— Мда, само че за да има пробив, трябва да се търси на правилното място. — Марсалис махна с ръка. — А както казах преди малко, тук само си губим времето.

Койл стисна устни.

— Ами бъди така добър да ни кажеш как да оползотворим по-добре времето си тогава.

— Извън това да се върнем на алтиплано и да притиснем Манко Бамбарен до стената? — Марсалис сви рамене. Извърна очи към Севги и погледите им се сблъскаха като саби. — Ами, бихте могли да се запитате защо трупът се появи точно сега, когато бяхме на път да разчупим мълчанието на фамилиите. Бихте могли да се запитате защо е минала почти половин година, преди някой да огледа платформите за аквакултури в близост до мястото, където е паднал…

— Кой, по дяволите, е Бамбарен? — попита Ровайо. Стрелна с поглед Севги и Нортън. Севги поклати уморено глава. „Не питай.“

Междувременно пренебрежителната усмивчица на Койл беше разцъфнала максимално.

— Причината трупът да бъде открит чак след пет месеца — ако оставим настрана генетично подсилената и сбъркана параноя на някои от тук присъстващите, — се крие във факта, че дълбоководните платформи на „Уорд Биосъплай“ се поддържат от външен изпълнител, фирмата „Даскийн Азул“. Базирани са на производствена платформа, която се казва „Котката на Булгаков“, и според условията на договора с Уорд рутинната поддръжка се извършва два пъти годишно, приблизително през половин година. Просто сега е дошло времето за поредната проверка.

— Мислиш, че ме гони параноята? — попита Марсалис със същата нежна усмивка, която беше използвал върху Койл и преди.

Едрото ченге от Ръба изсумтя.

— Ти бъзикаш ли ме? Параноята е част от генетичния ви дизайн бе, човек.

Нортън се изкашля.

— Аз мисля, че…

— Не, не. Хайде да свалим картите, така че всички да ги видят — Койл вдигна пръст към тринайската. — В случай че не си разбрал досега, Марсалис, аз не съм почитател на твоя вид. Не сте ми приятни и не мисля, че е редно да се разхождате на свобода без вълчи капан на глезените. Уви, това не зависи от мен.

— За последното си прав — каза Нортън. — Така, защо не…

— Още не съм свършил.

Марсалис гледаше спокойно ченгето. Преценяваше го, реши Севги. Взимаше му мерките.

— Това тук е полицейско разследване на ССР — каза Койл. — А не полигон за незаконни военни операции в Близкия изток. Нашата работа е да залавяме престъпниците, а не да ги убиваме…

— Да. Само дето май още не сте заловили Мерин.

Койл оголи зъби.

— Умно. Така е, този още не сме го хванали. Но и това ще стане. А когато го хванем…

— Рой. — Севги не помнеше Ровайо да се е обръщала на малко име към партньора си пред тях. Това май й беше първият път. — Успокой топката, а?

— Не, Ал, до гуша ми дойде от превземките му. — Койл плъзна поглед по Севги и Нортън, преди отново да се озъби на тринайската. — Ако господарите ти от КОЛИН подпишат смъртна присъда на Мерин, след като ние сме си свършили работата по залавянето му, е, тогава може и да прибегнем до твоя професионален опит. Междувременно, що не си свиеш малко шибаните из… генетично подобрени склонности и не ни оставиш да работим?

Стена от мълчание. Последните думи на Койл отскочиха от нея като камъчета от всемент. Мълчание, осъзна Севги с изострените си от синаптика възприятия, което извън виртуалната среда би се запълнило с насилие така, както кръвта запълва отворена рана. Марсалис и Койл се гледаха втренчено, сякаш бяха сами в целия свят. Самата тя долови нещо в лицето на Ровайо, нещо, което не успя да разчете докрай. Другата жена й заприлича на спънат кон, сякаш невидими окови й пречеха да направи следващата логична стъпка. Нортън се колебаеше трескаво и безпомощно. Колкото до самата нея, докато гледаше как ситуацията скоростно се сговнява…

— Добре — много тихо каза Марсалис.

Севги си помисли, че няма да каже друго, и отвори уста да даде своя принос за разсейване на напрежението, но чернокожият я изпревари.

— Две неща. — Все така тихо и нежно, като с перце. — Първо, ако си въобразяваш, че можеш да заловиш Алън Мерин жив, значи не живееш в реалния свят. Това важи за всички ви. И второ, Рой, ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, в реалния свят, ще те пратя в интензивното.

Ченгето от Ръба само това чакаше.

— Добре бе, хайде, излизаме от виртуалната да се разберем по мъжки, това ли искаш?

— И още как. — Но Севги изпита любопитното усещане, че Марсалис клати мислено глава в противоречие на думите си. — Само че няма да стане. Искам да запомниш едно име, Рой. Съдърланд. Исак Съдърланд. Защото той ти спаси живота днес.

И изчезна.

Изключи се с припламване на виртуална светлина и ги остави в празния виртуален апартамент, със стопкадъра на отдалечаващия се Мерин и стотината червени светлинки, обозначаващи, следите от присъствието му.

Колкото и да беше странно, не друг, а Ровайо дойде да го търси. Но докато го открие, той беше спрял да обикаля гневно по коридорите на Алкатрас и раздразнението го беше отвело до една външна галерия в западния край на комплекса. Ровайо го откри облегнат на парапета, вперил поглед в разпенените вълни, които носеха белите си шапки към устието на залива и висящия, петносан от ръжда мост, който го прехвърляше. Плътна мъгла се вдигаше към синьото небе като захарен памук, разтеглен от детски пръсти.

— Водата достатъчно ли ти се струва? — попита го.

Карл я изгледа странно.

— Отдавна съм на Земята.

— Да, знам. — Ровайо застана до него. — Имам един братовчед в Свободното пристанище. Изкара шест години на Марс, на младини. Почвен инженер. Две тригодишни квалификации една след друга. От него съм чувала, че не можеш да свикнеш с гледката на толкова много вода, независимо колко време е минало от завръщането ти.

— Е, за него може да е така. При всеки е различно.

— На теб липсва ли ти понякога?

Той я погледна отново.

— Какво искаш, Ровайо?

— Той казва, че му липсвало небето — продължи спокойно жената, сякаш не го беше чула. — Нощното небе, по-точно. Пейзажът на фона на тесния хоризонт — било като претъпкан с мебели склад. И многото звезди. Било сякаш всички лагеруват заедно, сякаш всички са част от една армия или нещо такова. Той и всички други хора на планетата, които са там с една обща цел, все едно всички вършат нещо важно, значимо.

Карл изсумтя.

— Ти чувствал ли си нещо такова? — попита тя.

— Не.

Прозвуча по-рязко, отколкото го беше планирал. Въздъхна.

— Аз съм тринайска, не забравяй. Ние не страдаме от вашата вътрешна потребност да бъдете полезни. Стремежът към групова хармония не е част от матрицата ни.

— Да, но едва ли се водиш само от онова, което ти диктува Матрицата ти, нали?

— Може и така да е, но определено си струва да се вслушваш в нея. Ако в плановете ти влиза да се чувстваш щастлив, разбира се.

Ровайо се обърна с гръб към парапета, облегна се и се подаря на лакти.

— Четох някъде, че това го няма в матрицата ни, на всички. Да сме щастливи имам предвид. Щастието било само страничен продукт, съчетание от химически вещества, чиято задача е да ни подмамят в посоката, накъдето ни тласкат гените ни.

Погледът му се хлъзна настрани, привлечен от изящното движение, с което беше сменила стойката си. Плъзна очи по профила й, по стройното тяло с високи гърди и дълги бедра, по гладките скули. Вятърът откъм залива вплиташе пръсти в къдриците й и ги приглаждаше напред към лицето.

— Не взимай присърце глупостите на Койл — каза тя, все така без да го поглежда.

— Не ги взимам.

Тя се усмихна.

— Добре. Просто… Работата е там, че тук, в Ръба, рядко се сблъскваме с тринайски. От време на време се появява по някой, ние го задържаме и го връщаме в лагера. В Симарон или Танана. Джизъсленд е идеалното място, където да изхвърлиш онова, което не искаш в собствения си заден двор. Ядрени отпадъци, експериментални нанотехнологии, върхови селскостопански изследвания. Републиката ги приема срещу минимална част от сумата, която биха ни стрували тук.