— Измисли ли вече обяснение за смъртта на Ортис?

Нортън сведе поглед към остатъците от отдавна изстиналото си кафе.

— Вариации по тема. Неочаквано вирусно замърсяване от подкожните датчици. Или интерфейсна несъвместимост — тялото му е отхвърлило наноремонтната рота, която са му имплантирали, и понеже е бил твърде слаб, не е издържал алергичния шок. Във всеки случай няма причина за притеснения. Хоакин Ортис ще бъде погребан като истински държавник, с речи и тюхкания заради преждевременната му смърт, а сигурно и паметник ще му издигнат някъде. Нищо от случилото се няма да излезе наяве, никога. КОЛИН умее да крие мръсните си ризи.

Карл го изгледа с любопитство. Нещо се беше случило с Нортън, откакто се бяха видели за последно, нещо, което не можеше да се обясни само с изчерпания му капацитет за изненада. Трудно беше да се определи какво е, ала Нортън, изглежда, беше приел новата си роля в Инициативата с горчиво и мазохистично удоволствие. По някакъв неясен начин, като контузен атлет, който не може да пропусне състезанието, той, изглежда, се учеше как да извлича задоволство от дадената му власт. Във вакуума, създаден след смъртта на брат му и Ортис, Том Нортън беше изплувал на повърхността и бе поел предизвикателството като боксьор след гонга за начало на рунда, като герой, който неохотно откликва на призива за помощ. Сякаш, наравно с маниерите му на млад благородник и умението да борави с медиите, новото му лице беше неразделна част от онова, за което е бил създаден.

— А медиите? — попита Карл. — Пресата?

Нортън изсумтя.

— Ха, пресата. Не ме карай да се смея, моля те.

Карл се върна при масата и се загледа през дългия прозорец. Униформени имиграционни служители се движеха с бърза крачка покрай колоната автомобили, дъхът им вдигаше пара в студа, навеждаха се към прозорците на случайно избрани коли и оглеждаха хората вътре на светлината на дълги метални фенери, които държаха вдигнати до раменете си като някакви миниатюрни базуки. Опашките се проточваха чак до моста, където междущатска магистрала №10 прехвърляше река Колорадо под щурия танц на лазерни панели и шарещи прожектори. Струпаните около моста укрепления се зъбеха като черни силуети на заден план.

— Хайде, Суерте — измърмори той. — Къде си, по дяволите?

В другия край на висящото над каньона мостче имаше двама пазачи, и двамата отегчени до смърт, измръзнали и полузаспали, с преметнати на рамо пушки. По-младият, хлапе, току-що излязло от пубертета, казваше се Лучо Акоста, седеше на голям камък в началото на пътечката, и отегчено хвърляше камъчета в реката. Малко по-големият му колега стоеше прав, облегнал гръб на стоманените въжета в края на моста, пушеше ръчно свита цигара и току вдигаше глава да погледне към небето над каньона. Мигел Каферата беше отегчен до смърт от тази задача, писнало му беше да виси тук, на цял ден път от светлините на Арекипа и от семейството си, писнало му беше от неудобната и тежка предпазна жилетка, нищо, че уж била от най-олекотените, писнало му беше и от Лучо, чиито интереси се свеждаха до футбола, порното и кажи-речи нищо друго. Когато бяха заедно, го обземаше потискащото предчувствие, че вижда собствения си син след десетина години, и това му образуваше нерви. Така че когато Лучо стана и посочи нагоре към пътеката, Мигел дори не си направи труда да погледне какво сочи.

— Идват мулета.

— Видях.

Бяха изчерпили темите за разговор — стояха на този пост всеки ден през последните две седмици, все първа смяна, от сутринта до късния следобед. Шефът се беше изнервил нещо, държеше мястото да се пази щателно, без излишни смени на караула. Двамата гледаха мълчаливо как самотната човешка фигура и двете мулета се придвижват внимателно по острите завои на пътеката под ранното слънце. Гледката не беше необичайна, а и денем тук нямаше как да те изненадат неприятно, освен може би със снайпери или с шибана атака от въздуха.

Дори когато мъжът и мулетата стигнаха до последните завои преди моста, Мигел не се притесни. Все пак известен интерес съживи чертите му. Чу как Лучо става от камъка зад него.

— Това отпред не е ли мулето на Сумарива?

Мигел заслони очи с ръка.

— На него прилича. Само че това не е Сумарива. Този е много по-едър. И виж го как ходи само.

Имаше право. Високият мъж очевидно нямаше опит в слизането по планински пътечки. Стъпваше тежко и току вдигаше пелени белезникав прах, когато кракът му се хлъзнеше надолу. Сякаш накуцваше освен това, а й явно нямаше опит с воденето на мулета. Големи модерни ботуши и дълго палто, покрито с прахта от неумелото му спускане, опърпана кожена шапка с периферия. Лицето под периферията беше светло.

— Това е гринго бе! — възкликна Мигел.

— Дали…

— Не знам. Казаха ни да внимаваме за чернокож, а не за гринго с две мулета. Може да е някой от университета. Там има много северняци, тестват разни работи, дето после ще ходят на Марс.

И наистина, мулетата бяха натоварени с малки контейнери — примигваха метално под косите лъчи на слънцето.

— Да, ама тука няма начин да ги тества, брато — каза Лучо и свали пушката от рамото си с младежки ентусиазъм. Щракна затвора да вкара патрон в цевта и мина напред. Мигел примижа отегчено.

— Остави го да се приближи. Няма смисъл да го пресрещаш, а и от онази страна на моста е много тясно да го претърсваш. Нека дойде отсам и тогава ще видим кой е и ще го натирим по обратния път.

Но когато стигна до моста, мъжът не тръгна веднага по него. Вместо това спря и прати напред едно от мулетата. Животното мина спокойно. Мъжът с шапката пък зарови из джобовете си и после почна да пристяга каишите на другото муле.

— Наистина е мулето на Сумарива — каза Лучо, когато животното стигна края на моста, подмина ги и спря на твърда земя до речния бряг да чака господаря си. — Мислиш ли, че би го дал просто така на някого?

— Срещу достатъчно мангизи що не? Ти не би ли го дал? — Мигел мина на испански и повиши глас: — Хей, ти, не можеш да идваш тук. Това е частна собственост.

Човекът от другата страна на моста помаха с ръка и отвърна на кечуа:

— Чакайте де, чакайте…

И поведе другото муле по моста. Шапката засенчваше лицето му.

— Стой тук — каза Мигел на момчето. Езикът го беше стреснал — досега не беше срещал гринго, който да говори кечуа. — Ще ида да видя за какво става въпрос.

— Да съобщя ли в базата?

Мигел погледна мулето, което си стоеше до тях като най-обикновеното нещо на света и ги гледаше с големите си влажни очи, и изръмжа нетърпеливо:

— Няма нужда. Така или иначе ще чуят, ако се наложи да застреляме този тип.

Но все пак свали пушката от рамото си и тръгна да пресрещне новодошлия с кълбо от смътна тревога в стомаха. Забави крачка, когато бързо скъсяващото се помежду им разстояние се сви до няколко метра. Някъде към средата на моста се закова на място и също вкара патрон в цевта.

При сухото изщракване на затвора непознатият спря.

— Спри — каза Мигел на кечуа. — Не ме ли чу бе? Оттатък моста е частна собственост.

— Знам.

— Ми тогава за чий си дошъл?

— Да видя вещицата.

И непознатият вдигна глава, така че Мигел да види лицето му. И чак сега Мигел осъзна, че е направил грешка. Бялото; което бяха зърнали под периферията на шапката, докато непознатият слизаше по пътеката, се оказа гъсто като паста за зъби и неестествено, нанесено неравномерно върху лицето му в неумело подобие на клоунска маска или като полуразтопена близалка-череп за Деня на мъртвите. Очите бяха тъмни и безстрастни и го гледаха от разтичащото се бяло лице с нечовешкото безразличие на двуцевна пушка.

„Пистако.“

Остана му време само за тази ужасяваща мисъл, преди нещо да избухне зад него като серия самозапалили се фойерверки. Той замръзна, неспособен да реши накъде да погледне, а после дългото прашно палто се разтвори и Мигел зърна за миг някакво грозно късо оръжие в ръцете на страховития pistaco.