвижването на носилката. Сигурно точно този повтарящ се блясък я е събудил. Или това, или коляното й, което я боли непоносимо въпреки познатата замаяност от криопрепаратите. Едната й ръка лежи на гърдите, притисната към леката тъкан на криотрикото. Хладният въздух по кожата й показва, че трикото е единствената й дреха. При тази мисъл в главата й се прокрадва зловещо усещане за дежа вю. Закашля се леко, колкото да изхвърли остатъците от резервоарен гел, заседнали в долната част на изпомпаните й дробове. Размърдва се отново и си мърмори нещо.

„… не, пак ли…?“

— Пак, да. Наследството на корморана, да, пак.

Това е странно. Не е очаквала друг глас, още по-малко глас, който да й говори с гатанки. Събуждането обикновено е изцяло механизиран процес, информационната банка е програмирана да ги извади от криосъня непосредствено преди пристигането и освен ако нещо не се е объркало…

„Изведнъж стана голям експерт по криогенния сън, така ли?“

Не е — целият й предишен опит се свежда до три пробни събуждания и едно истинско в края на предишното пътуване, откъдето сигурно идваше и усещането за дежа вю. Но въпреки това…

„… повече от три…“

„… не са повече, не са…“

В енергичното отрицание се долавят нотки на паника, които не й харесват. Ако ги доловеше в гласа на друг човек, в гласа на тестови обект, да речем, веднага би си помислила за успокоителни, а навярно би звъннала и на охраната. А сега, когато ги долавя в собствените си мисли, направо изтръпва — все едно току-що си осъзнал, че в дома ти има и друг човек, човек, който не би трябвало да е там. Или като дошла изневиделица мисъл, че не си съвсем с ума си.

„Това е от лекарствата, Ели. Спокойно, ще мине.“

Грейнала стома…

Носилката завива надясно с леко подрусване. По някаква причина това ускорява неимоверно пулса й и под въздействието на упойващите лекарства тя някак лениво определя тази си реакция като пристъп на паника. Предчувствие за надвиснала беда се излива като студена вода през тялото й. Ще катастрофират, ще се ударят в нещо, или пък нещо ще ги удари, нещо огромно и толкова древно, че човешките им възприятия не могат да го обемат, нещо, което се носи безкрай в празната нощ извън кораба. Космическите пътувания не са безопасни, къде й е бил умът да сключи този договор, сигурна, че всичко ще е наред и че ще измине пътя до там и обратно непокътната, все едно е обикновен суборбитален полет над Тихия океан, човек просто не може да…