Така че обявиха целта на пристигането си като допълнително разследване, автокоптерът предаде съобщението на платформената инфосистема, а протоколите по сигурността, действащи на територията на Ръба, свършиха останалото. Технически погледнато, плавателни съдове като „Котката на Булгаков“ бяха автономни държавни единици, но всяка държавна единица, която зависеше в толкова голяма степен от нишата си в свръхдинамичната икономика на Ръба, негласно се съобразяваше с политическите реалности, произтичащи от тази обвързаност. „Котката на Булгаков“ свободно навлизаше и напускаше крайбрежните води на Ръба, гражданите й имаха право да слизат на брега, договорите й имаха законова тежест в съдилищата на крайбрежните щати — но всичко това си имаше висока колониална цена. Ровайо водеше Карл по алеите и коридорите на производствената платформа с небрежното спокойствие на собственик и със зареден пищов под сакото — беше напълно в правото си да го носи тук. Все едно се разхождаха из комплекса на Алкатрас, а не на чужда територия, ако се съдеше по непринуденото й спокойствие. Не се бяха представили на никого след кацането и никой не им потърси сметка за какъв дявол са тук. Поне никой от човешкия персонал. Някъде в стените машините сигурно ги обсъждаха с неразбираемите си електронни писукания, но извън това появата им в „Даскийн Азул“ остана необявена.

— По това време на нощта? — възнегодува служителят във фронт-офиса на „Даскийн Азул“ с едва прикрито раздразнение. — Така де, обикновено не работим през…

— Това си е ваш проблем — остро го прекъсна Ровайо. — Тук сме във връзка с провеждано от ССР разследване на убийство, а „Котката на Булгаков“ тръби наляво и надясно, че осигурява денонощно обслужване. Вече ви показах документите си, така че хайде да превключите на въпросното денонощно обслужване и да отговорите на въпросите ми.

Служителят премести поглед на Карл.

— А той?

— Той не е от търпеливите — спокойно отвърна Карл.

— Не съм видял вашите документи — настоя служителят. Под гладкия плот на бюрото пръстите му бягаха трескаво по клавишите. — Трябва да се легитимирате и двамата.

Ровайо се наведе през плота и го попита любезно:

— Тая работа майка ти ли ти я уреди?

Служителят я зяпна, после челюстта му увисна от закъснял гняв, а хапливият отговор закъсня още повече.

— Защото по всичко личи, че ни си даваш много зор да я вършиш както трябва. Този човек е частен консултант към ССР и правомощията му засягат мен, а не теб. Показах ти документите си, момко, а след десетина секунди ще ти покажа и заповед за временно закриване на дейността поради отказ за съдействие. Така че или ще ми отговориш на въпросите, или върви да измъкнеш от леглото някой от шефовете си. За мен е без особено значение, така че изборът е твой. Кое от двете избираш?

Мъжът зад бюрото подскочи, сякаш го бяха шамаросали през лицето.

— Само минутка — изломоти и продължи да натиска копчета по екраните под ръцете си. — Вие, такова, седнете, моля.

— Благодаря — каза Ровайо иронично.

Седнаха на неудобните столове, наредени покрай стената срещу бюрото. Служителят закачи слушалка с микрофонче на ухото си и каза нещо. По просторните коридори на мола отвън край витрините на отворените магазини се мотаеше рехава, но несекваща нощна тълпа от купувачи, хората крачеха бавно и сякаш без конкретна цел в яркоцветните си дрехи, като сомнамбули или жертви на масова хипноза. Карл седеше и се опитваше, така, както го беше учил Съдърланд, да прогони обичайното презрение, с което го изпълваха подобни гледки. Не беше лесно.

„На Марс…“

„Да бе, как не.“

„На Марс нещата са различни, защото няма друг начин, разбери. — Крива усмивка, сякаш издава някаква забранена тайна. — Но и това е само временно. В дългосрочен план е също толкова неистинско, колкото и лъжите, които повтарят до безкрай в рекламите за работа по договор. Ще дойде ден, когато на Марс ще е същото като на Земята, с изключение на слабата гравитация. Проблемът е в тях, Карл. В хората. Където и да ги заведеш, с времето ще построят същата шибана игрална площадка, пълна с герои от приказките. И това е рамката, в която трябва да живееш, харесва ли ти, или не.“

Стройна елегантно облечена жена влезе през вътрешна врата зад бюрото. Шити по поръчка сако и панталон в маслинено и черно, шикозен намек за работна униформа в кройката. Поразително красиво лице с доминиращи китайски гени, подправени с още нещо. Приближи се до служителя на рецепцията, каза му нещо с приглушен глас, после вдигна очи към тях. Карл срещна погледа й през стаята и видя в очите й дълбини от спокойствие, които му подсказаха, че току-що са минали на по-горно ниво. Стори му се, че съзира подобно одобрение и в нейния поглед, после жената заобиколи бюрото и тръгна към тях. Вървеше като танцьорка, като професионален боец.

Карл се изправи — автоматично, така, както ставаш, когато някой в стаята е извадил пистолет.

Реакцията му не убягна на жената и тя изви устни в лека усмивка. Някъде на заден план в главата му, покрай вълната от предпазливост, се промъкна мисълта, че мацката наистина е много красива по типичния за Ръба азиатско-тихоокеански начин, като филмовите звезди от Свободното пристанище и жените на високи политически постове по цялото протежение на Западния бряг. Протегна ръка, първо на Карл. Ръкостискането й, както и придружаващият го поглед, бяха еднакво хладни и преценяващи. Здрависа се и с Ровайо, но някак небрежно, като необходим елемент от етикета без собствена тежест.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм Кармен Рен, помощник-мениджър. Моля да ни извините за начина, по който бяхте посрещнати. Още не сме дошли съвсем на себе си след онова, което открихме при инсталацията на „Уорд Биосъплай“. Въпреки това сме готови да съдействаме всячески на разследването. Елате с мен, моля.

Поведе ги към вратата, откъдето беше дошла, оттам през претъпкано, складово помещение с рафтове от пода до тавана, натежали от подводна екипировка и друг хардуер с не толкова очевидно предназначение. В една по-свободна ниша Карл зърна вратите на два товарни асансьора. Във въздуха се усещаше слаба солена миризма на море. В дъното имаше още една врата, а зад нея — малък офис. Кармен Рен ги покани да седнат на двата налични стола, после издърпа за себе си сгъваща се към стената седалка. Седяха в тясното пространство с почти докосващи се колене.

— Е — бодро започна Рен. — Казаха ми, че колегите ви са получили цялата нужна им информация, но явно не е било точно така. Какво мога да направя за вас?

Ровайо погледна Карл и му кимна с иронична снизходителност. Личеше си, че още е ядосана от препирнята си със служителя на рецепцията и от загатнатото пренебрежение на Рен към нея. Карл сви рамене и поведе разговора.

— Инсталациите на „Уорд Биосъплай“ са на двеста километра северно оттук — каза той. — А преди два дни са били още по-далеч. Бихте ли ми казали защо не изчакахте „Котката“ да се приближи малко повече?

— Е. — Кармен Рен махна извинително с ръка. — Не бях дежурен мениджър тогава, така че не мога да съм съвсем точна в отговора си. Но често се случва да извършим проверка по договор преди крайния срок. Това зависи повече от наличния персонал, натоварването на хардуера, такива неща, отколкото от разстоянието до обекта. Както сигурно сте научили от рекламните ни брошури, операционният обхват на „Даскийн Азул“ може при нужда да се разшири до петстотин километра.

— И онзи ден е възникнала нужда, така ли?

— Така изглежда, да. Макар че, както казах…

Ровайо се включи в играта:

— Да, да, не сте била дежурна. Чухме ви. Кой е бил дежурен?

— Ами… Ще трябва да проверя в документацията. — В гласа на Рен се промъкна намек за укор. — Но съм почти сигурна, че колегите ви, които ни посетиха онзи ден, разполагат с тази информация.

Карл не обърна внимание на многозначителния поглед, който му отправи Ровайо, и каза рязко:

— Не ме интересува какво сте казали на Доналдсън и Кодо. Търся Алън Мерин.