— Ама не искам. — Марсалис се усмихваше мило. При вида на тази усмивка по гръбнака на Севги плъзнаха студени тръпки. — Искам да говоря с н-джина на „Хоркан“.

Нортън застина.

— Значи изведнъж стана експерт по психиката на изкуствените интелекти, така ли?

— Не, експерт съм по откриването и убиването на тринайски. Поради което ме наехте. Помниш ли?

— Помня, бъди спокоен. А ти не мислиш ли, че тези твои безценни способности ще са…

— Том!

— … ще са по-полезни в анализа на престъпленията, които се опитваме да прекратим?

Чернокожият мъж продължаваше да се усмихва. Стоеше си спокойно… точно извън обсега на Нортън, внезапно си даде сметка тя.

— Не, не мисля.

— Том, престани. Какво ти става, по дя…

— Ще ти кажа какво ми става, Сев. Става ми това, че…

Характерен звук — издаден от човек, който кашля многозначително. Двамата млъкнаха едновременно и се обърнаха да погледнат Марсалис.

— Вие не разбирате — тихо каза той.

Млъкнаха и двамата. Призивът да си отварят ушите тегнеше зад думите му като изречена на глас заповед.

— Вие не разбирате какво имате насреща си. — Усмивката се върна за миг, сякаш смушкана от някакъв спомен. — Мислите си, че щом Мерин е убил двадесетина души, значи е сериен убиец, само че в по-друг мащаб. Изобщо не става въпрос за това. Серийните убийци са хора повредени. Ти го знаеш, Севги. Том може и да не го знае, но ти го знаеш. Те оставят следа, оставят улики и накрая полицията ги хваща. Защото в крайна сметка, съзнателно или не, те искат да бъдат хванати. Предумишленото убийство е антисоциален акт и е нещо изключително трудно, почти невъзможно за повечето хора. Нужни са специални обстоятелства, било от лично, било от социално естество, за да се задейства тази способност. Но това важи за вас, хората. Не за мен, не за Мерин, не за друга тринайска. Ние не сме като вас. Ние сме гадните. Ние сме склонните към насилие заточеници, вълците единаци, които вие, останалите, сте прогонили и постепенно сте изкоренили от генотипа на расата по времето, когато отглеждането на зърнени култури и уседналият начин на живот са станали популярни. Ние не притежаваме социален контекст, нямаме нужда от него. Едно трябва да разберете — на Мерин му няма нищо. Той не е луд. Не убива, защото като дете е получил психическа травма, нито защото оприличава жертвите си на някаква лишена от човешки облик, сегрегирана, външна за собственото му племе група. Той чисто и просто привежда в изпълнение някакъв свой план и фактът, че този план включва убийства, е елементарна подробност. И няма начин да го хванете… освен ако аз не ви помогна. Нортън поклати глава.

— Казваш, че Мерин не е луд? Ако беше с нас на борда на „Хоркан“, друго щеше да приказваш. Не си видял онова, което видяхме ние.

— Знам, че е използвал другите пътници за храна.

— Не. Той не просто ги е използвал за храна, Марсалис. Разкъсвал ги е, изваждал им е очите и е разхвърлил парчета месо из цялото пътническо отделение. Това е направил. — Нортън вдиша дълбоко. — Щом държиш да наричаш това план, давай. За мен обаче си е чисто и просто лудост.

Марсалис не реагира видимо, но Севги все пак усети, че новите подробности около касапницата на борда на кораба са го сварили неподготвен.

— Е, ще трябва да ми покажете снимковия материал от „Хоркан“ — каза той. — Но продължавам да мисля, че за всяко негово действие е имало конкретна причина.

Нортън се ухили безмилостно.

— Имало е, разбира се. Седем месеца сам в дълбокия космос и за първо, второ и трето само човешко… При такива обстоятелства и аз бих откачил.

— Не е достатъчно.

— Така твърдиш ти. Хрумвало ли ти е, че може и да грешиш? Че Мерин може наистина да е откачил? Може би тринайските не са чак толкова различни от другите хора, колкото си мислим.

Последното извика кисела усмивка на лицето на Марсалис.

— Благодаря ти за солидарността, Том. Интересна идея, но лично аз не държа да бъда асимилиран. Тринайските не са като другите хора, дори не са „хора“ в нормалния смисъл на думата, и Мерин няма да е първото изключение от правилото. Вие мерите действията му с човешки аршин и в това е голямата ви грешка. Между другото, мен ме наехте, за да ви спретна негов профил, нали така? Крайно време е да се хванем на работа, като започнем с последното живо същество, което го е видяло. Та ще ми позволите ли да говоря с н-джина на „Хоркан“, или не?

Нощното небе лежеше в краката му.

Не нощно небе, каквото можеш да видиш от Земята или от Марс, или от друго място в покрайнините на галактиката. Не, тук черният под беше гъсто обсипан с рояци светлинки. Звезди се трупаха на купове, засенчваха взаимно блясъка си или се кипреха като лъскави кабарчета по разноцветните мраморни вени на съзвездията. Приличаше на прецизно генерирана гледка от някой хипотетичен свят в ядрото на Млечния път или пък на хиляди местни изображения, насложени едно върху друго и с подсилен контраст. Той направи няколко крачки и звезди се разсипаха на бял прах под краката му, размазаха се по индиговочерния фон. Небето над главата му беше в клаустрофобично сиво, тук-там с грозни цветни петна, завихрящи се в широки спирали.

„Шибани откачени машини.“

Никой не знаеше защо корабните джинове предпочитат тази виртуална среда. Запитванията по въпроса от страна на интерфейсни инженери получаваха неясни отговори, лишени от лингвистично значение. „Долетяно от него-воля, не може тежкото, там-към, през-там, безсклонно и узряло“ гласеше едно от най-популярните обяснения. Карл се познаваше с интерфейсния инженер на Марс — той го беше разпечатал и залепил над леглото си като един вид житейско мото. Математическият еквивалент на „отговора“ също бил лишен от смисъл, макар въпросният инженер да твърдеше, че имало „някакво невнятно изящество“ в него, каквото и да означаваше това. Обмислял да издаде книга, сборник с н-джински хайку, с много дребен шрифт на скъпа хартия и илюстрации на виртуалните формати срещу всяко двустишие.

Ако питаха Карл, макар мнението му да не почиваше на никакви реални доказателства, н-джиновете просто си правеха майтап за сметка на човешката тъпота. Ако онази книга изобщо видеше бял свят, майтапът щеше да достигне кулминационната си точка.

Когато изпаднеше в мрачно настроение, често се питаше какво ли би станало след това. След като шегата свърши и ръкавиците са свалени.

— Марсалис.

Първо дойде гласът и чак след това интерфейсът, сякаш н-джинът беше забравил, че трябва да осигури на човека някакъв образ, към който да се обръща. Като някой, който е поискал да му дадат телефонен номер и едва след това започва да пребърква джобовете си за химикалка, с която да го запише. Интерфейсът бавно се материализира. Не докрай всъщност — представляваше синкаво надупчено тяло с приблизително човешка форма, което се ветрееше като на силно течение в тунел. Дълга рядка коса, която също се вееше назад. Плът като сбор от милиони пърхащи около костите крилца. Невъзможно беше да се определи полът му. Гласът беше придружен от едва доловимо припукване и шумолене като от горяща хартия.

Все едно говориш с ангел или нещо такова. Карл се понамръщи.

— Същият. Проверяваше ли ме?

— Има ви в потока. — Интерфейсът вдигна едната си ръка и към обсипания със звезди под се спусна завеса от образи. Карл мярна снимки от „Орел“, кадри от медийни репортажи след спасяването на „Фелипе Суза“, други неща, които събуждаха отдавна забравени спомени и ги представяха в нова светлина. Някъде сред потока изображения му се стори, че зърна и лицето на Марисол, но не беше сигурен. Несъзнателно застана нащрек.

— Не знаех, че са ти позволили да се включиш толкова скоро.

Това си беше лъжа. Ертекин му беше показала документацията от МТИ и той знаеше съвсем точно кога н-джинът е бил прекалибриран и му е било позволено да се включи в потока:

— Съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при продължителна работа без достъп до достатъчно информация — сериозно обясни синкавата фигура. — Всяко следващо активиране на изкуствено съзнание с наноструктура изисква включване в местните инфопотоци.