— Вижте, детектив Уилямсън, наистина се радвам, че се свързахте с мен. Оценявам го. При случай ще ви върна услугата.

— Не е нужно. Нали ви казах, видях репортажа. Много се говори напоследък за сътрудничеството между агенциите в Америка, но май само се говори. Та аз реших, че може би е време и да направим нещо по въпроса все пак.

— Така е. Можете ли да пратите файла на ССР в Алкатрас? Аз ще си го прехвърля оттам по-късно.

— Няма проблем. Дано ви е от полза. Нюйоркската връзка прекъсна и отнесе със себе си акцента на Уилямсън и смътното усещане за зимния град. Остави я с едва доловимия статичен шум на сателитната връзка, а после и това изчезна.

— Няма нищо. Казах ти вече.

Карл раздразнено поклати глава.

— Матю, този тип ми е адски съмнителен, разбери. Сигурен ли си?

— Повече от сигурен, Карл. До третия знак след запетаята. Асоциативният модел на Том Нортън е толкова близо до идеалното гражданско поведение, колкото е по силите на обикновен човек. Най-лошото, което открих, са косвени данни, че може да е получил работата си в КОЛИН с помощта на брат си. Но дори и тук става въпрос за някоя и друга добра дума където трябва, а не за отявлено връзкарство. Освен това е било отдавна и няма данни брат му да е оказвал натиск върху когото и да било впоследствие.

— Сигурен ли си за това?

— Да, сигурен съм. Даже има данни, че двамата не се разбират много добре. Отношенията между братя често се основават на съперничество, а братята Нортън, изглежда, са решили проблема с помощта на цял континент разстояние.

Карл стоеше до прозореца на хотелския апартамент. Вечерта вече дърпаше шалтера на небето. Отражението му го гледаше от стъклото. Той опря лакът до него и зарови пръсти в косата си. Марисол обичаше да прави така, когато…

— А нападението в Ню Йорк? Фактът, че само той знаеше къде съм останал да нощувам?

— Съвпадение — отсече Матю.

Карл срещна погледа на отражението си.

— От моя гледна точка не изглежда така.

— Типично за съвпаденията. Хората просто не са програмирани да ги приемат. А понеже си тринайска, прибави в уравнението и повишената си предразположеност към параноя.

— Да ти е хрумвало някога, Мат, че…

— Матю.

— Да, Матю. Извинявай. Хрумвало ли ти е някога, че за една тринайска, за някой, който не се вписва добре в груповата динамика, параноята може да е полезна черта на характера?

— Да, освен това е селективен фактор по отношение на еволюцията. — Поучителният тон на инфохакера си беше все същият, открай време. Изглежда, склонността да поучава беше част от личното му генетично програмиране. — Но въпросът не е в това. На човешката интуиция не може да се разчита, защото тя не винаги е реално основателна. Тя не винаги е полезно качество в съвременната ни среда, нито по отношение на математиката, която определя въпросната среда. Когато все пак се яви като отражение на математическа форма, интуицията безспорно говори за вродена способност да се долавя математическата основа на обществата ни.

— Но не и когато е в противоречие с математиката. — Карл опря чело в стъклото. Този разговор го бяха водили и преди, много пъти. — Така ли?

— Не и когато е в противоречие, да — потвърди Матю. — Математиката винаги е вярна, дори да е в противоречие с интуицията ни. Нашата интуиция е просто индикатор за несъответствие на потенциалите ни с една променена или променяща се среда.

— С други думи, Нортън е чист?

— Нортън е чист.

Карл обърна гръб на отражението си. Облегна се на прозореца и плъзна поглед из стаята — започваше да я усеща като капан. Разпозна рефлекса веднага — търсеше възможните точки за бягство. Тъпо. Имаше си врата, ей там.

„Ами използвай я де. Глупак.“

— Това тормози ли те някога, изобщо? — каза в телефонната слушалка.

— Кое дали ме тормози, Карл?

— Ами всичко това. — Той махна, сякаш Матю можеше да го види. — Якобсен, шибаните Спогодби, Агенцията, насилственото заточение. Че трябва да те лицензират, сякаш си някаква опасна субстанция или нещо такова.

— Доколкото архивите с лични данни са форма на социално лицензиране, всички сме повече или по-малко лицензирани: и обикновените хора, и генетичните варианти. И ако видът на лицензирането отразява различната степен на социален риск, това лошо ли е?

Карл въздъхна.

— Добре, добре. Забрави. Не питам когото трябва.

— В какъв смисъл?

— Ами, не се обиждай, но ти не си съвсем наред в главата. Целият ти профил намирисва на аутизъм. А тук става въпрос за емоции.

— Емоционалният ми обхват беше психо-химически балансиран и разширен.

— Да бе, от н-джин. Извинявай, Матю, не знам защо изобщо те занимавам с тия работи. Ти не си по-нормален от мен.

— Ако временно оставим настрана въпроса какво според теб е нормално човешко същество, защо смяташ, че би получил по-достоверен отговор от „нормален“ човек? Мислиш ли, че нормалните хора имат особена дарба, която им помага да прозрат сложните истини от областта на етиката и морала?

Карл се замисли.

— Не съм забелязал такова нещо — призна накрая. — Не.

— Следователно моето виждане за социалния ред, наложен след доклада „Якобсен“, не е нито повече, нито по-малко полезно от виждането на всеки друг разумен човек.

— Да, но точно там е проблемът, големият тлъст проблем. — Карл се ухили. Голям кеф беше да хване в издънка свръхбалансираното мислене на инфохакера, най-вече защото това му се удаваше рядко. — Тук не става въпрос за разумни хора. Докладът „Якобсен“ не е опит за разумна реакция на генетичното лицензиране, а опит на група разумни мъже да сключат сделка с ломотещата маса на неразумното човечество. Религиозните маниаци, радетелите за расова чистота, целият набор от откачалки, проповядващи края на света. — Впери за миг очи в единия, ъгъл на стаята. — Нали помниш какво беше през осемдесет и девета — деветдесета? Демонстрациите? Всичката отрова и жлъч, която се изливаше в телевизионните студиа? Пощурелите тълпи пред комплексите и военните бази?

— Да. Спомням си. Но нямам спомен да ме е разтревожило особено.

Карл сви рамене.

— Е, от вас не се плашеха толкова, колкото от нас.

— Истината е, че „Якобсен“ не беше капитулация пред силите, които описваш. Докладът беше критичен както към ирационалните реакции, така и към опростенческото мислене.

— Да. Само че виж кого натикаха в лагерите.

Матю не каза нищо. Вълчата усмивка на Стефан Неван изникна пред погледа на Карл и той разтърка очи, за да я разкара.

— Виж, Мат, благодаря ти…

— Матю.

— Извинявай. Матю. Благодаря ти, че провери Нортън. Пак ще се чуем.

И затвори. Хвърли телефона на леглото и набързо облече най-малко използваните и най-малко окървавени дрехи от бедния си на избор гардероб. Излезе от хотелската стая, спря за миг пред вратата на Севги Ертекин, после изръмжа ядно и продължи по коридора. Зачака да дойде асансьорът, но след десетина секунди отвори вратата на аварийното стълбище и заслиза нетърпеливо, вземаше по две стъпала наведнъж. Прекоси с бърза крачка фоайето и излезе на улицата. Повървя малко, колкото да усети вечерта, после махна на едно автотакси.

Купето беше уютно и с приглушено осветление, със скъп кожен салон и тесни скосени прозорци. Бронираният екран на таблото се включи с тих звън и му показа бая идеализиран дамски вариант на шофьорски интерфейс. Класическа красота от Ръба, типичната азиатско-латиноамериканска смесица. Прибрана тъмна коса с едва загатнати къдрици, елегантно сако с висока яка. Нещо от Кармен Рен в чертите и стойката, но с нечовешкото съвършенство на компютърно генериран образ. Гласът беше нелоша имитация на Ейжа Бадауи.

— Добър вечер, сър. Добре дошли в „Кейбъл Каре“. Бихте ли определили целта на пътуването?

Той се поколеба. Знаеше, че Съдърланд не би се впечатлил от подобно нещо.