— Знам.

— Да. Върнал си неколцина бегълци от Симарон, ако не се лъжа.

— Шестима. — Той се замисли. — Седмина, ако броиш и Ерик Сандерсен миналата година. Той избягал по пътя и така и не стигнал до лагера в Симарон.

— А, да, спомням си случая. Онзи, който беше повредил компютъра на автокоптера, нали?

— Същият.

— Ти ли го върна?

— Не — остро каза той. Ерик Сандерсен беше загинал в жестока престрелка по улиците на Минеаполис. Стандартна полицейска тактика при залавяне на наркодилъри. Явно го бяха взели за такъв. По същото време Карл проверяваше фалшива следа в Хуарес. Прибра се с непокрити дневни разходи и дребни порезни рани от бръснач, получени при сбиване в кофти бар, където беше попрекалил с въпросите. — Този го пропуснах.

— Сериозно? — Ровайо се размърда на парапета. — Та, както казвах, не сме свикнали да си имаме работа с хора като теб. Тук, в Ръба, липсата на тринайски се смята за нещо похвално и Койл просто споделя общото мнение по въпроса. А и след касапницата на кораба… ами, Койл си е ченге и не иска излишна кръв по улиците.

— Ти какво, опитваш се да се извиниш от негово име ли? За това ли е всичко?

Тя се намръщи.

— Опитвам се да ви спра, преди да се избиете един-друг. Поне докато не си свършим работата.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Мога да ти гарантирам, че Койл няма да ме убие.

— Да. — Тя кимна й стисна устни. — Е, не е лошо да имаш предвид, че той ми е партньор. И че ако се стигне дотам, няма да стоя настрани.

Карл се забави с отговора, защото не беше сигурен дали е свършила, или ще добави още нещо след тази заплаха. Тя не каза нищо повече и Карл въздъхна.

— Добре, Ровайо, ти печелиш. Иди и кажи на своя добър, честен, състрадателен партньор по служба, че ако избягва да ме нарича изрод, може и да му се размине.

— Знам. Извинявай за обидата.

— Недей. Не си я казала ти.

Ровайо се поколеба.

— Тази дума и на мен ми е противна. Просто, както казах, тук рядко се…

— Да, да, знам. Рядко се срещат такива като мен в Ръба и Койл е свикнал да обижда безнаказано. Нямай грижа, и по другите места е същото.

— С изключение на Марс?

Той се извърна да я погледне в очите.

— На Марс ли? Този твой братовчед май наистина ти е пуснал мухата. Какво, чудиш се дали и ти да не заминеш?

Тя избягна погледа му.

— Нищо подобно. Просто Енрике — братовчед ми де — все повтаря как там никой не гледал с лошо око на тринайските. Даже напротив, били нещо като дребни знаменитости.

Карл изсумтя.

— От най-дребните, бих казал. Този твой Енрике май го е налегнала тежка форма на носталгия. Често се случва, след като се прибереш на Земята, само че повечето така и не подписват нов договор. И той не е подписал, нали?

Ровайо поклати глава.

— Мисля, че в някаква степен му се иска да е останал там по-дълго, може би изобщо да не се е връщал. Само че се е уплашил. Не ми го е казвал в прав текст естествено, но се подразбира.

— Е, там лесно можеш да се уплашиш — призна неохотно Карл.

— Дори ако си тринайска?

Той сви рамене.

— Ние не се плашим толкова лесно, вярно е. Само че на Марс става въпрос за нещо по-дълбоко от обикновения страх, предизвикан от нещо конкретно и външно. Проблемът е в самия теб. Страхът те връхлита без предупреждение, без осезаема причина. Просто… чувство.

— Чувство за какво?

Карл въздъхна.

— Чувство, че не ти е там мястото. Че нямаш работа там. Все едно си в чужд дом без знанието на собствениците, които може да се приберат всеки момент.

— Големите лоши марсиански чудовища, така ли?

— Не съм казал, че има смисъл. — Той плъзна поглед към моста. Южната му кула почти се губеше в пълзящата мъгла. Рехави пипала се промушваха през подпорите. — Казват, че е заради слабата гравитация и тесния хоризонт. Задействали инстинкта ни за самосъхранение и причинявали тревожност. Може и да е вярно.

— Ти обаче си се справил по-добре от другите, така ли? — Тя махна смутено. — Защото… Сещаш се: защото си такъв, какъвто си?

Той смръщи чело.

— Какво искаш да ти кажа, Ровайо? Накъде биеш изобщо?

— Просто си говорим. Ако ти досаждам, само кажи. Разбирам от намеци, стига да не са съвсем тънки.

Карл се усмихна почти мило. После каза:

— Ако се постараеш, равновесието е постижимо. Страхът се превръща във вълнение. Слабостта се превръща в сила и те зарежда с енергията да се изправиш лице в лице с неизвестната опасност, за която те предупреждава инстинктът ти за самосъхранение. И вместо да се чувстваш зле, започваш да се чувстваш добре. — Сведе поглед към ръцете си върху парапета. — След известно време дори се пристрастяваш към усещането.

— Затова ли ви посрещат с отворени обятия на Марс?

— Ровайо, там всеки посрещат с отворени обятия. Повечето квалифицирани специалисти се прибират на Земята веднага щом им изтече срокът по договора — честно казано, твоят братовчед трябва да е кораво копеле, щом е подновил своя, — а сред постоянните заселници има висок процент на психически разстройства, както сред нискоквалифицираните, така и сред онези, които са научили някакъв занаят след заселването си. В резултат на това има постоянен недостиг на работна ръка, квалифицираните служители никога не достигат, няма и достатъчно надежден суров човешки материал, който да бъде обучен, за да заеме свободните места. Така че, да, затварят си очите за факта, че си роден изрод и си отгледан като социопат, стига да си вършиш добре работата. — Пак усмивка. Малко крива този път. — Което може да се каже за повечето от нас.

Ровайо кимна, сякаш в потвърждение на някакъв неизречен въпрос.

— Говори се, че китайците отглеждат нов вариант за Марс. В нарушение на договореностите. Мислиш ли, че е вярно?

— Бих повярвал кажи-речи всичко за онези кретени в Пекин. Няма как да държиш под железен контрол най-голямата икономика на света, без в някаква степен да потъпчеш човешките права.

— Видял ли си нещо, което да го потвърждава? Докато си бил на Марс, имам предвид?

Карл поклати глава.

— На Марс китайците не се разхождат под път и над път. Базирани са основно в Елада и в района около Утопия. Това е далеч от Бредбъри или Уелс, освен ако нямаш някаква конкретна причина да идеш там.

И двамата се загледаха в пенливия прибой.

— Наистина съм се замисляла дали да не замина — каза накрая Ровайо. — Бях по-млада, когато Енрике се върна и ме засипа с истории. Още нямах двайсет. Решила бях да изкарам няколко курса и да подпиша договор за троен срок.

— И какво стана?

Тя се изсмя.

— Животът ме повлече, това стана. Една от онези мечти, които не успяват да преборят ежедневието.

— Едва ли си изпуснала много.

— Ти обаче си отишъл.

— Да. Отидох, защото алтернативата беше заточение в лагер. — Мигновен спомен за ухилената физиономия на Неван. — И се върнах при първа възможност. А ти не приемай на доверие вдъхновените разкази на братовчед си. Тези неща винаги изглеждат по-добре от дистанцията на времето. В огромната си част Марс е едно студено и трудно за живеене място, където никога няма да се почувстваш у дома си, колкото и да се стараеш.

Ровайо сви рамене.

— Това го знам. — Кратка усмивка, но гласът й си остана спокоен и разумен по полицейски. — Да не мислиш, че на Земята е по-различно, Марсалис? Да не мислиш, че тук ще те оставят да се почувстваш у дома си?

Колкото до това, Карл нямаше готов отговор. Просто си стоеше до парапета и гледаше изчезващия в мъглата мост. Ровайо го докосна по ръката и каза дружелюбно:

— Хайде. Да се залавяме за работа.

Работеха по случая „Гордостта на Хоркан“ от затворен кабинет в долните нива на Алкатрас. Охранителните и заглушаващи системи над тях им осигуряваха защита от изтичане на информация, системата за приемане и предаване използваше кодиране по марстехски стандарти, а оборудването в просторния кабинет и прилежащите му помещения беше свързано с дебели намотки от истински кабели, а не безжично. Кабелите придаваха на помещението старовремска атмосфера, която се връзваше идеално със стените от необработен камък и с подземния хлад, който излъчваха. Севги седеше на въртящ се стол, зяпаше упорито неогладените камъни, изобщо не поглеждаше към Марсалис и беснееше вътрешно, ядосана на самата себе си заради отвратителното чувство, което стегна стомаха й, когато той дойде с Ровайо.