„Съдърланд е на шибания Марс.“

— Откарай ме някъде, където ще мога да се сбия — каза той.

Разсеян и небрежен заради часовата разлика, дългия сън по никое време и вчерашната битка с Мерин, Карл изобщо не забеляза човека на ъгъла, който го наблюдаваше как излиза от хотела, нито сълзата без обозначителни знаци, която напусна паркинга от другата страна на улицата и се включи в трафика зад неговото такси.

За Дуги Куанг седмицата беше започнала отвратително и така си беше продължила, а по всичко личеше, че и тази вечер няма да направи изключение. Валдес беше с цели три игри пред него и той обикаляше масата, сменяше ъглите и удряше ядно топките само и само да отвлече мислите си от цялата тази гадория. Тази техника — „Ако изобщо може да се нарече така“, беснееше вътрешно той — водеше най-вече до рикошети и рядко вкарваше топка в гнездото. Дуги знаеше, че губи, защото е ядосан, но не успяваше да се отърси от гнева. Твърде много неща в живота му се бяха сговнили.

Пратката на Вундавари така и не беше минала през транзитната митница в Джакарта, а самата Вундавари се беше озовала в индонезийски затвор с предварителни обвинения и чакаше смотания си сиатълски адвокат да й уреди гаранцията. Парите бяха изчезнали. „Отпиши ги — беше го посъветвал хладно сиатълският адвокат по телефона. — И да измъкнеш нещо от онези в митницата като компенсация, ще трябва да го дадеш на мен във вид на адвокатски такси“. Дуги можеше да се запъне и да го прати по дяволите, но Вундавари нямаше да издържи дълго в затвора, което и той, и онзи сиатълски задник знаеха много добре. Мека беше, идваше от богато семейство в Куала Лумпур и цяла кохорта разглезени хлапета в Свободното пристанище. Щеше да плати, колкото и да поискаше сиатълският гадник.

И на улицата не беше по-добре. Онези от комплекса в Алкатрас бяха плъзнали навсякъде, пришпорени от големите клечки в службата за сигурност на Ръба. Още не можеше да разбере за какво е цялата тази врява. Чуло се беше за голяма операция на някаква производствена платформа предната нощ, но никой от платените му информатори в службите не беше на достатъчно висок пост, за да знае нещо повече. И което беше по-важно, онези от Алкатрас им бяха взели страха и неговите хора не смееха да душат много-много. В резултат на всичко това се наложи да прекрати дейността си западно от булеварда и северно от Селби, а дори на територията на Хънтър Пойнт, в собствения му заден двор, положението беше станало напечено. Границата пък беше непробиваема вече месеци наред, до такава степен, че познатите му банди прехвърляха по някой незаконен имигрант и кажи-речи нищо друго, предимно бели момичета от Дакотите, които се пречупваха много трудно, а дори и тогава не бяха от най-търсените типажи.

Мама пък още кашляше и не искаше да си пие шибаните хапчета.

А сега Валдес беше на път да се възползва от поредния му твърде бърз и твърде силен удар — две топки в близост до джобовете, чисти ъгли отвсякъде, осмата трябваше само да я чукне в страничния бордюр и влизаше директно. С други думи, един от любимите евтини номерца на Валдес, удар, който можеше да изпълни и с вързани очи. Поредната петдесетачка беше на път да смени притежателя си. Идеше му да…

Само че вместо да стреля, Валдес смръщи чело и заряза билярдната щека. Заобиколи масата и тръгна към Дуги с присвити очи.

— Хей, pengo mió, нали каза, че Елвира не е на работа тази вечер? — Кимна към потъналия в сумрак бар. — Защото ако това е представата й за свободна вечер, значи имаш проблем.

Дуги погледна в указаната посока и сякаш другото не му стигаше, ето ти я Елви, кацнала на високо столче с гръб към бара, подпряла се на лакти и цицките й опъват червеното потниче, което й беше купил през май, мести крака и разкрива гледка от различен ъгъл към съкровището под късата си поличка — и всичко това в чест на високия черньо, опнал се на съседното столче, който пък я оглеждаше, сякаш е плод на пазарска сергия.

Това вече наистина беше прекалено, по дяволите.

Хвана удобно щеката, на петдесетина сантиметра от дебелия край, и тръгна към бара, като я държеше ниско до бедрото си. Елвира го видя, направи оная своя тъпа физиономия и млъкна насред дума. Дуги реши, че мълчанието работи в негова полза, направи още две крачки и спря на метър и половина от рамото на чернокожия тип.

— Правиш грешка, приятел — каза му. Дишаше тежко. Гневът заваляше думите му като размазана боя на евтино лого. — Елвира не е на работа тази вечер. Ако ти е мерак за евтина пичка, по-добре ела друг ден. Ясно?

— Просто си говорим — каза чернокожият, тихо и спокойно, почти отегчено дори. И акцентът му беше странен някак. Въобще не погледна към Дуги. — Щом дамата не е на работа, значи е в правото си да разговаря с когото иска, нали така?

Дуги усети как събираният цял ден гняв го затиска като воденичен камък.

— Май не слушаш какво ти говоря — каза през зъби на непознатия.

А после чернокожият най-после го погледна, обърна мълниеносно очи към него и прикова погледа на Дуги като играч на трета база, който прихваща ниска топка на „Монстър Парк“.

— Напротив, слушам те.

Всичко това подейства на Дуги като ръчна спирачка при висока скорост, уби инерцията му и я обърна на сто и осемдесет градуса, а щеката си остана да сочи безропотно пода. Защото дълбоко в себе си Дуги разбра, че този тип не се стреми да избегне конфронтацията, а е дошъл с намерението да търси конфронтация. Усещането беше като да ти поднесе колата, да се озовеш върху лед, когато най-малко очакваш. Ясно му беше, че трябва да продължи, макар барът да беше почти празен тази вечер. Валдес обаче го гледаше, също и барманът, както и двама-трима клиенти, и каквото и да се случеше оттук нататък, до сутринта мълвата щеше да го разнесе из целия квартал. Трябваше да се оправи с този тип, задължително беше, но почвата под краката му се беше разместила, вече не се чувстваше на свой терен и нямаше представа какво смята да направи чернокожият непознат.

Стисна по-здраво щеката.

— Опиташ ли се да ме удариш с това нещо, ще те убия — уведоми го чернокожият.

Сърцето на Дуги прескочи един удар и се качи в гърлото. Дълго сдържаният гняв припламна за последно и угасна. От зейналата на негово място празнота изскочи писклив уморен гласец, който го призова към предпазливост. Дуги си пое дъх и се постара да скрие промяната.

— Вратата е ей там — каза той. — Просто си върви, по дяволите.

— Болят ме краката.

Така че Дуги просто замахна с шибаната щека, както си беше знаел, че ще стане, иска или не иска. Зъбите му се оголиха и дълго сдържаният адреналин нахлу колебливо в кръвта му.

В ситуация като тази какво друго му оставаше, по дяволите?

Беше си намерил сбиването, вярно, но то, изглежда, нямаше да оправдае очакванията му. Колебливият дребен гангстер пред него може и да беше малко по-наперен от средностатистическия сводник, но не му беше никаква конкуренция и не представляваше никаква реална заплаха.

„То пък все едно си очаквал нещо друго тук, в евтин бар с черни стени насред запуснат квартал в съседство с напълно автоматизиран пристанищен комплекс“. Не е като да не го беше обсъдил подборно с автотаксито, а после обикаля дълго пустите улици. „Признай си го, човече. Точно това търсеше през цялото време, нали? Това искаше. Да ти е сладко.“

Начинът, по който щеше да протече боят, му беше ясен от началото до края. Вече беше балансирал тежестта си спрямо столчето, на което седеше, малко в ръката, с която се облягаше на бара, повечето в краката, макар че отстрани това не се виждаше. Предвиди с лекота намеренията на другия мъж, грабна столчето за единия крак, точно под седалката, и замахна силно нагоре. Краката на високото столче се забиха в лицето и гърдите на сводника. Инерцията завъртя в дъга столчето около оста на седалката му и блокира тотално щеката — нещастникът дори не успя да я вдигне над нивото на кръста си. Карл пусна столчето и тръгна след сводника, който отстъпваше панически назад, вдигнал ръка към раната на лицето си. Столчето падна с трясък някъде встрани. Карл нанесе дълъг и силен посичащ удар в незащитената част на гърлото. Сводникът се пльосна на пода, очевидно мъртъв. Елвира изпищя.