Външните люкове просто ги нямаше, бяха изкъртени от контролираните взривове на системата за спешно разхерметизиране. Навярно отдавна бяха потънали на дъното на океана. Овъгленият чукан на „Хоркан“ лежеше на сухия док, стабилизиран, доколкото го позволяваше формата му. Въпреки това се наложи да се спуснат в Четвърти достъп, който приличаше на кладенец, врязан в тавана на централния сегмент. Помощна стълба за работа при нулева гравитация ги отведе до дъното на шлюзовата камера, оттам се спуснаха тромаво през вътрешния люк до наклонената повърхност на централния надлъжен коридор. Меко синьото сервизно осветление се лееше от лазерни панели по стените, но хората на Цай бяха включили и силни лампи при люка и по-нататък по коридора. Яркото бяло сияние се отразяваше в кремавите стени и в… зъби.

Тъкмо зъбите привлякоха погледа й и тя рязко наби спирачки на най-долното стъпало. Оголваща венците ухилена усмивка разсичаше смазана човешка глава, свързана едва ли не символично с проснатия на пода торс. Торс без крайници.

— Разбрахте какво имах предвид, нали? — Цай слезе по стълбата и застана до нея.

Севги мълчеше, мъчеше се да овладее спазмите в стомаха си. Дори да оставим настрана махмурлука, отдавна не беше виждала такова нещо. Последната й година в полицията беше милостиво бедна откъм кървища. Прехвърлянето й от отдел „Убийства“ в отдела за връзки с КОЛИН не й беше спечелило приятели в управлението, но поне беше свело до минимум количеството осакатени човешки останки, които й се налагаше да вижда. Смътно си даде сметка, че ако не беше синаптикът, вече щеше да е изповръщала оскъдното съдържание на стомаха си върху местопрестъплението на Цай.

„Твоето местопрестъпление, искаш да кажеш.

Всичко това е твое, Сев.“

Наведе се и се взря в мъртвеца. Време беше да влезе във владение.

— Алберто Толедо — тихо каза Цай. — Инженер в купола „Стенли“, специалист по атмосферни нанотехнологии. На петдесет, и шест. Прибирал се е след края на договора си.

— Да, знам. — Биографичните подробности се появяваха като мехури в завираща супа при вида на обезобразеното ухилено лице, зашепнаха като призраци. Професионална характеристика, резюме, семейна история. Този човек имаше дъщеря някъде. И двете бузи бяха разкъсани и на практика липсваха чак до костта, останали бяха само миниатюрни късчета плът. Челюстта беше оголена. Очите…

Севги преглътна. Стомахът й още се бунтуваше. Нортън застана до нея и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си, Сев?

— Да, добре съм. — Съсредоточи се върху фактите. С „Гордостта на Хоркан“ не бе имало връзка почти през целия период на дългото му завръщане към Земята — почти седем месеца и половина. — Капитане, това… изглежда скорошно.

Цай сви рамене.

— В корабната система за въздухообмен имало антибактериални препарати, така казаха моите хора. Но иначе, да, предполагаме, че Алберто е бил един от последните.

— Последните?!

Погледна Нортън и с облекчение установи, че и той е потресен колкото нея. Разсеяно отбеляза киселата миризма на нечие стомашно съдържание, пропила се във въздуха на затвореното пространство. Фактът, че и други преди нея са реагирали по същия начин, й подейства някак успокояващо. Стана й по-лесно да не последва докрай примера им.

— Какво е станало с крайниците? — успя да попита тя, почти небрежно.

— Били са хирургично отстранени — каза Цай и махна към коридора. — Все още свалят записите на автохирурга, така че не можем да сме сигурни в неговото участие, но логиката сочи натам.

— Тогава как се е озовал тук?

— На това е малко по-трудно да се намери обяснение. Може би труповете са се разместили при сблъсъка. Намерихме повечето криогнезда отворени, хранителните течности са разплискани по пода и стените. Който и да е направил това, изглежда, не е бил маниак на тема чистота, поне към края.

— Преградните врати в коридорите би трябвало да са се задействали при навлизането в атмосферата — каза Нортън. — Това е стандартна процедура при този клас кораби в случай на тревога. Няма начин нещо да прелети от единия край на корпуса до другия. Просто няма начин.

— Е, това е само теория. — Цай махна в двете посоки на коридора. — Ще видите сами. Херметизиращите вътрешни прегради не са се задействали. Искате ли да погледнете секцията с криогнездата?

Севги погледна по коридора към допълнителните лампи, които осветяваха спалното помещение. Някакви хора се движеха там, чуваха се и гласове. Кратък изблик на нервен смях. Звукът я върна с почти физически осезаема сила към дните й в отдел „Убийства“. Черният хумор и жизненоважното другарство, когато обработваш местопрестъпление, тихият пулс на съсредоточеност, недостъпен за непосветените в този специфичен ритъм, пластовете нарочно безразличие, които се трупат с опита. „Да ти имам лайняните поводи за носталгия, момиче“. Поуплаши се малко, осъзнала до каква степен, въпреки гаденето, й се иска да се гмурне обратно в онзи свят и мрачните му процедури.

— Другите трупове — каза тя, щом стимулантът плисна нова доза светлина в главата й. — Всички са осакатени като този, така ли?

Лицето на Цай беше като маска.

— Някои и по-лошо.

— Намерихте ли крайниците?

— Не в нормалния им вид.

Севги кимна.

— Намерили сте само костите?

„О, Етан, трябваше да си тук и да видиш това. Този път наистина се е случило, точно както ти твърдеше, че ще стане. А аз мислех, че само ме дразниш.“

— Именно. — Цай я гледаше така, както учител гледа умно дете.

— Сигурно се шегувате, мамка му — каза Нортън, много тихо.

Севги се обърна и го погледна. Думите му бяха резултат от инстинктивно отричане, от шок, а не от обективно възражение.

— Уви, не.

— Някой е разчленил тези хора с помощта на автохирурга…

Тя кимна, без да е сигурна — под яркия прожектор на синаптика и шока от прозрението — какво чувства и какво би трябвало да почувства.

— Да. А след това ги е изял.

Беше като пейзаж на Дали.

Виртуалната програма CSI беше предпочитаният помощник на криминалистите за електронна обработка на местопрестъпления. Севги я помнеше от дните си в нюйоркската полиция — девствена аризонска пустиня, докъдето поглед стига, еднообразно синьо небе с бледа, загатната само луна с логото на софтуерната компания производител. Всеки сегмент от разследването беше представен като самостоятелна триетажна кирпичена постройка, а групата постройки беше разположена в правилен полукръг. Отделните сегменти-постройки бяха открити откъм фасадната си страна, като срезове в архитектурен план и си имаха стълби, по които да стигаш до горните етажи. Надписи с печатен шрифт се носеха във въздуха до всяка постройка, един вид етикети: „инфоаномалии“, „лаборатория“, „данни от набл. системи“, „предишни провинения“. В по-голямата си част витринките бяха празни, защото информацията още не беше дошла, но по етажите на „лабораторната“ къщичка осакатените трупове от „Гордостта на Хоркан“ стояха изправени върху чуканите си като изпотрошени от вандали музейни експонати. Дори и тук не всички органични данни бяха налице, но труповете бяха сканирани и вкарани в системата на по-ранен етап. Сега позираха като на модно ревю, с цялото си посмъртно оцветяване и толкова реални, че собствената ти плът се бунтуваше при вида на тяхната. Севги вече ги беше разгледала при голямо приближение, взирала се бе като хипнотизирана в отделена с чист срез на няколко сантиметра под раменната става ръка, в белезникавата кост и обезкървеното месо около нея. Видяла ги беше и вече съжаляваше. Действието на синаптика отслабваше, а остатъците от махмурлука определено не й помагаха в борбата с напъните за повръщане.

Лабораторният н-джин интерфейс, красива до съвършенство жена от евразийската раса в идеално скроена синя лабораторна престилка, обрисуваше кошмара с електронно безразличие.