— Да, заради всичките си събратя, които си преследвал до дупка, а после си ги убил или си ги обрекъл на жива смърт в лагерите. — Онбекенд се беше поуспокоил, гласът му се връщаше към нормалните си нива. — Логично е рано или късно вината да те прекърши и да си теглиш куршума.

— Ха на бас.

Безучастна усмивка.

— За мой късмет няма нужда да се обзалагаме. Колкото до самоубийството, ти значително улесни задачата ми.

— Сериозно? — Карл се огледа демонстративно. — Лично аз не бих определил тая дупка като идеалния мизансцен за самоубийство.

Но зад самоуверените си думи вече бе преценил ситуацията и нещо твърде близко до паника започваше да вледенява кръвта му. Беше изиграл всичките си карти, а Онбекенд така и не беше свалил достатъчно гарда. Другата тринайска пак го следеше с първоначалната си пълна концентрация и хладнокръвен контрол. Мизансценът на евтиния бар стисна мислите му в менгеме като съсирена кръв около прясна рана — вехтата мърлява мебелировка, дългият плот на бара, издраскан и лекьосан на мътното осветление, което хвърляше отблясъци в чашите и бутилките, натрупани по рафтовете отзад. Масите за билярд с протъркана тапицерия, окъпани в локвички светлина от монтираните в тавана лампи. Дуги Куанг по лице на пода, главата му извъртяна на една страна, отворените му очи го гледат. Сякаш му беше скучно и чакаше някой да се присъедини към него в прахта и лепкавите петна, за да си правят компания.

— Тук трудно бихме инсценирали самоубийство — съгласи се Онбекенд. — Нямаше да е лесно и другаде, в интерес на истината. Но ти беше така добър да отстъпиш пред инстинктите си и ето ни тук, в евтин бар в кофти квартал с долнопробни престъпници, които бранят ревниво територията си. Бедният Карл Марсалис, този път явно е преценил грешно съотношението на силите. Адски глупав начин да умреш, но какво пък… — Свиване на рамене, после в гласа на Онбекенд изведнъж се чу металическата нотка на презрение. — Лесно ще повярват, че си способен на такова нещо. Дал си им достатъчно основания.

Неизреченото обвинение го ужили жестоко. Някъде на заден план в главата му прозвучаха думите на Съдърланд: „Ако се оставим да ни води лимбичното ни програмиране, то всеки двуличен и породен от омразата страх, който изпитват към нас, ще се превърне в истина.“

„Ертекин може и да не се хване.“

„Да, но може и да се хване. Пъзелът не винаги се подрежда докрай, Марсалис. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Това каза тя, помниш ли?“

Куанг сякаш му намигна от пода.

„Може пък това да й се стори малко прекалено сложно, приятел.“

И сякаш не му стигаше тормозът на собствените му мисли, Онбекенд продължи да го тормози вербално:

— Ще сметнат, че си бил прекалено глупав, за да надмогнеш собственото си програмиране — каза той делово, като ехо на Съдърланд. — И ще са прави, разбира се. Ще сметнат, че си тръгнал да си търсиш белята, което е самата истина, и ще сметнат, че действителността просто е надхвърлила очакванията и възможностите ти. Така че ще проведат кратко разследване, колкото да не е без хич, ще поговорят с този и онзи и накрая ще стигнат до заключението, че си бил прострелян от упор със стандартно оръжие, което така и няма да бъде открито, от неизвестен уличен бандит, който също няма да бъде открит, и ще закрият случая, Марсалис, ще го закрият и ще потрият доволно ръце, защото изводите им ще се връзват идеално с идиотизма, който ти така спонтанно и услужливо ни предостави. Самият аз не бих могъл да го наредя по-добре.

Карл махна с ръка.

— Това едва ли може да мине за стандартно оръжие.

— Това ли? — Онбекенд претегли револвера в ръка. — Това е…

„Сега!“

Не беше много — минимално снижената рефлексна реакция на другия мъж, позабавените неврохимични импулси, приспани от предишните незаплашителни жестове на Карл и относителното спокойствие след крясъците отпреди малко. А после лекото изместване на дулото, само няколко градуса встрани, плюс краткотрайно снижения натиск върху спусъка. Това, и от друга страна, типичното за всяка тринайска чувство на превъзходство, както и любопитната склонност на Онбекенд да изнася лекции. Не беше много.

Никак не беше много.

Карл изригна от стола с ръце на ръба на масата, повдигна я рязко и я преобърна. Онбекенд стреля веднъж, напосоки, после залитна назад в опит да стане от стола и да се изправи. Помощникът му до вратата извика и скочи към тях. Карл взе на една крачка изпразненото от прекатурената маса пространство и влезе остро на Онбекенд: удар с основата на дланта и после с лакът, завъртане, опит да отнеме оръжието, но захватът беше твърде близък, за да рискува със стрелба. Стискаше с две ръце китката на Онбекенд, изви ръката му и насочи револвера нагоре и встрани, целеше се в бабаита, който се хвърляше към тях откъм вратата. Опита да стигне до спусъка. Онбекенд изпъна пръст и му попречи, но вече нямаше значение, защото онзи извика пак и се хвърли настрани да избегне куршума, който така и не дойде. Вратата се отвори рязко и другата половина от подкреплението на Онбекенд влетя в бара като ураган. Карл дръпна с всички сили револвера, но не успя да го откопчи. Новодошлият не направи грешката на колегата си. Тръгна към тях с широка усмивка.

— Само го дръж здраво, Онби.

Отчаян, Карл заби странично стъпало в краката на Онбекенд с надеждата да го подкоси, двамата да паднат на пода и при удара най-сетне да му измъкне револвера. Уви, другата тринайска захвана глезена му със стъпало, а сам остана на крака, без дори да загуби равновесие. За разлика рт Карл, който залитна, повлечен от собствената си тежест и инерцията на провалилата се хватка от таниндо. Онбекенд прецени до секунда момента, направи голяма крачка встрани и се отърси от Карл, сякаш той беше някаква голяма досадна раница. Карл политна към пода, посегна в движение към револвера, но без успех. Онбекенд го изрита в слабините. Карл се сви на топка от болка, опита да се претърколи, да стане…

Онбекенд насочи револвера.

Светът сякаш замря и се наведе да погледа.

В краткия нереален покой Карл усети куршума, преди да е излязъл от дулото, и усещането беше ужасяващо, защото твърде много приличаше на свобода. Усети как се разтваря да го поеме, като птица, която разперва криле, като вълк, който раззейва пастта си пред напиращ в гърлото вой. Очите му се впиха в очите на Онбекенд. Ухили се и изрече последното си предизвикателство:

— Ти си тъпо жалко заблудено копеле!

А после изстрелите, окончателното насилие, раздрало тишината… пак и пак… и пак, като затръшваща се в буря врата.

Марстехските берети имаха специална функция, която позволяваше три изстрела с едно натискане на спусъка. Севги Ертекин влезе през вратата на този режим, вдигнала пистолета с две ръце, и натисна спусъка по два пъти за всяка мишена. Нямаше време за любезности — през прозореца беше видяла накъде отива работата. Разширяващите се куршуми издаваха равен, лишен от драматизъм пукот при изстрелването си, но при попадение разкъсваха жертвите все едно те бяха от картон.

Така стана и сега. Две тела подскочиха и отхвърчаха настрани.

Третият тъкмо се обръщаше, бърз като тигър, и куршумите изобщо не го уцелиха. Огромен сребрист револвер се насочи в мълниеносна траектория към нея. Тя натисна отново спусъка и онзи се преметна назад като акробат на цирков манеж.

Марсалис се мяташе на пода и се опитваше да стане. Не се виждаше дали е ранен. Севги тръгна напред, покриваше ъглите с пистолета според стандартната полицейска процедура. Бърз оглед на мъжете, които току-що беше уцелила… не, чакай…

… погледът й регистрира безжизнените очи, неестествените сгърчени пози, единият се беше проснал почти комично на̀преко на съборен стол, друг лежеше на пода като захвърлена от истерично дете кукла…

… мъжете, които току-що беше убила. Марстехското оръжие и неговите муниции, недвусмислени в присъдата си като джизъслендски съдия.