„Севги.“

Пътят към Колка беше по-скоро отъпкана в светлата пръст пътека, на места почти неразличима в ронливия сипей и шубраците, които уж пресичаше. Пънеше се и се гърчеше покрай ръба на каньона като наскоро развит от фабричната си макара кабел, който упорито се стреми към предишната си форма. Излизаше от селото в относително права линия, следваше повече или по-малко очертанията на каньона, от време на време забърсваше ръба му, толкова близо, че да ти се обърне стомахът от гледката, после бързо свръщаше встрани, сякаш стресната от бездната долу. На няколко километра от градчето заобикаляше самотно разчистено място с ръждясалите скелети на футболни врати в двата края. След още няколко врътки се спускаше в широка падина с форма на паница, отхапана сякаш в стената на каньона, следваше в низходяща спирала извивката като топче за рулетка, поело на забавен каданс към числата на късмета. После се хвърляше презглава през ръба на каньона, спускаше се по хълбока на долината в щура серия от остри завои и най-сетне стигаше, сред прах и търкалящи се камъчета, до дървено висящо мостче над бързата зеленикава река.

Въпросното старо мостче не беше по-дружелюбно от пътеката. Не личеше да е ремонтирано през последните десетилетия, а там, където в дъските се бяха отворили пукнатини и дупки, местните бяха наслагали камъни, за да не се плашат от гледката към водата мулетата, които и до ден-днешен бяха единственият възможен транспорт за градчетата по ръба на каньона. Занемарената инфраструктура беше запазена марка на целия район — голямото разстояние до най-близките подготвителни лагери го правеше безперспективна инвестиция от гледна точка на корпоративната политика и туризмът оставаше кажи-речи единствената прехрана за местното население, а туристите си падаха по колоритната мизерия, — но тук сякаш беше най-зле. Тук туристите не бяха добре дошли и туроператорите се бяха научили да насочват клиентите си към други части на каньона. Тук движението по пътеката се наблюдаваше от въоръжени мъже — оръжията им лъщяха нови и високотехнологични под жаркото слънце на алтиплано. Говореше се, че тук някъде живеела вещица, която поради липса на нормалната човешка способност да оцелее будна през целия сух сезон, в края на всяка година изпадала в омагьосан сън и се събуждала чак с идването на дъждовете, а дори и тогава й били нужни зовът и увещанията на любимия й pistaco.

— Стига, сериозно ли смяташ да се върнеш там сега? — Нортън клатеше глава, но в тона му имаше не толкова изненада, колкото уморено примирение. След последните няколко дни май беше изчерпил докрай способността си да се шокира.

— Няма причина да отлагам — трезво възрази Карл. — Колкото повече се сляга прахта, толкова повече се увеличават шансовете Бамбарен и Онбекенд да седнат и да теглят чертата под сметката, а за тях аз съм голяма черна точка в разходната част на баланса. За Севги не знаят, но знаят какви поръчки изпълнявам за АГЛОН, както и че знам за Онбекенд. Освен това и двамата са предпазливи по природа. Оставя ли им време, ще започнат да се чудят къде съм и какво правя. В момента обаче сигурно си мислят, че съм се покрил като всички останали.

— Ами да, което и би трябвало да направиш всъщност.

— Става трудно да удържаш фронта ли?

— Не, не това имах предвид. Просто казвам, че е време да седнеш и да помислиш какво ще правиш, когато всичко това приключи.

Карл погледна навън към точещите се през нощта колони превозни средства, чакащи реда си за проверка на граничните пунктове.

— Ще му мисля, като му дойде времето. А междувременно — ти ми обеща нещо.

— И дотичах веднага, нали така? — Нортън обхвана с жест оскъдно обзаведеното помещение, което им бяха дали. — Седя тук с теб, нали? Не е като да нямам други неща за вършене или по-приятни места, където да ги върша.

Имаше основание. Имиграционният отдел на ССР се славеше като най-смотаното и бедно подразделение на огромната организация и грозният интериор на наблюдателната стая го потвърждаваше мълчаливо. Покрай задната стена бяха наредени сиви гардеробчета от пресована въглеродна сплав; разнородни, но иначе до една евтини маси и столове заемаха половината от тясното пространство, останалото се падаше на маса за билярд с оранжева тапицерия. Очуканите и издраскани щеки висяха на пластмасова окачалка, приковани към стената като група заподозрени; до тях се кипреха два автомата, а съдържанието на слабо осветените им витринки приличаше повече на опасни за живота отпадъци в изолационни контейнери, отколкото на храна или напитки. На тавана бяха монтирани лазерни осветителни панели, от най-евтините, онези с призрачната светлина, а дългият прозорец за наблюдение предлагаше изглед към трафика три етажа по-долу. Невзрачна врата в дъното извеждаше към килиите.

Седяха тук отпреди да се стъмни.

Карл стана и тръгна да обикаля стаята, сигурно поне за петнайсети път. Имаше чувството, че атмосферата на това място е започнала да попива в дрехите и в душата му, а от това настроението му не ставаше по-добро. Боядисаните в жълто стени бяха демонстративно занемарени, издраскани на стотици места в близост до билярдната маса, като спомен от нечий гняв след безчет несполучливи удари. Тъжни плакати безуспешно се опитваха да разчупят еднообразието, от информационни табла на ССР и оперативни комюникета до еротични разпечатки и обявления за местни културни прояви и фиеста-нощи из клубовете по пътя към Блайт. Нито едно от предложенията не изглеждаше интересно, още по-малко при петнайсетата му обиколка.

Кофти място да си вземе сбогом с Нортън.

— От полицията още ли те тормозят? — попита той.

Нортън махна с ръка.

— Тормозят ме, я. Искат да знаят къде си. Защо изобщо си си тръгнал. Казах им, че официално помагаш на КОЛИН с вътрешното разследване и защитата на свидетели е част от сделката. Не ми повярваха, но пък те са си ченгета, нали така. Не са в позиция да оспорват вътрешните дела на корпорацията.

— Други въпроси задават ли?

Служителят на КОЛИН отклони поглед. Така и не беше попитал какво толкова е забавило Карл в Манхатън.

— Не. Защо, има ли нещо друго, което трябва да знам?

Карл се замисли сериозно над така поставения въпрос.

— За което трябва да знаеш? Не. Нищо друго.

Новината за смъртта на сержанта от нюйоркското полицейско управление Ейми Уестхоф се беше появила с големи букви тук-там по вестниците, но Нортън едва ли разполагаше с достатъчно време и енергия да проследи евентуалната връзка на убитата със Севги Ертекин. Четири години бяха много време, а и Карл беше сигурен, че е покрил следите си добре. Беше взел предохранителни мерки, когато й се обади, а собственото й чувство за вина беше свършило повечето работа.

— Честно казано — измърмори умърлушено Нортън, — повече ме притесняват онези от „Вейл Корнел“. Там са вложени сериозни средства, има хора със сериозни връзки по високите етажи, както и нахъсан медицински персонал, на който не му е приятно да губи пациенти при мистериозни обстоятелства. Да не споменавам, че личният лекар на семейството на Ортис има кабинет там.

— А спешният екип?

— Те не са проблем. Всичките са младоци, тепърва ще градят кариера и са наясно как би изглеждал един процес за лекарска грешка в автобиографиите им, дори ако са призовани само като свидетели. Накарах ги да обявят, смъртта на Ортис още там, после им казах, че нямат повече работа с тялото, и ги изгоних. Да им беше видял лицата само — нямаха търпение да се измъкнат от стаята.

Карл спря пред едно обявление. „Дебелите мъже са по-трудни за отвличане“ — Марсианска мемориална зала, Блайт, 25 ноември. Почти три седмици имаше дотогава. Зачуди се къде ли ще е самият той, когато дебелите мъже излязат на сцената. Изкъшка мисълта почти без да й обърне внимание.