Инфоточката беше грозна бетонна конструкция, висока два метра и долу-горе толкова широка, израсла от стената на един магазин като архитектурен тумор. Имаше си тежка сплавна врата. Лазерни панели зад гъста решетка в горния край хвърляха слаба кристална светлина. Карл пристъпи в сиянието и изпита нелепото чувство, че е актьор на сцена или нещо от този род. Въведе в цифровия панел общия си код за достъп и вратата се завъртя. Стари спомени и белези от Каракас го накараха да дръпне момичето и да удари с юмрук бутона за бързо затваряне веднага щом се озоваха вътре. Вратата се завъртя до затворено положение.

Вътрешността не се различаваше съществено от другите обезопасени модули, които беше използвал в различни точки на света — маска с ирисов четец върху гъвкава основа, широк екран с вградени по краищата звукови колони и процеп за кредити отдолу, както и занитен за пода стол с двойно по-голяма от нормалната ширина, навярно за удобство на дебели клиенти, а не на влюбени двойки. Във всеки случай момичето прояви такт и остана право, гледаше встрани от екрана. Явно наистина беше идвала с клиенти и преди.

— Здравейте, сър — разговорливо го поздрави инфоточката. — Желаете ли да чуете клиентските опции, достъпни за…

— Не: — Карл нагласи ирисочетеца върху главата си, мигна няколко пъти в наочниците и зачака звуковия сигнал за край на процедурата. Зачуди се лениво какво ли би станало, ако го направи с насинено и подуто след сбиване око.

— Благодаря, сър. Имате достъп до сметките си.

Карл разпредели кредита в десет чипкарти с ограничен лимит, защото сметна, че момичето би предпочело да не дава цялата сума в аванс дори клиниката да е от най-добрите. Подаде й чипкартите в тясното пространство и изведнъж се сети, че дори не знае името й. Няколко секунди след това осъзна и друго — че всъщност не държи да го знае. Тя мълчаливо взе чипкартите и го изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше дали да не му направи една свирка от благодарност още тук, в модула. Но после му благодари с толкова тих глас, че той едва я чу и се запита дали в края на краищата не е поредният болен мозък с развинтено въображение. Натисна бутона за отключване и вратата се отвори с тиха въздишка. Последва момичето навън.

— А така, момко! Дигай шибаните си ръце високо и да не си мръднал!

Викът дойде отляво, но силуетите, които му скочиха, дойдоха и от двете страни. Мрежата се събуди моментално. Той сграбчи нечия ръка, изви я в ключ и запрати нападателя към заглъхващото ехо на гласа. Ругатни и звуци от препъване. Друг мъж се опита да го събори на земята, имаше известна техника в захвата му, но… Карл дръпна силно, принуди го да се открие и заби лакът в лицето му. Носът на онзи се счупи и той изпищя от болка. Карл направи крачка встрани и ритна Счупения нос в лявото коляно. Той падна. Имаше и друг, връхлетя отляво. Карл се извъртя със свирепа усмивка и свити юмруци. Набит мъж с тежки рамене, физика на бивш борец. Карл направи лъжливо движение и когато онзи му налетя, го ритна в корема. Ударът попадна точно където трябва и едрият тип изгрухтя, но инерцията го тласкаше напред и Карл бързо отскочи встрани.

После някой го цапардоса изотзад по главата.

Той чу замаха, усети движението на въздуха и вече се завърташе към новия нападател, но уви, твърде късно. В главата му избухна черен мрак, изпъстрен с миниатюрни звездички, и той се строполи под кристалната светлина на инфоточката. Зрението му изгасна, после се върна. Друг неясен силует се появи и се надвеси над него. През танцуващите валс цветове, които се плискаха пред очите му, Карл видя дулото на пистолет и спря да се бори.

— Нравствен отдел Маями, задник такъв. Кротувай или ще ти отворя дупка в шибаната глава.

Арестуваха го естествено.

06:13

Ниски валма белезникави облаци в промито небе преди зазоряване. Снощният дъжд още лъщеше по черните метални коруби на совалките, площадката за кацане беше мокра, въздухът тежеше от влага. Джоуи Дрискол излезе от бюфета с два високи термоса самозатоплящо се кафе; ръцете му бяха разперени, сякаш да балансира тежестта, очите му едва отворени под натежалите в края на смяната клепачи. Устата му зейна в огромна прозявка.

Сирената гръмна, воят й набра скорост като гигантска зъболекарска бормашина.

— О, еба си простотията…

За миг застина, повече от умора, отколкото от изненада… после термосите с кафе паднаха с трясък на земята, а той вече тичаше примирено към склада. Някъде над главата му сирените го докараха до първото си кратко придихание и след миг подеха на нова сметка убийствения си вой. Големите лазерни панели, монтирани върху трегерите на хангара, засвяткаха в предупредително жълто. Вляво, през воя на сирените, се чу гърленият стържещ звук от набиращите мощност турбини на совалките, за бързо реагиране. Най-много минута и половина до пълна мощност. Още две минути да се качат екипажите и совалките щяха да се издигнат с подскоци и стържене по платформата като побеснели кучета на къса каишка. Всеки, който закъснееше да се качи на борда, щеше да се простих топките си.

Стигна до вратата на складовото точно когато Здена излизаше на бегом оттам, тактическата й жилетка още не беше пристегната напълно, шлемът се кандилкаше на каишката си, ХМ-а държеше по средата, така, както го беше грабнала от стойката. Стрелна го с широката си славянска усмивка.

— Къде ми е шибаното кафе, Джо? — Викаше, за да я чуе през воя на сирените.

— На бетона пред бюфета. Като го искаш толкова, иди да го оближеш. — Той махна ядно с ръка. — И това ако не е простотия. Четиридесет минути до края на смяната и виж какви лайна ни дойдоха до главата!

— За това ни плащат, каубой.

Сгъна с рязко движение приклада на пушката, пъхна я в дългия, прикрепен с лепки към бедрото й кобур и почна да си закопчава жилетката. Джо мина покрай нея с рамото напред.

— Ха, плащат ни!

В складовото помещение цареше логичният хаос на бойната тревога. Десетина мъже и жени ругаеха остарялата си екипировка и освобождаваха чрез дивашки смях напрежението, също като лаещи кучета. Джо награби жилетка, шлем и Т-маска от разбърканите купчини на дългата маса, но не си направи труда да ги слага. Опитът го беше научил да остави това за по-късно, в търбуха на совалката, докато тя захожда над Тихия океан. Сграбчи цевта на една ХМ от стойката, бори се няколко секунди със заяждащия отключващ механизъм, накрая успя да освободи пушката и тръгна към вратата.

„Четирийсет шибани минути!“

Здена, без маска и с незатегнат шлем, вече седеше на свалената долна врата на „Синя 1“ и му се хилеше, докато той тичаше задъхано по рампата. Метна се в движение и се срина по задник на борда на совалката. Здена се наведе към него и изкрещя, за да надвика турбините:

— Хей, каубой. Готов ли си за малко мръсни танци?

Още не можеше да прецени дали нарочно говори с този акцент „ала Наташа“. Работеха заедно сравнително отскоро — Здена беше дошла с новите попълнения в края на май. Стигнал беше до заключението — а етикетът повеляваше никога, ама наистина никога да не питаш за такова нещо, — че най-вероятно е от лицензираната чуждестранна работна ръка, което в последно време не беше по-незаконно от собствения му статут. Не му се вярваше да е преминала незаконно границата като него, по-вероятно беше дошла от сибирската крайбрежна ивица или от онези руски заводски платформи по на юг, част от шибаното текучество на работна ръка от Тихоокеанския ръб, за което говореха всички. Разбира се, като нищо можеше да е родена и израснала на Западния бряг. Тук лошият английски не означаваше нищо. Не беше като в Републиката, където аманглийският беше задължителен и наказваха децата в училище, ако говорят на друг език. В щатовете на Ръба английският беше търговски език и нищо повече — учиш го толкова, колкото ти трябва, а в повечето испански квартали това означаваше почти никак.

— Май… — Още беше задъхан от спринта. — Май прекаляваш със старите филми, Зед. Сигурно е някой кораб близо до дълбоководния маркер. Ще изкараме акъла на някой тъп планктонен фермер, който е забравил да поднови разрешителното си за месеца. Само си губим времето, казвам ти.