Уилямсън отиде до мъртвия бодигард. Взря се в лицето му.

— Значи този човек е прикрил Ортис с тялото си, така ли?

— Мисля, че е очевидно.

— Да, това му е работата. А вашият странен приятел ей там…

— Ще престанете ли да го наричате така, по дяволите!

Думите й й спечелиха замислен поглед. Детективът тръгна към лимузината.

— Добре. Служителят от охраната прикрива Ортис с тялото си. Вашият генномодифициран приятел ей там прикрива вас. Някаква представа защо е постъпил така?

Севги поклати отегчено глава.

— Ами попитайте го.

— Ще го попитам. Макар че тринайските не се славят с особена откровеност. — Уилямсън направи многозначителна пауза. — Нито с жертвоготовност. Трябва да е имал някаква друга причина.

Севги го изгледа гадно и си помисли — сигурно защото синаптикът най-сетне започваше да действа, — че би могла като нищо да му пръсне главата, ако имаше оръжие. Вместо това се изправи и приближи лице до неговото.

— Разговорът ни току-що приключи, детектив.

— Не мисля, че…

— Казах, че разговорът ни приключи. — Със сигурност беше от синаптика. Водеше я гневът, но самочувствието се дължеше на дрогата. Уилямсън беше с една глава по-висок от нея, но тя стоеше наперено на сантиметри от него, все едно беше с телесна броня. Сякаш последните четиридесет минути се бяха случили на някой друг. Реанимационният шал се беше свлякъл в краката й. — Охотно бих си общувала с някой, който не споделя неандерталските ви разбирания. Но повече няма да си губя времето с вас.

— Това е разследване на убийст…

— Да, в момента е точно това. Искате ли да ви демонстрирам колко бързо мога да го превърна в разследване на КОЛИН?

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Спестете ми нахалството си, детектив, и може да си задържите разследването. В противен случай ще се позова на закона КОЛИН, а вие ще трябва да се приберете при началниците си в двадесет и осми участък и да ги уведомите, че са си изгубили юрисдикцията.

Смътно чувство на вина я погъделичка иззад пелената на синаптика, докато гледаше как Уилямсън се предава неохотно, вина, породена от съпричастието на дългогодишната работа от другата страна на барикадата.

Смаза ядно вината и тръгна през улицата към Марсалис.

КОЛИН се появи в скромен състав на сцената само след десетина минути. Брониран транспортьор се дотътри кротко насред пазарчето: отваряше си път през множеството с помощта на слаб звуков импулс с дължина на вълната под границата на човешкия слух, който успешно се използваше при борба с масови безредици и от който Севги я заболяха зъбите още отдалече. Не се беше обаждала на Нортън, значи някой друг беше разпоредил операцията, след като се бе разчуло за Ортис. Полицията беше държала на разстояние акредитираните медийни екипи и независимите оператори, но така или иначе новината със сигурност гърмеше по всички канали.

Транспортьорът спря в края на отцепения район, демонстрирайки небрежно зачитане — или незачитане, според гледната точка — към полицейските бариери, опънати около местопрестъплението. Единият брониран калник пресече яркожълтия лъч и включи алармата. Униформени полицаи хукнаха моментално натам.

— Елегантно — отбеляза Марсалис.

Предната врата на мястото до водача се открехна и Том Нортън се изправи на стъпенката и плъзна поглед по местопрестъплението. Дори от разстояние Севги видя, че е страшно пребледнял.

— Сев?

— Тук съм. — Тя му махна от стъпалата пред кооперацията и Нортън я видя, отвори по-широко вратата, слезе и я затвори. Каза няколко кратки думи на униформените, които стояха на пътя му, размаха им портфейла със значките и картите си и те го пуснаха да мине. Някой отиде да изключи алармата за нарушаване на периметъра и улицата отново потъна в тишина. Транспортьорът се плъзна няколко метра назад и зачака като елегантен танк, какъвто всъщност беше. Водачът така и не се показа.

— Доста показно — отбеляза Севги, щом Нортън дойде при тях.

— Кажи го на Ортис — изсумтя той.

— Той добре ли е?

— В какъв смисъл? Жив е, ако това имаш предвид. Вързали са го към най-добрите животоподдържащи апарати във „Вейл Корнел“. Половината му органи са отишли на кино, но вече му отглеждат нови. Семейството му е уведомено. — Нортън гледаше труповете във вакуумните чували, сякаш всеки момент ще повърне. — Защо изобщо е дошъл тук, Сев?

Тя поклати глава.

— Мисля, че дойде, за да види мен — каза Марсалис и се изправи за пръв път след нападението. Прозина се широко.

Нортън го изгледа с неприязън.

— Всичко се върти около теб, така ли?

— От полицията са го нарочили, Том — каза Сев, колкото да разсее напрежението. — Детективът, който води разследването, почти не попита за Ортис. Интересуваше го само защо разхождаме нерегистрирана тринайска из града.

— Аха. — Нортън сбърчи вежди, съсредоточен върху новата задача. — Как се казва детективът?

— Уилямсън. От двадесет и осми участък.

— Ще говоря с него.

— Вече се погрижих за това. Друго имах предвид. Според мен ще е по-добре, ако ги оставим да си мислят, че нападението е било насочено срещу Ортис.

— А според теб не е било срещу Ортис, така ли? — Нортън примигна объркано и махна към един от мъртвите нападатели. — Това са скейтъри, Сев. Проследили са лимузината дотук, стандартна гангстерска процедура. Всяка година стават по десетина такива убийства. Какво друго може да е?

Севги кимна към Марсалис.

— О, я стига! Не може да говориш сериозно, Сев. В града сме от няма и един ден. Никой не знае, че сме тук.

— Твоята версия също е лишена от смисъл, Том. Тези типове бяха от уличния контингент. Наемници от най-прост вид. Каква работа имат да се целят в голяма клечка като Ортис? Той толкова отдавна обитава горните етажи, че няма да познае уличен гангстер дори онзи да го захапе отзад.

— Само че май точно това стана — безучастно отбеляза Марсалис.

Нортън го изгледа студено. Севги побърза да се намеси.

— Виж, който и да е бил мишената, вече вдигнахме твърде много шум около себе си във Флорида. Нека не повтаряме същото и тук. Помоли ченгетата да забравят, че има замесена тринайска, най-вече за пред медиите. Нека им представят Марсалис като служител от сигурността на КОЛИН, направил чудеса от храброст, служител, чиято самоличност трябва да бъде запазена в тайна, за да си върши все така добре работата.

— Да бе — кисело каза Нортън. — Доста встрани от истината, че е опасен социопат, който все още не ни е свършил никаква работа.

— Том…

Марсалис се ухили. Беше по-скоро мускулен спазъм, отколкото израз на някаква емоция.

— Е, все пак аз спасих живота на партньорката ти, а не ти. Това не се ли брои?

— Както аз го виждам, си спасил собствената си кожа, плюс някои случайно възникнали ползи. Севги, този Уилямсън може и да се запъне за Марсалис, така че ще е най-добре да отведем и двама ви оттук.

— Виж, това вече е добра идея.

Гласът на Марсалис уж звучеше дружелюбно, но някаква нотка на дисонанс накара Севги да обърне глава към него. Спомни си как беше погледнал след избягалия нападател, спомни си и особения му тон, когато каза, че след като дойде колата на касапите, няма да е зле да го заведе в централата на КОЛИН, та да се хванат на работа. Имаше някаква окончателност в тона му, като в тишината след единичен изстрел. И Севги изведнъж се уплаши за Том Нортън с неговото насмешливо пренебрежение. И побърза да каже:

— На мен също ми звучи добре. Том, можем ли да се включим в н-джина на „Хоркан“ от КОЛИН? Чрез директен интерфейс?

Нортън я погледна въпросително, после погледна Марсалис, после пак нея. Накрая вдигна рамене.

— Сигурно бихме могли. Но за какъв дявол? От МТИ вече ни пратиха записите. — Обърна се към Марсалис. — Имаме ги на файл в службата. Можеш да ги прегледаш, ако искаш.