Едва не си счупи китката.

Пресилената става изпука силно, но болката се изгуби на фона на свирепия екстаз, когато Мерин изхърка задавено и се свлече. Инерцията го завъртя около оста на удара и Карл се удари силно в подводницата. Мерин понечи да блокира, но вяло. Карл проби с лекота блока, стисна с две ръце главата на другата тринайска и я заби странично, с всички сили, в зъба на шейната. Мерин нададе задавен, яростен стон и замахна с ръка. Карл избягна удара и отново наби главата му в металния ръб… и пак… и пак…

По някое време усети, че противникът му се е отказал окончателно от борбата. Това не го спря.

Спря чак когато по сивия корпус на подводницата и по собственото му лице плисна топла кръв.

Севги слезе по стълбата на обляния от прожекторите на криминалистите мостик — вече подготвяха местопрестъплението за обработка. Службите за сигурност бяха оградили с кордон целия товарен отсек дясно на борд — прибрали бяха всички за разпит, после бяха наложили тотална блокада. Униформени полицаи стояха при всички точки за достъп по високите мостици, а една източена като акула черна патрулна моторница обикаляше покрай открития док. По-малки надуваеми лодки обточваха долния край на пистовия наклон като оранжеви водорасли и се люлееха на вълните. Атмосферата под куполообразния покрив кънтеше кухо и внушаваше усещането за нещо изпразнено и приключено.

Севги измъкна служебната си карта и я показа на дежурната при сухия док на „Даскийн Азул“. Остана изненадана от смътния пристъп на носталгия по дните, когато беше достатъчно да вдигне ръка, за да покаже вградената в кожата на дланта си холограма на нюйоркската полиция. По дните, когато беше ченге. Униформената жена я погледна безстрастно.

— Да, какво искате?

— Търся Карл Марсалис. Казаха ми, че е някъде тук.

— Марсалис? — Жената я изгледа объркано, после загря. — О, говорите за изрода? Онзи, на когото трябва да благодарим за всичко това?

Мислите на Севги бяха твърде объркани, за да търси сметка на полицайката за сбърканата й терминология. Затова само кимна мълчаливо. Жената посочи към наклона долу.

— Седи ей там, на онази празна шейна, напреко на съседната писта. Тъкмо се канех да го отведа за разпит, но някаква клечка от отдела за специални случаи каза да го оставя на мира и че можел да си седи там колкото иска. — Махна уморено с ръка. — А коя съм аз да споря със специалния отдел, нали така?

Севги измърмори нещо в знак на съпричастност и пое надолу по стълбата покрай пистата на „Даскийн Азул“. Когато се изравни с празната шейна на съседната писта, се наложи да прекоси почти на четири крака разстоянието дотам, като на два пъти едва не падна, толкова стръмен беше наклонът. Стигна до шейната и се хвана с огромно облекчение за един от зъбците.

— Хей — извика глуповато.

Марсалис обърна глава и очите му се разшириха от изненада. За пръв път го виждаше в такова неведение за заобикалящата го среда и това я потресе много повече, отколкото появата й беше изненадала него. Зачуди се дали пък Марсалис не е в шок. Дрехите му целите бяха в засъхваща кръв, на големи петна, по лицето му още имаше тъмни следи там, където не беше успял да я изчисти.

— Как си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Няколко натъртвания. Нищо сериозно. Ти кога дойде?

— Преди малко. Бях горе и се разправях с шефовете на „Даскийн Азул“. — Севги се изтегли върху шейната, намести се с гръб към зъбеца до Марсалис и провеси крака надолу. — Е. Оказа се, че си бил прав.

— Аз и генетично заложената ми параноя.

— Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.

— Е, целта ми не е да вкарам нещо в леглото.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Да, сигурно си се наситил вече за тази нощ.

Той отново сви рамене, но не я погледна.

— От „Даскийн Азул“ твърдят, че не били знаели нищо — каза тя. — От тяхна гледна точка, Мерин, Рен и Осбърн са били обикновени наемни служители, чиито договори се подновявали ежемесечно, стига междувременно да не възникнел проблем, а такъв нямало. Лъжат, та се късат, но не знам дали от ССР ще успеят да го докажат.

— Осбърн?

— Младежът, който ти е скочил с мачетето. Скот Осбърн, незаконен имигрант от Джизъсленд. Криминалистите смятат, че е бил един от служителите на „Уорд Биосъплай“, които са избягали при появата на Мерин. ДНК-то му съвпада с улики, открити в офисите на Уорд.

Марсалис кимна.

— А Рен?

— С нея е по-трудно. Не са открити нейни генетични следи при Уорд, така че тя или някой друг вероятно се е върнал да почисти. Но показанията на очевидци сочат, че и тя е била там.

— А генетичните следи тук? Обработиха ли ги вече?

— Още не са. — Тя пак го погледна, любопитно. — Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.

— Защото не съм.

Тя се намръщи.

— Свърши се, Марсалис. Вече можеш да се прибереш у дома. В Лондон при любимите си самодоволни европейци.

Той вдигна вежда и насочи поглед към океанската шир.

— Какъв късмет, а?

Изведнъж сърцето й се качи в гърлото и тя реши да заложи на иронията.

— Какво, ще ти е мъчно за мен ли?

Сега вече той се обърна да я погледне.

— Това не е краят, Севги.

— Не е ли? — Усети как слабо, но зловещо предчувствие се промъква в собствения й тон. — Е, мен поне успя да заблудиш. Така де, избил си ги всичките. Осбърн и другия тип си ги размазал по стените и пода горе. На Мерин си му смазал черепа. Това определено прилича на край, не мислиш ли?

— А Рен?

Севги махна небрежно с ръка.

— Рано или късно ще ни падне в ръцете.

— Сериозно? Както я хванахте и след клането в „Уорд Биосъплай“?

— Стига, Марсалис, не ми разваляй удоволствието от победата. Рен е дребна риба. Важното е, че Мерин е мъртъв.

— Аха, ясно. И сега какво, трябва да празнуваме ли?

— Точно така.

Той кимна и бръкна в джоба на затворническото си яке. Извади майсторски свита цигара и я вдигна демонстративно пред лицето й.

— Искаш ли?

— Какво има в нея?

— Не знам. Дадоха ми я. Ако случайно ми дойде настроение да празнувам. — Лапна цигарата и смачка долния й край да я запали. Дръпна и се закашля. — Опитай. Не е лошо.

Тя взе цигарата и също дръпна. Димът изпълни дробовете й, сладък и тинест — подобрен опиат с привкус на още нещо. Севги задържа малко дима, преди да го издиша. Усети хладната леност на наркотика да плъзва по крайниците й. Главата й изведнъж се прочисти. Дръпна си повторно, но този път издиша почти веднага и му върна цигарата.

— Е, кажи ми защо не си щастлив.

— Защото не обичам да ме разиграват, а цялата тази история беше постановка, от началото до края. — Дръпна мълчаливо няколко пъти, после вдигна цигарата и се загледа в горящия й връх. — Шибаните легенди за чудовища.

— Ъ?

— Чудовища — горчиво повтори той. — Супертерористи, серийни убийци, престъпни гении. Все същата шибана лъжа. Със същия успех можехме да си говорим за вампири и върколаци, разлика — никаква. Ние сме добрите, цивилизованите хора. Скупчили сме се в светлия кръг около огъня, в удобните си градове и уютните домове, а там някъде… — Марсалис направи широк жест в подкрепа на все по-пламенните си думи, — в мрака извън светлината на огъня броди чудовището. Голямото Зло, заплахата за племето. Убийте звяра и всичко ще е наред. Няма значение, че…

— Ще го пушиш ли това, или не?

Той примигна.

— Да, извинявай. Вземи.

— Значи не мислиш, че сме убили звяра?

— Напротив. Убихме го. И какво? Даде ли ни това някакви отговори? Все още не знаем защо Мерин се е върнал от Марс, нито защо е убил всички онези хора.

— Можехме да попитаме него.

— Е, да. Само че това някак ми изскочи от ума, докато се боричкахме.

Тя впери поглед във върховете на обувките си. Смръщи чело.

— Виж, може и да си прав. Може би още не разполагаме с отговорите и не знаем защо е било всичко това. Но все пак го спряхме, а това е добре.