— Не приличаш на човек, който си прекарва добре — каза тя.
— Така ли?
— Да. Определено.
Не приличаше на лекарката от „Мариот“ — чертите й бяха по-остри и по-светли, извивките й не бяха толкова пищни и косата й не беше толкова хубава. Нямаше и венчална халка, само множество евтини натруфени сребърни пръстени. Еластичното й боди приличаше на метален корсет, обвил я до подмишниците, тъмната й пола беше до средата на бедрата, налице бяха и вездесъщите обувки с убийствено високи токчета. Имаше и доста плът на показ, изпъната и с цвят на кафе, по бедрата, раменете и хълмовете на повдигнатите от металното боди гърди, както и тясна ивица на нивото на пъпа, където двете части на тоалета й не се застъпваха съвсем — но не повече от масовия стандарт в жега като тази и не толкова, че човек да стигне до някакви окончателни заключения за професионалното й поприще. Гримът й беше една идея по-тежък, особено отстрани на носа, където се беше спекъл в порите на кожата. Мда, момичето определено беше на работа. Той прекрати опитите си да се самозалъже, поколеба се за миг над решението си като парашутист при отворения люк на самолета, след това скочи.
— Тъкмо пристигам — каза. — В командировка съм. Още не съм се окопитил след полета.
— Сериозно? — Тя килна глава и преметна крак връз крак под носа му. Полата се вдигна нагоре. — Да ти помогна да се отпуснеш?
По-късно и другаде, освободен от напрежението като от възтесни кожени панталони, които не е могъл да събуе сам, той лежеше, подпрял глава на таблата, и я гледаше как се движи в нажежено бялото кубично пространство на малката стая. Разстоянието от долния край на леглото до отворената врата на банята бе най-много метър и половина, но Карл имаше чувството, че жената е пристъпила от една вселена в съседната. Движенията й се случваха сякаш на огромно разстояние и дори тихите шумове от банята — плискането и шуртенето на водата, потракването на гримовете — долитаха до него приглушени, сякаш гледаше през витрина от дебело стъкло към претъпкан вивариум в зоопарк на извънземни.
„Елате да видите човеците.“
„Вижте ги как се съвкупяват в автентична среда.“
Заля го усещане за гримаса, заровено твърде надълбоко, за да изплува до лицевите му мускули.
„Вижте хигиенните ритуали на женската след акта.“
Друг дълбоко заровен трепет на намерение в зачатък му прошепна да стане от леглото, да се облече и да се махне по най-бързия начин. И без това нямаше какво повече да прави тук. Жената го беше таксувала още щом влязоха през прага — прокара картата му през процепа на четеца със същата клинична компетентност, с която по-късно беше напръскала с презервативна течност набъбналия му пенис и го беше вкарала в себе си. Програмата явно включваше и набор от предплатени трикове — смукане на собствените пръсти, докато той се движеше енергично в тялото й, стискане на собствените гърди, докато го яздеше във втората част, няколко добре преценени във времето смени на позата и кресчендо от гърлени стонове с приближаването на неговия оргазъм. Сега уличното осветление и едно дърво отвън хвърляха бавни жълтеникави сенки по стените и тавана на тъмната стая, алкалната миризма на скорошен секс лъхаше от смачканите чаршафи и Карл изведнъж се почувства стар и уморен, болен дори. Раната на хълбока пак се обаждаше и той си помисли, че може да е разместил превръзката.
Намерението се придвижи до двигателната му система. Той седна и стъпи на пода. В съседната вселена, тоест в банята, жената пусна водата на тоалетната. По някаква причина този звук го накара да се разбърза и вече беше открил панталоните си и ги обуваше, когато тя излезе от банята.
— Тръгваш ли? — попита го незаинтересовано.
— Ами да. Време е. — Взе тениската и побърза да я нахлузи. — Уморен съм, а ти… е, имаш си работа.
Мълчание. Тя стоеше на вратата на банята и го гледаше. Чу се тих звук на преглъщане, после още веднъж — по-силно и някак влажно. И той изведнъж разбра, че тя плаче. Спря, незагащил тениската, и я зяпна. Преглъщането премина в откровено хлипане. Тя му обърна гръб и обви ръце около гърдите си.
— Виж… — започна той.
— Не, не, тръгвай си. — Гласът й беше твърд и почти незасегнат от сълзите. Отработен в процеса на работата, реши той. Не беше представление, освен ако актьорските й способности не се проявяваха по-добре в скръбта, отколкото в сексуалния екстаз. Той застана зад нея и плъзна поглед по рошавите кичури на косата й, там, където бяха залепнали от влажната жега.
Заляха го спомени — как главата на Габи се пръска.
Изкриви лице и сложи ръка на рамото й с колебание, което би трябвало да е откровен фарс след евтината интимност, за която й беше платил преди двайсетина минути. Жената се дръпна леко, после каза:
— Бременна съм.
Думите рикошираха в някой остър ъгъл на съзнанието му и за миг Карл си помисли, че не е чул добре. После, когато тя го повтори, свали ръка от рамото й. Беше извадила флакончето с Троянски спрей от чантата си с професионалната сръчност на циркова артистка, която изпълнява номера си със завързани очи, и пак така го беше употребила върху Карл. И това го беше изпълнило с хладно спокойствие и с идиотската мисъл, че е в добри ръце. Сега същата идиотска част от него се почувства предадена от признанието за предишна грешка, почти сякаш жената го обвиняваше, че проблемът й има нещо общо с него.
— Ами… — започна експериментално той. — Такова, не можеш ли да… Сещаш се.
Раменете й се разтресоха.
— Това е Флорида. Абортите от десетилетия са незаконни. Трябва да отида в Съюза или на Ръба, а медицинската ми осигуровка не го покрива. Дори да продам всичко, пак няма да събера достатъчно.
— И тук няма никой, който…
— Не ме ли чу? Незаконно е!
Все едно му биха доза професионална компетентност, изпита усещане, че е на познат терен.
— Нямах предвид законни начини. Все трябва да има място, където да отидеш.
Тя се обърна, бършеше с длан сълзите по едната си буза. Следите, които останаха, уловиха отблясъците на уличното осветление откъм прозореца. После изсумтя.
— Да, места, където да отидеш ти, може и да има. Места, където да отиде дъщерята на губернатора. Мислиш ли, че имам толкова пари? Или мислиш, че съм склонна да рискувам с някоя самоука акушерка в задните улички, да се прибера и да ми изтече кръвта или да се срина от ензимен сблъсък, защото на оная й се е досвидяло да използва качествени материали? Ти откъде си бе, човек? Тук струва майка си и баща си дори да те хване хрема.
Беше му на върха на езика да й каже да си гледа работата. Проблемът не беше негов, тия простотии не влизаха в сделката. Вместо това пак се сети за дупката в главата на Габи и се чу да казва тихо:
— Колко ти трябват?
„Мамка му!“ Оттласна нарастващото си раздразнение към момичето и към себе си и го насочи към нова цел, неясна и всеобхватна едновременно. „Нека шибаният АГЛОН поне веднъж плати за нещо смислено. Не е като да не може да си го позволи. И нека онова лайно Ди Палма го направи на проблем, ако му стиска.“
След като я успокои, спря сълзите й и сложи край на многословните й благодарности, преди да са зазвучали кухо, Карл й обясни, че му трябва инфоточка, за да прехвърли кредит към карта, която тя ще може да използва. Което означаваше, че най-вероятно ще трябва да се върне в хотела. При тези думи тя стисна ръката му като удавник сламка и той предположи, че я е страх да го изпусне от поглед, за да не би да промени решението си. Знаела една инфоточка на няколко пресечки, безопасна била, един от редовните й клиенти често я използвал. Можела да го заведе още сега, само да си облече нещо, минутка и е готова.
Улиците бяха опустели, кварталът беше в по-голямата си част жилищен, а обитателите му — представители на най-долната прослойка на средната класа, по това време или си бяха вкъщи, или в центъра на града. Магазините бяха със спуснати сплавни решетки, яркожълти надписи предупреждаваха за охранителните шокови заряди в метала. Два-три бара още работеха, мърлявите неонови табели над вратите им светеха като слаби фарове в градското море. Пред един ято вдъхновени улични побойници подпираха стената и зяпаха заплашително малцината минувачи. Карл усети как мрежата преминава в режим на готовност. Не й обърна внимание: прегърна през раменете момичето и ускори леко крачка, като избягваше зрителен контакт с гамените. Чу момчетата да го обсъждат на почти неразбираем испаглийски. Не беше нужно особено въображение, за да разгадае казаното. „Шибани туристи, шибани чужденци, дето шибат нашите жени“. Нищо ново под слънцето. Не можеше да ги вини особено. После свърнаха зад един ъгъл и откъм отворен в жегата прозорец ги заля музика, тежък кубински джаз, все едно много сърдит човек свири на пиано с юмруци.
