— Ти как мислиш?

И пак тишината.

— Не знам — бавно каза Ровайо накрая. — Наблюдавам себе си, каква съм и как реагирам на нещата, наблюдавам и нея… и просто не знам. Моят старец твърди, че докато била там, просто не се вписвала, не била покорна, както се полага на една бонобо, или поне не толкова. Казва, че била различна от другите и именно затова я забелязал. Не знам дали да му вярвам на приказките, или да ги зачеркна като романтична носталгия с розови очила.

Карл си помисли за бонобосите, които беше виждал в транзитните лагери в Кувейт и Ирак, и за другите, които ти се лепваха като гербови марки в Тайланд и Шри Ланка. С няколко беше разговарял, с една-две беше спал. А и в Лондон, приятелката на Зули от клуба, Кристалейна, която упорито твърдеше, че е бонобо, но така и не успя да му го докаже с друго освен с фантазьорските простотии, с които бяха пълни фенсайтовете.

— Според мен — предпазливо каза той — не е редно да се бърка покорството с майчинското чувство или с миролюбието. Повечето бонобоси, които познавам, умееха да постигат своето не по-зле от всички останали.

— Да. — Гняв прежули гласа й. — И аз мога да направя нелоша свирка. Не мислиш ли?

— Не това имах предвид.

— Знаеш ли какво е чувството, Марсалис? Постоянно да преценяваш действията си спрямо някаква теория за това как според теб може би се предполага да се държиш? Да се питаш и да се чудиш — ежедневно в службата, при всеки свой компромис, всеки път, когато подкрепиш свой колега от мъжки пол, да се питаш дали действията ти не са продиктувани от генетичния ти код? — Горчива усмивка. — Всеки път, когато се чукаш, се питаш защо си избрала точно този мъж, защо го чукаш по точно този начин, питаш се за всички неща, които правиш, за нещата, които ти се иска да направиш и които искаш да ти направят. Знаеш ли какво е да поставяш под въпрос всичко това, непрекъснато?

Той кимна.

— Естествено, че знам. Ти току-що описа доста точно собственото ми положение.

— Аз съм добро ченге — натъртено каза тя; — Не се задържаш дълго в ССР, ако не си добър в работата си. Убила съм трима мъже при изпълнение на служебния си дълг и нямам угризения на съвестта, нито съм си загубила съня заради тях. Е, в началото ми беше гадно, консултирах, се със служебния психиатър като всички, но след това си бях добре. Имам официални похвали, бързо ме повишиха в отдела за специални случаи, дадено ми е ниво на достъп до секретна информация, което…

— Ровайо, спри. — Той вдигна ръка, изненадан колко го уморява това неочаквано огледално изображение на собствената му младост. — Казах ти вече. Знам. Но ти гледаш на всичко това от грешен ъгъл. Не е нужно да се доказваш пред никого другиго, освен пред себе си. В крайна сметка само това има значение.

Тя пак му отправи саркастична, лишена от хумор усмивка.

— Учебникарски пример за веруюто на тринайските. И доказателство, че никога не си заставал пред комисия за генетична пригодност.

— Мислех, че в Ръба…

— Да, гражданите на Ръба имат много права в това отношение. Но гражданин или не, все пак трябва да живея с лиценза си по Якобсен. И преди да си го казал, да, това е поверителна информация, хартата гарантира защитата на такива като мен и т.н. Само че когато кандидатстваш за работа в ССР, казваш сбогом на въпросната защита.

— И Койл още не знае за теб?

— Да. Оценката на пригодността е част от стандартните медицински прегледи, които са задължителни за целия персонал. Колегите ми нямат основание да смятат, че при мен процедурата е протекла различно. Цай знае, защото е мой командващ офицер и има достъп до досието ми. Както и неколцина други по високите етажи, онези, които бяха в комисията. Но изкушението от добрата клюка не си струва риска да си загубят работата.

— Мислиш ли, че Койл ще промени отношението си към теб, ако разбере?

— Не знам. Ти на всичките си приятели ли казваш какъв си?

— Аз съм тринайска — каза той с безизразно лице. — Ние нямаме приятели.

Тя направи усилие и се засмя. Този път не съвсем престорено.

— Затова ли си тук?

— Мислех, че причините да съм тук са повече от очевидни.

— Е. — Тя килна глава. — Вярно е, че даде доста пространни обяснения преди час-два.

— Мерси.

— Да се върнем на първоначалния въпрос все пак. — Изглежда, се поотпусна, ако се съдеше по езика на тялото. Преметна едното си дълго абаносово бедро над другото и залюля леко крак, просна ръце на облегалката на канапето. — Та какво казваш ти се прави сега?

Той се усмихна и отвърна:

— Имам някои идеи по въпроса.

Гледана от спускащия се автокоптер, „Котката на Булгаков“ приличаше на отсечен небостъргач, който са пуснали да плава в океана. Или поне имаше същия тъп и масивен вид. Гирлянди светлинки кичеха всеки сегмент от плаващата производствена платформа, полазили бяха по антените и чиниите, бележеха хеликоптерните площадки и спортните терени на открито по горните нива. Карл различи игрище за бейзбол, още едно за американски футбол, няколко баскетболни, както и десетина басейна с меко подводно осветление — в половината се къпеха хора. Като повечето си плаващи посестрими, платформата се рекламираше като град, който не спи, като пулсиращ механизъм от производство, работни места и отлични условия за почивка, чието захранвано с реактор сърце не спира и за миг. В рекламните брошури се твърдеше, че платформата е дом за трийсет хиляди души, без да се броят туристите. Само видът й отвисоко беше достатъчен да го изнерви до степен на мизантропия.

На седалката до него Алисия Ровайо се прозина широко и го стрелна със сърдит поглед над вдигнатата си яка.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме придумаш.

— Попита какво ми се прави.

— Да. — Наведе се през скута му да погледне през люка на кабинната. — Само че нямах предвид точно това.

Автокоптерът се приближи, направи едно поздравително кръгче, преди да кацне, така че позивните му да бъдат разчетени и с просто око, а не само от машините. Тук-там по баскетболните игрища се виждаха хора, други плуваха лениво в спокойната вода на басейните.

— Приеми го като пристъп на интуиция — разсеяно каза той.

— По-скоро като пристъп на параноя и развинтено въображение. Точно такова ще изглежда, когато впиша разходката ни в пътния лист на автокоптера. Казах ти вече. Доналдсън и Кодо са били тук вчера и са говорили с хората. Разпитите и доклада им ги има на файл. Губим си времето. Дълъг полет за едното нищо.

— Да, и това е друг повод да се замисли човек. „Котката“ все още е на почти двеста километра от оптималното разстояние за рутинна проверка на Уордовите насаждения. Защо са се разбързали да пратят екип сега, вместо да изчакат още една седмица?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — Ако беше прегледал файла, вместо да идваме тук лично, може би вече щеше да си намерил отговора.

— Да, щях да намеря отговора. С други думи — лъжата, която „Даскийн Азул“ са ви пробутали, за да си покрият задниците. Такъв отговор не ми върши работа.

Ровайо завъртя очи.

— Както казах, гони те параноята.

Автокоптерът откри площадката, към която го бяха насочили от системата за контрол на трафика, и заходи за кацане с характерното си нечовешко съвършенство. Вратата на кабинната се отвори и Карл скочи на земята. Ровайо слезе след него заедно с лошото си настроение.

— И гледай да не потрошиш нещо — предупреди го.

Офисът за работа с клиенти на „Даскийн Азул“ се намираше в просторен мол приблизително в средата на платформата и не блестеше с нищо. Фирмата държеше и две обслужвани от асансьор работилници на ниските нива — там складираха подводните съоръжения. Плащаха наем за ползване на хеликоптерните площадки, а въздушната поддръжка се осигуряваше от подизпълнител, но катерите и подводниците на сух док при кърмата и десния борд си бяха техни. Толкова Ровайо можа да му каже по спомени от доклада на Доналдсън и Кодо. Във файла имало повече подробности и на теория можеха да го поискат през инфоточката в автокоптера, но Ровайо, изглежда, не искаше да използва системите на машината повече от крайно необходимото — май вече съжаляваше, че бяха изискали автокоптера с правомощията й на детектив от отдела за специални случаи, — а Карл така или иначе не държеше да види файла. Имаше си достатъчно материал, с който да работи.